. Фермерите са единствените стопански субекти, които са изключени от антимонополното законодателство. Те имат пълното право да се събират помежду си, да се договарят за обеми и за цени.
. Когато един въпрос е твърде политически, какъвто е Зелената сделка, много рядко реалните аргументи, експертизата и анализите, могат да окажат някакво въздействие върху вземането на решения.
Ася Василева
Николай Вълканов е агробизнес анализатор, управител на ИнтелиАгро. Също така е изпълнителен директор на Сдружението за модерна търговия. За да поговорим за земеделие – област в която той е експерт вече дълги години, се срещаме в кафене на тиха централна софийска уличка. Посетителите тук изглеждат толкова далеч от проблемите на земеделието, колкото далеч изглеждат от това да се замислят от къде са дошли млякото в кафето им и сокът в чашата им, как са стигнали до тук и колко точно ще поскъпнат те с приемането на стратегията “От Фермата до трапезата” и Зелената сделка. Но точно в тези две посоки поема нашият разговор. Защото потребителите искат проследимост на хранителните продукти, но често не са наясно нито какво означава това, нито как работи земеделието, за да осигури достъпна храна за всички.
Потребителите определено настояват за качествена храна. И въпреки, че голяма част от световното население пазарува в търговските вериги от модерната търговия – в страни като Германия, Франция и Великобритания е около 80%, продължава да романтизира фермерските пазари. Които несъмнено имат своята ниша, но не могат да се справят с изхранването на всички. А за малките фермери е трудно да стигнат както до супермаркетите, така и до фермерските пазари. Това е и първият ми въпрос към Николай Вълканов – има ли място за сблъсък между двата начина на търговия и защо въпреки, че българското производство е далеч от това да задоволи вътрешната ни консумация, производителите не намират изобщо никакъв пазар?
-Двата канала на реализация не бива да се сблъскват. Всеки от тях е насочен към определена пазарна ниша. Супермаркетите се развиват, за да отговорят на определен тип търсене, което се движи от нарастващото градско население. Този тип търсене не може да бъде задоволено от фермерски пазари или от малки семейни магазини. Основната цел е да се отговори на потребителското търсене.
Това, което дава модерната търговия на потребителите, е един постоянен стандарт с определено качество, което се продава на оптимална цена. Поради мащаба на този тип търговия, производителите, които искат да станат доставчици на супермаркетите, трябва да отговарят на изисквания, които са свързани с изпълнението на определен минимален стандарт, качество, вид, както и разбира се – обем. Без обем, и то сериозен, няма как да влезеш в големите вериги.
Всички търговски вериги работят на принципа на централния склад. Това улеснява логистиката и позволява да се съкращават логистични и транспортни разходи. Или грубо казано, за да играш с големите, ти самият трябва да си голям. В секторите извън зърнопроизводството, обаче такива производители не са много. Имаме големи и модерни стопанства и в млекопроизводството, и в преработката, в производството на месо. Но за съжаление това са отрасли, които не са достатъчно конкурентни на вътрешния пазар и те не успяват да доставят това количество, което е необходимо за задоволяване на вътрешното търсене.
Разбира се, стопроцентово задоволяване на вътрешното търсене не може да бъде панацея. Всеки търси разнообразие. Всеки има различни конкурентни предимства и не е необходимо всяка стока на сто процента да се произвежда в България.
Въпреки това, мога да кажа със сигурност от данните, които имам от компаниите, членове на СМТ, че над 60 на сто от млечните продукти, които се търгуват в големите вериги са с български произход. При някои видове месо, като птичето, имаме вериги, които работят със 100 % българско месо. Разбира се, говоря само за прясно месо.
Всяка търговска верига има различна бизнес стратегия. Някои залагат повече на избора и тогава в магазина има разнообразие от стоки от цял свят. Има и търговски вериги, които разчитат на по-тесен асортимент, но с определено ниво на качество и който може да бъде доставен на възможно най-конкурентната цена. Това предопределя начинът на доставка. При този бизнес модел
договорирането може да се случва на централно ниво за няколко държави. Когато се договарят количества за няколко държави едновременно, тогава условията при доставка са още по-добри. При този модел водещото е да се достави на потребителя храна с определено качество на определена цена.
– За единичен производител това изглежда трудно постижимо. Няма как един малък производител да осигури постоянни еднородни партиди, за количества да не говорим. Пътят вероятно е да се кооперира с колеги?
Без да се преминали де юре през колективистичен строй, както ние, във всички западни държави, от които внасяме продукция, която можем да си произведем и сами, а ние внасяме от западни страни основни продукти като млечни продукти, месо, плодове и зеленчуци, са изключително силно развити кооперативите. Голяма част от търговските вериги, които познаваме днес, са започнали своя път като дребни кооперативни търговци. В цял свят да станеш голям и силен се постига по пътя на сдружаването.
В България това не се разбира. А колкото по-бързо се разбере, толкова по-лесно ще бъде на по-малките български производители да започнат да играят в големи мащаби. Тук топката е изцяло в тяхното поле.
Искам да припомня нещо много важно – в нито един друг сектор от икономиката, включително и на търговските вериги, не е позволено да правят общи търговски договорки. Единственият отрасъл на икономиката, в които това е позволено на европейско ниво, е първичното производство на земеделска продукция. Фермерите са единствените стопански субекти, които са изключени от антимонополното законодателство. Те имат пълното право да се събират помежду си, да се договарят за обеми и за цени. Ако те не го правят, то това е проблем, който сами трябва да си решат.
– А защо не го правят?
– Мисля, че общото ниво на доверие в страната ни е изключително ниско.
– Производителите казват, че държавата не прави нищо, за да подпомогне кооперирането…
Това е много погрешен начин на разсъждаване. Че държавата трябва да те води за ръка през всеки един процес в твоя бизнес. Държавата, в лицето на правителството и администрацията, има доста друга работа.
Една от причините защо държавата не създава подходящи стимули за определени производства е именно в раздробеността на бранша. Нямат ли единен глас и единно представителство с тях трудно се води конструктивен диалог, защото всеки дърпа в различни посоки.
Как ще се отрази на българското и европейското земеделие Зелената сделка?
Тази тема се политизира твърде много и това е част от проблема. По различни оценки около 9-10 % от въглеродните емисии в световен мащаб, ако приемем, че това е най-големият проблем, с който трябва да се борим, се дължат на дейности, които са пряко свързани със земеделие и животновъдство.
ОСП заема около 40% от бюджета на ЕС. А близо 40% от бюджета на ЕС е за зелени мерки. Тук има една очевидна диспропорция. Такава диспропорция има и в средствата, които се отделят по принцип за земеделието. Защото ако се съпоставят средствата, отделени от бюджета на Съюза, с дела на агросектора в него, ще се види, че диспропорцията е огромна. Точно затова казвам, че този въпрос е твърде политически. Когато един въпрос е твърде политически, много рядко реалните аргументи, експертизата и анализите, могат да окажат някакво въздействие върху вземането на решения.
Аз не мисля, че в България са много хората, които си дават реална сметка какви могат да бъдат ефектите върху българския агробизнес от стратегията “От фермата до трапезата“. Нито от Зелената сделка. Една част от ефектите вече започват да се проявяват под формата на поскъпването на енергоносителите и поскъпването на храните, което неминуемо ще последва.
Интересно е, че един от по-сериозните анализи по отношение на стратегията “От фермата до трапезата”, дойде не от ЕС, а от САЩ, където има много силно притеснение относно ефекта от мерките, които са заложени.
Ако се вгледаме в тези мерки, една част от тях са в посока, която може да даде добър резултат – като подобряването на почвеното плодородие. Но друга част, като намаляването на влагането на изкуствени торове, намаляването на употребата на пестициди, увеличаването на биологичното производство до 25% от площите в Общността, макар и да имат добри намерения като намаляването на нитратите в земята, водата и храната, потенциално могат да доведат до реален спад в производството на храни и тяхното поскъпване.
Нещо, което е много важно за стратегията “От фермата до трапезата”, е че тя има амбицията и за намаляване на глобалния въглероден отпечатък. В нея е заявена амбиция търговските партньори на ЕС също да поемат ангажименти към по-устойчиво производство на храни. Именно тук идват големите опасения от държавите, които са извън Общността, че това ще доведе до чувствителни сътресения на пазарите на храни, които ще се отразят в по-малко производство и в по-високи цени.
Няма достатъчно задълбочен анализ за въздействието на стратегията в България. Темата у нас изцяло се неглижира, както всъщност и много други важни теми. Обществото ни не изглежда узряло, за да води активен диалог по тях. Политиците са недостатъчно ангажирани отвъд краткосрочния си хоризонт за преизбиране. Нито потенциално засегнатите страни, каквито са фермерите и техните браншови организации, си дават ясна сметка за огромните промени, които ще последват в средата за правене на бизнес и по какъв начин това ще се отрази на тяхната конкурентоспособност. Нито потребителите, които ще трябва да купуват по-скъпи храни се замислят за това.
Засегнати ще бъдат най-вече потребителите в сравнително по-слабо развитите държави, където делът на храните в общата потребителска кошница като разход на домакинствата е сравнително висок. България, разбира се, не е на опашката на развитие, но все още делът на разходите за храна от общите разходи е сравнително висок. В Западна Европа той е около 10%, у нас е около 25-27 %. Ефектите ще се усетят чувствително от много широки части от българското общество. Смятам, че тепърва в България ще се засили дебата по темата накъде точно ни водят решенията, които се вземат в Брюксел, и дали те непременно са най-добрите за България и за българската икономика.
Но след като се приеме сделката, а това е скоро, вече няма ли да е късно за дебати?
У нас никога не се води превантивен дебат, винаги дебатът е следварителен. А тогава вече само си говорим какво е можело да се направи, но вече не може.
