Всеки лев, вложен в напояване се връща хилядократно в икономиката. Някой не иска в България да има поливно земеделие.
Интервю на Ася Василева
Господин Николов, сдружението на водоползвателите категорично подкрепи средствата, които бяха предвидени за рехабилитация на “Напоителни системи” ЕАД в НПВУ. Защо?
Основното ни твърдение винаги е било, че трябва да се възстановят главните съоръжения. Те са ключови. Само чрез тях може да се постигне добра себестойност на услугата и реално да се снабдят с вода по-мащабни площи, откъдето ще дойде и самата печалба и икономията в селскостопанската дейност.
Тези, които в момента реално имат собствени водоизточници, са си оборудвани и най-много да си сменят някое от съоръженията или да си подновят маркучите за капково напояване. Това няма да увеличи или да осигури допълнителен достъп до вода на повече земеделски производители. Просто ще се поддържа нивото към момента.
Какво беше вашето мнение като водоползватели по първоначалния вариант за рехабилитация на НС? Правилно ли беше заложен?
Това, което беше заложено като проект, с тези 850 млн. лв за „Напоителни системи“ ЕАД, ние го подкрепихме. Смятахме, че е абсолютно адекватно, тъй като към момента едва 4-5 % от съществуващите съоръжения на НС функционират нормално. Има огромни загуби на вода. Абсолютно го подкрепихме, при положение, че Сдруженията за напояване, поради различни причини през последните 20 години, откакто съществуват като юридически субект, са възпрепятствани от страна на държавата. Орязаха ни от закона, отнеха ни правата и бяхме оставени на доизживяване. НПВУ реално беше единствената възможност да се възстанови нещо от предишното напояване. И ние го подкрепихме с две ръце.
Настоявахме обаче да се създаде Комитет за изпълнение на тези проекти, който да включва както представителите на държавното дружество, така и на МЗХГ, на МОСВ, на всички останали заинтересовани министерства, включително научната общност, водоползвателите и всички, които имат интереси в тази посока. Нещо, което отговаря на световните правила за осъществяване на такъв тип публични проекти. Това беше нашето искане. Не сме имали никакво друго изискване към Плана. Бяхме много удовлетворени от факта, че са заложени средства, които изглеждаха достатъчни, за да се случи някаква реална промяна. Единствено искахме да се създаде този Комитет, за да има прозрачност и всичко да може да се съгласува. Да сме сигурни, че всеки един от обектите, които ще бъдат възстановявани, ще има адекватно задание, направени технико-икономически анализи, че ще бъде проектиран добре, изпълнен добре, че ще има адекватен строителен надзор, че след това ще бъде въведен в експлоатация по всички правила и че ще има план за неговото управление.
И реално такъв Комитет беше предвиден и виждахме, че има политическа воля да бъде създаден. Бяхме съгласували и с „Напоителни системи“ ЕАД нашето становище, с АИКБ, МЗХГ, МФ, МИ и МС. Писали сме и до всички парламентарно представени партии в 46-то Народно събрание. От Министерството на икономиката ни подкрепиха и казаха, че това е абсолютно задължително условие и че по всички правила трябва да има такъв Комитет, който да изпълнява ролята на контролен орган. Работодателските организации ни подкрепиха и заявиха, че е изключително важно да се следи за адекватното разходване на тези публични средства. Още повече, че това са и публични обекти, които предоставят услуга от общ икономически интерес. И изведнъж изчезна всичко.
Изглежда в държавата няма воля сектор земеделие да се развива. Няма интерес. Може би отвън не ни позволяват да развиваме поливно земеделие. Защото по този начин всички, които в момента ни снабдяват с плодове и зеленчуци отвън, ще си загубят пазара. Явно имат много силно лоби и това не се допуска.
Колко е важно напояването?
Световният стандарт за функциониране на една такава напоителна и отводнителна система гласи, че тя осигурява около 2000 долара, като ефект от напояване, на декар. Тоест чистата печалба, изразена в приходи от напояване, е около 2000 щатски долара на декар. Това означава, че се отглеждат интензивни култури. И тази сметка е само на ниво производство на суровини. Ако в страната през 1989 г. съоръженията са били с площ 13,5 млн. дка, умножете ги по 2000 щатски долара и ще получите чистия ефект от напояването. Това ще бъде една брутна добавена стойност към производството в държавата.
Оттам нататък вече, ако тези, например, домати и чушки се преработят, според стандартите в индустрията, добавената стойност е между 60 и 80 процента. След това, ако се преработят още веднъж, в друг продукт, имаме още 60-80 процента добавена стойност. Така всеки лев от напояването расте с геометрична прогресия, отразявайки се в БВП на държавата. Ефектът никак не е малък. Това ще доведе до съживяване на селските общини, ще има работни места, ще има висока средна класа. Но това е въпрос на политика и политическа воля.
Според данните на НСИ, нетният ефект от напояването в страната е между 300 и 600 лв на дка. Това е чистата печалба. Тези данни включват в себе си и много неуспешни опити при непрофесионално отгледани култури и много нереално декларирани приходи. Така че в днешната реалност някъде около 600 лв. на дка е чистата печалба. Само защото си напоявал. Към това ще се добави и стойността на самата продукция, после нейната преработка, заплатите на хората, цялата добавена стойност, която идва от наличието на работещи системи в една община. Ефектът е сериозен.
С инвестирането в напояването просто няма как да се сбърка. Ако се похарчи 1 лев за напояване, той ще се възвърне хилядократно и то още на първата година. И 10 милиарда да се вкарат в този сектор, те ще се възвърнат за отрицателно време. И това го знаят горе.
Тоест това, което се случи е умишлено?
Да. Абсолютно. Или са тотални лаици, не им се занимава и не искат да си развалят спокойствието, или просто е забранено в България да се развива поливно земеделие. За мен е второто. Подходът към разрушаване на напоителните съоръжения е системен.
Как се оправят земеделците с напояването в момента?
Където съществува, с много труд, с много ремонти и високи разходи. Сдруженията за напояване, които работят, използват много остаряла инфраструктура и загубите на вода са огромни. Всяка година все повече земеделци се отказват от напояването.
Тогава защо роптаем, че има само зърнопроизводство? Без вода какво друго да гледаме?
Вече и зърнопроизводството няма да може без вода.
Какво е положението с хидроинженерите в България? Има ли още специалисти?
Нашата мисия беше обучението на хидроинженери в България. Реално последните специалисти вече са в пенсионна възраст. Ние трябваше да направим мост между поколенията. И успяхме. Създадохме организация, така че по-възрастните специалисти да предадат своите умения на млади хора. Съживи се Катедрата по хидромелиорации в УАСГ. Правим всичко възможно за да поддържаме на година по един – двама специалисти, които да се обучават и да им намираме работа, за да може да се запази наличието на този експертен потенциал. Има много проблеми, в това число и с остарелите норми на проектиране, но трябва да се върви в посока напояване.
Хубавото е, че за сега все още има някаква основа, върху която да се гради. НС в каквото и състояние да се намира, колкото и да е лишено от средства, все още си поддържа структурите. И те са навсякъде в страната със своите специалисти, нищо че повечето са в пенсионна възраст. Има и съоръжения, има и механизация. Просто трябва да се оздрави и рехабилитира. Но към момента е невъзможно да се работи.
Какво ще се случи, ако нищо не се направи?
Като археолози ще се разхождаме по нивите да се чудим къде е имало нещо. На много места съоръженията са почти заличени. И ще продължаваме да си внасяме храна. Ще си останем на монокултурно земеделие завинаги.
