Ступор. Оглушително мълчание и безнадеждност. Не смеем да се радваме, не смеем да мечтаем. Така ми каза зърнопроизводител от Пловдивско. Тишина е обхванала българското земеделие. Никой не се радва вече. И не само цена на карбамида от 1300 лв за тон стъписва родните производители. Безнадеждността и безвремието са по-големи от цените. Земеделците се чувстват безсилни. Не се обединиха отново. Докато превиваха гръб на полето, организирани екоактивисти, им измъкнаха голямата мечта – напояването от под носа. И най-страшното – със съдействието на колеги – земеделци. Тези, които би трябвало да ги разбират най-добре. Но продадоха душите си за грошове. Времето ще ги осъди.
Поредното предателство, което пречупва надеждата. И става ежедневие. Свикваме. Отново не успяха обаче да се обединят българските земеделци. Не защитиха правата си. Не намериха енергия сред ежедневните задачи. Не е лесно. Работата е трудна, тежка, на полето, в обора, в студ, в жега. От изгрев до мрак. Бюрократите и активистите са по-силни, повече време имат, парите ги обединяват. Не виждат силата си земеделците срещу тях. Нямат време, нямат сили. Примириха се и с това. Потънаха в междуизборното безвремие.
А докато превиват гръб на полето, им готвят позеленяване. И нечути някак остават предупрежденията, че това позеленяване ще разори още повече земеделците, ще доведе до обедняване на потребителите. Нямат сили вече. В борбата за ежедневното се борят за левчета, чакат субсидия да нахранят животните. Другото – ще го мислят по-нататък. Като дойде. Сега няма сили и време. А други разпределят пари, огромни пари, трилиони. Непостижими за разума. Земеделците нямат такива пари. Те карат от кредит на кредит, роптаят тихо и се молят да засеят и догодина. Защо? За да хранят тези, които ги обиждат. Нищо, земеделците не се сърдят. Няма време.
Докато не ги хване мъката за гърлото и не нададат глас. Плахо, поединично. Но и тогава се намесват опитни политици и активисти и настройват сектор срещу сектор. Така лесно се пренебрегват земеделските интереси. Страшно е ако излязат с тракторите на площада. Но някак вече няма енергия за това. Забаламосват ги с приказки, разделят ги, използват ги. Само за малко, по ковидно време, ги наричаха уж герои. Когато другите седяха на сигурно у дома, а те хранеха света. Мина и замина. Забравиха.
Пише се Стратегически план за новата ОСП, но и там политиците ги омотаха и като че ли вече е все едно какви ще са правилата. Мечтата за достойното и уважавано от обществото земеделие си е отишла. Наричат ги „зърнари“, броят им парите, казват им че рушат природата. Съзнателно прекършват духа им. Онези с трилионите и лъскавите кабинети. Които едно растение през живота си не са отгледали и не са плакали след градушка!
Но някак енергията да защитиш достойнството на най-достойната професия си е отишла. Отиват просто да засеят хляба. С уважение към земята. Както са го правили от столетия. Докато им позволяват и това. Но най-страшното е, че никой няма енергията да се ядоса вече. Дошло е примирението. И тогава на земеделските журналисти спира да им се пише…Какво да кажеш повече? Общество, което не уважава земеделците си, е обречено общество.
Ася Василева
