Политиката за прозрачност е много добра, но поради липса на експертност, се засилваме към един опасен популизъм. Хвърляме в пространството лозунги и идеи, които са нереализуеми на правно ниво. А това въвежда в много сериозна заблуда масата от фермерите, които също за жалост не познават законодателството, не познават регламенти, не познават и историята на Европейския съюз.
Ние все още трябва да анализираме SWOT анализите и да разберем защо след близо 15 години в ЕС, след усвоени около 10 милиарда евро, българското земеделие се намира на по-лошо ниво от изходната ни позиция.
Интервю на Ася Василева
Господин Николов, защо е мрачно в българското земеделие?
Ситуацията е мрачна не само в земеделието. Проблемът започва от цялото ни общество. 30 години се сваля нивото на образование, за да се държи народът в невежество и да бъде лесен за манипулиране. Това рефлектира върху всичко.
По отношение на земеделието в България все още не сме професионалисти. Все още наричаме овчарите и краварите животновъди и те биват третирани като такива. Животновъдството е една много сложна и достойна професия за много грамотни и подготвени хора. За жалост, работим в такава среда. Но ако си обичаме работата, трябва да променим средата.
В този момент уж сме тръгнали да променяме точно средата. След като изслушахте преговорите за земеделие, мислите ли, че този път ще стане?
Категорично не. И ще се аргументирам защо. Моделът, по който искат да тръгнат бъдещите нови управляващи, този тотално различен модел на управление, който те искат да наложат, аз намирам за добър. Ако нещо липсва в България през последните десетилетия, това категорично е прозрачност. Това, което до момента показват Кирил Петков и Асен Василев, и ще се огранича до тях, защото всички останали за мен са периферия, която по-скоро търси място във властта, отколкото е готова да се бори и да променя конюнктурата, е добро. Убеден съм, че би дало резултат, най-малкото, че бъдещото правителство би било доста по-прозрачно и хората ще бъдат информирани за това къде какво се случва и как се разходва публичния ресурс, тоест парите от техните данъци.
Проблемът, който аз виждам обаче, а и не само аз, но и много хора, и не само в сектор земеделие, е дефицитът на експертиза и компетенции. От тези хора лъха един оптимизъм и ентусиазъм, дават много висока заявка, че искат да свършат една много тежка работа, с която никой досега не се е справил, но не познават материята. Категорично не познават материята.
Три пъти гледах консултациите в сектор земеделие. За да имам мнение, трябва да съм убеден, че не съм пропуснал нещо. Виждам тотална липса на експертиза, тотално непознаване на материята. Над 70 процента от предложенията, които бяха обсъждани, и темите, които бяха дискутирани по време на преговорите, на първо място са в противоречие с европейското законодателство. Има решения на ЕК, с които ние сме се съобразили и сме приели, ставайки членове на ЕС. Така че от една модерна форма на управление се засилваме към един опасен популизъм. Хвърляме в пространството лозунги и идеи, които са нереализуеми на правно ниво. А това въвежда в много сериозна заблуда масата от фермерите, които също за жалост не познават законодателството, не познават регламентите, не познават и историята на Европейския съюз.
Вие просто обобщихте с две думи целия проблем…
Говори се за мерки и решения, които пак повтарям – не са съвместими със законодателството на ЕС. А някой от тях отдавна вече са демоде в Европа. В миналото са работили в редица от сраните членки, доказано е че са неефективни и не дават резултат, съответно европейските държави са се отказали от тях. А ние тепърва искаме да ги налагаме. Когато е открита топлата вода, не е нужно да я откриваме наново. Нужно е да намерим само начин как да я ползваме.
Например, обвързаната подкрепа. От 4-5 години розопроизводители и розопреработватели говорят за обвързана подкрепа. Първо, на ниво ЕС това е тотално неприложимо, защото обвързана подкрепа на ниво ЕС се прилага единствено и само за храни. Розата не е храна. Да, тя е изключително ценна селскостопанска култура с огромно социално и имиджово значение за нашата страна, но няма как да попадне в обхвата на тази мярка. В случая на преговорите, не беше засегната конкретно розата, но се говореше като цяло за преминаване към субсидиране на база на произведена и реализирана продукция. Това нещо в Европа отдавна не се прилага. Повечето страни членки отдавна промениха този модел на подпомагане, той е доказано неефективен. Може да видите и в България какво се случва. Направете просто една справка на средните цени на реализирана продукция. Едни фиктивни количества се реализират на цени 10-15 стотинки за култури, за които знаем, че пазарната им цена е поне 1 лев. Това се прави единствено и само с цел да може да се докаже производство, за да стигне фермерът до нивата, осигуряващи му обвързана подкрепа. Тази обвързана подкрепа обаче видимо не оказва никакъв резултат върху развитието на българското земеделие. Това нещо не работи. За последните 3 години са наляти над 300 млн. лв в животновъдство. На българската трапеза българско месо няма. Наляти са стотици милиони левове в растениевъдство, като отидете на пазара български плодове и зеленчуци почти няма. А в същото време се усвояват едни огромни публични средства за обвързана подкрепа. На колегите не им трябва обвързана подкрепа, трябва им този паричен ресурс. Но съм убеден, че не обвързаната подкрепа е най-доброто решение. Трябва да се измисли друга форма на получаване на тези пари. Например, нека да бъдат дадени по инвестиционни мерки, но тематични.
От няколко години и аз, и други колеги призоваваме в новата ОСП да заложим секторно бюджетиране. Не може зърнопроизводител, животновъд, розопроизводител и производител на плодове и зеленчуци, да се борят по една и съща мярка, по едни и същи критерии. Кой експерт или специалист може да прецени кой проект е по-важен и по-устойчив? Дали за плодове и зеленчуци, дали за животновъдство? Аз лично смятам, че това е изключително трудно. Още повече, че отваряне на инвестиционни програми с такива големи бюджети свежда почти до нула шанса на определени сектори да стигнат до получаване на средства.
Ние сме изключително неефективни в производството. Нашето селско стопанство има остра нужда да се инвестират значителни средства в подобряване на качеството на агротехниката и повишаване на добивите от културите. Ние сме нископроизводителни. Ако онова ПМС по времето на министър Танева беше влязло в първоначалния си вариант и задължаваше веригите да вкарат български стоки на рафтовете си, ви гарантирам че на 3-4-я ден нямаше да има какво да си купим от големите магазини, визирам плодове и зеленчуци.
И в този аспект предложението да бъдат изградени 6 големи логистични центъра, като цяло може и да е добро, но не му е сега времето. Имаме много работа да свършим преди да стигнем до изграждането на логистични центрове. Защото сега ще ги изградим и ще констатираме, че няма какво да вкараме в тях. Нямаме такива количества. Ние все още трябва да анализираме SWOT анализите и да разберем защо след близо 15 години в ЕС, след усвоени около 10 милиарда евро, българското земеделие се намира на по-лошо ниво от изходната си позиция. И като се погледне честно – една голяма част от успешните стопанства не са се възползвали от този голям ресурс. Те са изградили стопанствата си със собствени средства и привлечен финансов ресурс от банките. Това са можещите хора. А публичните пари се изливат в стопанства, които са неустойчиви и не произвеждат нищо.
Какво бихте посъветвали новите управляващи?
На първо място и най-важното е че трябва да чуят сектора. Обаче, за да чуеш сектора и за да бъде легитимен този сектор, който чуваш, трябва да има Закон за браншовите организации. Категорично ръководството на МЗХГ трябва да се вслушва и трябва да е в много по-тясна комуникация с бранша. И нуждата от Закон за браншовите организации е крещяща. Той трябва да даде легитимност и представителност на бранша. Истинската експертиза по отношение на решаването на проблемите на селското стопанство в България е в земеделците, в собствениците на стопанства. Тя не е в държавната администрация. Административният капацитет е нормално да бъде в структурата на министерството и на неговите агенции, служби и дирекции. Но икономическата, агрономическата, техническата експертиза е в компетентността на бранша – специалистите, които работят в сектора, тези, които са всеки ден на терен, които ежедневно вземат оперативни решения. Тези, които инвестират средства. Тези, които носят отговорността и за банковите заеми, и за работните места, и за осигуряване на храна на трапезата на българите. Това са хората, които притежават експертизата, опита и знанията как да изкарат българското селско стопанство от тази ситуация. Но за да бъдат те легитимно представени и за да може държавната администрация да взема техните идеи и предложения за чиста монета и да ги реализира под формата на държавни политики, трябва да имаме Закон за браншовите организации, който да легитимира представителите на сектора.
Нека тези браншови представители, легитимирани от закона, да съставят един Консултативен съвет по земеделие към Министъра на земеделието. И това да бъде един постоянен орган, който да работи, да решава кризи и да дава посока на българското земеделие. Защотото властта се сменя, но българският фермер не може на всеки 2-3 години, а тази година и цяла година, постоянно да трепери и да не знае какво следва, кой ще дойде, в каква посока ще тръгнем. Посоката трябва да я задават хората, които работят, тези, които произвеждат, тези, които носят отговорността. Работата на държавната администрация е да регулира сектора, да подпомага пазара и да намери правилните и адекватни механизми, по които да разпределя публичният ресурс, който идва от ЕС за българското земеделие. Не може хора, които не са стъпвали на полето, нямат идея какво е сеитбооборот, не са виждали стопанско животно на живо, да ходят и да договарят в Европейската комисия земеделски политики, да разписват стратегии и после тук българските земеделци да се чудят как да изпълняват тези безумни на моменти изисквания.
В момента българският земеделец трябва да бъде мениджър, счетоводител, финансист, агроном, зоотехник, администратор, около 9 тесни специалности, по които трябва да има задълбочена експертиза, за да може да се справи с бюрокрацията, която тегне над него. Функцията на държавата и общинските администрации е да облекчат административно фермерите, да контролират разпределянето на публични ресурси, но не и да задават посоката. Посоката категорично трябва да бъде задавана първо от пазара, който казва какво и как иска. Оттам нататък българският земеделец трябва да се научи как да отговаря на тези пазарни изисквания. А той знае как и го може. Въпросът е, че не е достатъчно добре представен там, където се разписват политиките и където се взимат решенията. И едва след приемането на Закон за браншовите организации, можем да говорим за всичко останало.
Оттам нататък кое е приоритет номер едно е въпрос на много широка дискусия. Аз смятам, че приоритет номер едно е разписването и гарантирането на секторни бюджети по инвестиционните мерки. Защото всеки един подотрасъл на българското земеделие има своите специфики и трябва хората в него, разработвайки проектни предложения, да се състезават с близки до себе си. По този начин във всеки един подсектор ще бъдат отличени качествените и устойчиви проекти, публичният ресурс ще отиде при хора, които знаят и могат как да го ползват, като цяло ще се подобри качеството на работа в българските стопанства, съответно ще има и какво да се предложи на пазара.
Да говорим за стратегия „От фермата до масата“ когато нашите ферми не произвеждат е несериозно. Това са едни постулати, празни приказки и лозунги, които се харесват на чиновниците. Ама ако ги питате какво означава това, никой не знае. Нямат идея какъв е пътят на хляба докато те отрежат филията и си я сложат на масата. Нямат идея какъв е пътят на една пържола. Не знаят, че 85 % от българското месо се изнася, а ние ядем отпадъците на Европа и Америка. Не знаят, че една филия хляб, за да стане на хляб, преди това някой 9-10 месеца е треперил и е работил на полето. Не знаят, че за едно парче сирене, първо трябва да посееш житото, после да нахраниш кравата, да издоиш млякото, да го преработиш, да го чакаш месеци да зрее, да го опаковаш и да го изкараш на пазара. Този цикъл е 18 месеца. Някой от политиците знае ли го? А трябва да го знаят и да мислят върху това.
Кой да мисли? На преговорите бяха предимно горски специалисти?
36% от поземления фонд на страната са горски територии. Но българското земеделие не е гори. Гората храна не носи. Навремето, когато мъжете са ходили на лов да осигурят прехраната, е носила. Вече не. Някъде около 300 години са минали откакто сме разчитали на гората за храна. Със сигурност гората трябва да бъде сред приоритетите на България, но е несериозно да провеждаш консултации по земеделие с 8 горски специалиста и 1-2 души, които разбират от земеделие, но само един от тях на практика го е работил. Там трябва да има широка браншова представителност, за да може посоката да е една.
Като че ли основният въпрос, който разделя земеделците в момента е таван на субсидиите. Какво е вашето мнение и дали това е основният въпрос?
Нямам експертизата, за да дам категорично мнение в тази посока. Вероятно таван трябва да има. Може би трябва да има праг, след който ставката да бъде намалявана и следващ, след който трябва да бъде спирана. Това обаче не бива да бъде ползвано като средство за противопоставяне на хората от бранша. Без да имам никакъв интерес, но си мисля, че е добре ние, по-малките земеделски производители, да почерпим опит от големите зърнопроизводители. Да видим какво са направили, за да станат големи и как продължават да печелят. Защото тези хора със сигурност имат едно ноу-хау, което е добро. Със сигурност парите, усвоени по инвестиционни и компесаторни програми в голямото зърнопроизводство дават много по-голям ефект и по-добър резултат от парите, които са усвоени по аналогични мерки в другите сектори. И със сигурност зърнопроизводството задоволява нуждите на българския потребител и е с голям принос за положителния баланс на българското земеделие. Ако го нямаше зърнопроизводството, нашето земеделие щеше да бъде на абсолютен минус, което е катастрофално.
От една аграрна страна България да се превърне в нетен вносител на селскостопанска продукция звучи страшно. Не съм привърженик да има стопанства по 1 млн. дка, съгласен съм, че трябва да има механизъм за достъп до земя на всички желаещи да влязат в земеделието, трябва да се опитаме да върнем хората в земеделието. Но това има и друга страна. Всички сме съгласни, че вече живеем в други условия и в друг свят, земеделието вече е много сериозен бизнес, който е за специалисти. Хоби фермерството си е хоби фермерство, но то не трябва да бъде предмет на обсъждане при взимане на стратегически решения за българското земеделие. Малките домашни градини винаги ги е имало в България, нека продължава да ги има, но истинското земеделие е професия. И тя е за професионалисти. Със сигурност трябва да има праг между двете неща, а къде трябва да бъде той е въпрос на един много солиден анализ и на много категорични аргументи от всички страни.
Снимка: агропловдив
