Много от стопаните ще се откажат от финансовите стимули по зелените политики и ще разчитат на пазара, прогнозира професорът
– Проф. Мишев, най-големите страхове на българските земеделци са свързани с т. нар. Зелена сделка – какво показва вашият поглед на икономист – това ще доведе ли до промяна на структурата на земеделието у нас, до свиване мащабите на стопанствата, до фалити?
– За мен лично, това позеленяване на ОСП малко е свързано с PR. Какви ли не мерки се въвеждат – с цел земеделието да се направи природно ефективно. Но то няма как да бъде ефективно, ако е позеленяло. Икономическите изисквания се бият с природните, с екологичните. Най-природосъобразно е примитивното. То обаче не е рентабилно, не намира добри пазари. Това се постига само с ефективно земеделие, с мащаб на производството. По-едрите стопанства са по-ефективни. Позеленяването на ОСП ще обремени нашите земеделски стопани, тъй като ще постави пред тях нови изисквания.
– Вече се говори за финансови стимули към фермерите – за да прилагат зелените политики. Къде е капанът?
– „Ще получите един пари, ако направите еди-какво си….“ – това казва Брюксел. Очаквам много от стопаните у нас да се откажат от тези пари. И да започнат да разчитат на пазара.
– Не граничи ли това с някаква истерия?
– То си е пълна истерия. За мен е икономически необективно. Но е модерно – всички говорят за зелен пакт, зелена сделка – каквото и да значи това. За да е ефективна обаче една икономика, тя натоварва природните ресурси. И няма как да бъде иначе – такава е икономическата логика на нещата. Брюксел явно следва друга логика. И затова по-вероятно е ограниченията към земеделските производители, свързани със зелените политики, да продължат.
– Възможен ли е по-разумен и по-спокоен отговор на климатичните промени и как би изглеждал той?
– Не вярвам, че разумът ще надделее. Промените в климата, намаляването на природните ресурси – всичко това се използва като аргумент за позеленяване. Въпросът се поставя ултимативно – ако не следваме зелените мерки, чакат ни катастрофи. За мен обаче има обективни фактори – просто няма валежи тази година, всички го виждаме. Тази зима още не сме видели сняг. Но дали човекът и неговите действия са единствените виновни за това? Брюксел казва: „Да!“ Затова нека не се надяват българските земеделци, че позеленяването ще ги отмине. Даже напротив – тази тенденция ще става все по-силна. И от една страна ще трябва да спазваме позеленяването, а от друга – да произвеждаме ефективно и да продаваме, да се борим с големите на световните пазари.
– Слаб пазарен играч ли е българският земеделец?
– Зависи за кое направление говорим. Големите зърнопроизводители у нас са много добри световни играчи. И ние сме известни с това. В сектор „Плодове и зеленчуци“ нямаме толкова големи успехи, там пазарът е труден. Ако фермерите се сдружават, по-лесно ще стигнат до пазара. Колкото си по-малък, толкова по-трудно стигаш до световния пазар. Затова съюзяването, кооперирането е добро решение за тях.
– Обвиняват зърнопроизводителите, че изнасят суровина, че не диверсифицират, не преработват, не произвеждат висока добавена стойност – това основателна критика ли е?
– Моето мнение е по-различно. Фактът, че страни като Австралия, САЩ, Канада изнасят зърно, значи това е стока, която се търгува. В какво да преработим зърното – в месо или в брашно? Брашното обаче не се търгува лесно. Ако се произвеждат фуражи за животновъдството, тогава става дума за съвсем друг тип производство. И щом българските зърнопроизводители не го правят, значи това не е рентабилно за тях, казано просто – не върви. Затова не мисля, че е лошо, че изнасяме зърно. Това производство е ефективно, за него има добър пазар и той е реален. Иначе тези приказки звучат хубаво, но не са много реални от гледна точка на икономическата ефективност.
– Всяка година милиарди се наливат в българското земеделие, но то остава слаб сегмент в българската икономика – каква е причината, защо се получава така?
– Вярно е, че се наливат много пари. Нашите земеделци никога не са получавали толкова голямо подпомагане, каквото има сега – от Европа и от националния бюджет. Големият процент от парите отиват при по-едрите стопани, защото такава е схемата на директните плащания – на единица площ. И малките се чувстват ощетени. За мен лично, субсидията не е добър елемент. Един човек свикне ли на субсидии, отпиши го като производител. Той започва да разчита на тях и да се оплаква. Лежи си пред телевизора, чака да му дойде субсидията и не се вълнува особено от това какво ще произведе. Какъв земеделец е това? Една от причините за недобрия ефект от наливането на средства за земеделие е начинът на тяхното изразходване и структурата на земеделието у нас. Парите отиват при големите. И те вече стигнаха до положението да казват, че не се интересуват от тези средства. Защото получиха достатъчно и каквото можаха – изградиха. Има и друг въпрос по отношение на субсидиите. Това са публични средства – защо не отиват за публични дейности? Няма друг сектор, в който публични средства да отиват за производствени дейности. Единствено в земеделието е така. Затова и тенденцията е дребните производители да намаляват, да остават едрите и средните стопанства, които са най-устойчиви икономически и по-ефективно използват тези средства. Но пък точно заради това ще им бъдат налагани различни ограничения от Европейската комисия – позеленяване, тавани и т. н. Така се борят в Брюксел с такива като нас. Нашите производители реват защо се внасят домати. Внасят се, защото под такъв договор сме се подписали, когато сме влизали в Европейския съюз. И Германия е подписала такъв договор, но тя произвежда и мерцедеси, които изнася. А ние нямаме мерцедеси, ние произвеждаме домати. Тежко е това положение, нали?
– Основната критика към Програмата за развитие на селските райони е, че тя работи на парче – какви са изводите от вашия swot анализ?
– Програмата за развитие на селските райони (ПРСР) е полезна от гледна точка на това, че влизат пари в страната. Нашият анализ установява, че положителният ефект е свързан с увеличаване на броя на микропредприятията в селските региони, създават се заетост. По отношение на критиката, че програмата работи на парче – да, ПРСР финансира отделни дейности, за регионите като цяло има други програми – на Министерството на регионалното развитие и благоустройството например – „Региони в растеж“. И тъй като Програмата за развитие на селските райони работи на друг принцип, печелят най-инициативните. А след това по-малко инициативните възразяват. На тях им помагат Местните инициативни групи, които работят по подхода Лидер – Водено от общностите местно развитие (ВОМР). Те имат задачата да стимулират по-слабо активните фермери. И както се разбира – правят го успешно.
– Два програмни периода от прилагането на ОСП се говори за опростяване на административната тежест, фермерите постоянно се оплакват от твърде сложното администриране в земеделието, от две години проекти и заявления се подават само по електронен път – в тази посока какво може да се направи?
– Като чуя, че говорят за опростяване, знам, че всъщност ще стане по-сложно. Погледнете какво прави сега Брюксел с тези национални Стратегически планове, които изисква от държавите – членки на Европейския съюз. Администрацията в Брюксел реално облекчава своята работа, защото ще работи с 26 готови документа. Но така стоят нещата – който дава хляба, той държи и ножа. Хубаво е да има опростяване на ОСП, но нека не забравяме, че това е свързано с въвеждането на нови технологии. Това също обременява бенефициентите и администрацията, защото изисква от тях нови познания и компетентности. И те пак ще се оплакват. Все по-трудно всъщност става да се напише един проект. Все повече страни участват в него, изискват се техните подписи и т. н. Казвам го от личен опит. Така че, облекчаване на административната тежест няма да има, ще има въвеждане на нови технологии. Фермерите трябва да свикнат с тази идея. Електронизацията е неизбежна, от сега нататък всяко администриране ще бъде свързано с интернет и със съответните електронни платформи. Това е световна тенденция. Знам, че е обременително, защото голяма част от стопаните нямат достъп до интернет или мрежата е слаба, но такива са реалностите у нас.
