Голямата страст на Тодор Тодоров са лозята, които сам е създал с елитни френски сортове
Възможно ли е от градско дете, израснало в интелектуално семейство, да стане запален земеделец, който дори да изостави удобствата на града и да си построи дом насред полето? Да, възможно е. Точно такава е историята на Тодор Тодоров – съветник, общественик и предприемач от Пазарджик. Днес той ходи в града само защото работата му го изисква, но истинското му място под слънцето е семейната „малка къща в прерията“, която също като в едноименния филм е изградена извън населени места, сред тишината на природата. Съпругата му Елена и трите деца в семейството им – Димитър, Ванеса и Теодор, също харесват тази идилия. Най-близкото до мястото село е Росен, на около 3 километра, а областният град е на около 16-18 километра.
Тодор е роден и израснал в Пазарджик. Не може да се каже, че не е имал никаква връзка със селото, но общо взето тогава е типично градско дете.
„Майката на баща ми е родом от Мало Конаре, там имаме някакви наследствени земи, къщи. Тя обаче се е омъжила на 18-19 години и тогава е прекъснала връзката си с родното място. Ходехме там, имаше двор, който се копаеше, садеше. Събота и неделя с автобус 21 всички отивахме там. Но тогава изобщо не ми беше приятно да ходя на село, отчитах тези пътувания като сериозна тегоба. Не че съм копал, основно си играех и там, но предпочитах да съм в града“.
Тодоров е потомък на интелектуално семейство. Майка му е доц. Силвия Михайлова, която се пенсионира като зам.-декан на Педагогическия факултет към Пловдивския университет. Баща му – Милчо Миленков, е преподавател по биология и химия. Синът им учи в елитни пазарджишки училища, както и в Английската гимназия в Пловдив. Логичното продължение – става студент. Започва образованието си във Висшия институт по икономика „Карл Маркс“, а след реформите в просветата през 1990 година (тогава Тодор е третокурсник) всъщност завършва неговия правоприемник – Университета за национално и световно стопанство специалност „Външна търговия“. Предлагат му перспективна оферта – да остане в банка „Биохим“ в София, където е изкарал стажа си, по време на който се представя много добре. Още повече, че дипломната му работа е на тема „Търговските банки в прехода към пазарно стопанство“. Но той предпочита да се върне в родния град и да последва детската си мечта – става журналист и дълги години е собственик на местния вестник „Виделина“.
„От университета съм запомнил няколко важни неща, постулати. Едно от тях е, че човек трябва да диверсифицира бизнеса си. Не трябва да се занимава само с една дейност, защото може да дойде момент тя да не върви, да е на нула или дори губеща. Тоест – ти трябва да се занимаваш с няколко неща, защото ако едното не потръгне, другото ще компенсира. Затова човек трябва да има не една дейност, а 5-6. И аз по принцип открай време се занимавам с доста разнородни работи. Така една от дейностите ми стана и земеделието. Не може да се каже, че е професионално – нямам хиляди декари. Имам 50-60 декара ниви със зърнени и маслодайни култури, както и водоем, в който развивам рибовъдство, а част от зърното е храна за рибите, не купувам отделно фуражи за тях“.
Но първата му земеделска дейност са лозята.
„Открай време ми е било мерак да отглеждам лозя – разказва Тодор. – Те са голямата ми страст и до днес. Пия само вино, и то такова, което аз произвеждам. Като запален винар първо купувах грозде от Виноградец, Карабунар и други села с традиции в лозарството. Но последните няколко години все се случваше чувалите, които купувах, отгоре да се с перфектно грозде, а на дъното – със зелено, вода за тежест и дори шума. Така се ядосах и реших, че не може повече така да ме лъжат, трябва аз да си го произвеждам, за да съм сигурен в качеството. Тогава си купих лозе до село Церово – също известен лозарски район, който се слави с добри сортове и условия за отглеждането им. Имам насажденията вече от двайсетина години. Общо са 6 декара и половина. И когато човек сам се занимава с тях, си е доста. Всички обработки предпочитам да правя сам – рязане, пръскане, филизене, зелена резитба, отстраняване на част от гроздето, за да стане по-едро другото, та до брането. Иска си работа! Да не говорим, че в старото лозе вкарах 450 млади лозички, от които 250 оживяха. Успях с много труд и возене на вода с водоноски да ги спася, защото в старо лозе много трудно се хващат млади насаждения – старите главини и корени задушават младите. Но с упорство се получи. Вече 4-5 години бера и от тези, които засадих и спасих тогава. И то повечето са елитни френски сортове, които като кажа на някого, чак не му се вярва – Пино ноар, Пти вердо, Сира, Мерло, Каберне совиньон, Ркацители, Алиготе, Памид. Познавам и спецификите им. Пти вердо, например, е купажен сорт, който се прибавя към други и се прави купаж, не е самостоятелен за производството на вино. Така направих интересна палитра от много сортове. Част от продукцията продавам, около половината си оставям за домашна употреба. В добри години лозето дава богата реколта, доволен съм“.
Макар да ползва част от гроздето за себе си, Тодор признава, че не го отглежда биологично. Някои третират само със син камък и вар, но като не пръскаш, няма и да береш или ще береш измъчени чепки, които не стават за нищо. Без пръскане няма как да даде добър добив – убеден е той.
След лозето идва орехова градина от 7 декара, която Тодоров създава с племенника си и финансиране по програма „Млад фермер“. После купува водоема и започва рибовъдство. Следват нивите със зърнени култури – пшеница, царевица, слънчоглед, ечемик, тритикале. Прилага правилата за сеитбооборот и сменя местата на различните култури, за да не се изтощават почвите. Само със зеленчукопроизводство не се е занимавал, но не не и професионално. Но иначе около семейната „малка къща в прерията“ има градина с различни видове зарзават – здравословна храна за семейството. Така пък станало нужда да си купи и трактор и достатъчно прикачен инвентар – земите вече са много и не може без техника. Финансиране по програми обаче почти не е ползвал – предпочита да се справя със собствени средства.
Природата около водоема омайва Тодор и съпругата му Елена и те решават точно там да си направят къща. Елена също е израснала като типично градско дете, но хобитата й – здравословен живот, йога, се вписват идеално в тази чиста среда.
„Такова спокойствие като на това място никъде няма – въодушевено обяснява Тодоров. – Ако мога, няма да мърдам оттук, но няма как – работата ми е свързана с Пазарджик, имаме ученици и така нататък. От пролетта до есента всяка година сме колкото се може повече време тук, развиваме средата, сами си създаваме инфраструктура. Домът ни е сглобяема постройка с площ 40 кв. м, в които никой не може да повярва, че може да има хол, кухня, детска стая, баня и тоалетна. Всичко може – като го подредиш както трябва, става, и то уютно, удобно. Там живеем петима души“.
На въпрос децата как приемат такова уединение сред природата, Тодоров през смях отговаря, че това е било голям проблем, докато там нямало интернет. Веднага щом била осигурена връзка с Глобалната мрежа, работата станала „на шест“. Кабел за няколко потребители бил немислим вариант. Но с напредването на технологиите се явила добра възможност за мобилен интернет със стабилна връзка. Доста трудности имало и в началото, при осигуряване на основни комуникации – ток, вода.
Интересна подробност е, че майката на Тодор – вече 88-годишната доц. Силвия Михайлова, също е запалена по земеделието и градинарството и му помага според силите си. Синът й разказва, че именно тя го запалила да се занимава с това.
„Тя си има мерак да си се грижи за земята, да си копае, да си отглежда всякакви зеленчуци. Това я държи жива и бодра. И в момента е тук и сади грах. Това й дава здраве и дух. Спомням си, че навремето ни бяха дали парче земя от 100 квадрата – така наречено ранчо. И там съм ходил по настояване на майка ми, и съм го обръщал на ръка с кюрек, както го наричаме по нашия край, или права лопата, защото на такава площ нямаше как да влезе машина. Та, майка ми запали моята любов към земята. Но не е само това. Като се замислиш – земята ни е всичко. Когато си млад не се замисляш много над тези неща, но с възрастта идва и желанието за връщане към корените“.
Тодоров не планира да увеличава площите си. Даже напротив – наскоро се наложило да ги намали. Заради тежко разочарование. Създал още 20 декара орехова градина. И за нея избрал елитни сортове орехи. Но малко след засаждането на фиданките започнали набези и кражби, докато накрая всички били окрадени. Така продал парцела, виждайки, че няма смисъл.
Тодоров се радва, че към земята се връщат и много други хора. Ако допреди време в пазарджишките села масово е имало пустеещи земи с тръни, то сега почти не са останали необработвани и неползвани площи.
Стоимена Александрова
