Защо Chanel ползва розово масло от с. Търничане за 7000 евро/кг, но го купува от Франция и Швейцария за 27 000 евро/кг, или каква е цената на доверието и репутацията
Христо Николов, председател на Професионална асоциация на розопроизводителите в България, пред „Гласът на земеделеца“
Интервю на Ася Василева
Господин Николов, какво се случва в розопроизводството? Напоследък като че ли рядко се чува за сектор „Розопроизводство“ и проблемите му?
Колкото и да е трудна комуникацията ни с Министерството на земеделието, все пак имаме някаква. Получили сме уверение, че за сектора се мисли. Очакваме да видим какво ще бъде изготвено като ставки по Ковид мярката, какво ще бъде подадено за нотификация. Имаме уверението и на министъра на земеделието и на заместник министрите, че сектор “Розопроизводство“ ще бъде включен за подпомагане по Ковид мярката. На този етап, предвид ситуацията в държавата, ние не можем да искаме повече. Не очакваме и не искаме да получим нищо повече от останалите земеделци. Надяваме се, там, където държавата има възможност да се намеси, да помогне с финансов и друг ресурс, като на всички останали. От тази гледна точка ние не вдигаме шум, защото смятаме, че това което ще бъде дадено и на другите, ни е обещано. След като ни е обещано, докато текат някакви разумни срокове, не е етично от наша страна да вдигаме излишен шум. Ако има някакъв проблем с нотификацията или ставките не съответстват на нуждите ни или се разминават драстично с това, което сме коментирали, най-вероятно тогава ще се наложи да отворим темата наново.
Сектор „Розопроизводство“ е малко в страни от продоволствената сигурност. Чуват се и такива гласове…
По отношение на претенциите, че розопроизводството не е продоволствен сектор и на него не трябва да бъде гледано като на важна част от земеделието, категорично не сме съгласни. Да, с рози не се храним. Но секторът може да вкарва свежи пари в българската икономика. Макар и малко, това са сто процента привлечени пари от трети страни и ЕС. Над 99% от нашата продукция, която за жалост, още е на фаза суровина – тоест с ниска добавена стойност, е за експорт.
Тук въпросът е как държавата може да ни стимулира тази суровина да я превърнем в краен продукт, за да има висока добавена стойност и да я реализираме освен на външен, но и на вътрешен пазар. Това е слабото място в нашия сектор и това е посоката, в която трябва да се инвестира.
Трябва да се стимулира производството на крайни продукти на базата на традиционни български суровини – маслодайна роза, лавандула, маточина, мента… Това са култури, които имат история на българското поле. Държавата, стимулирайки производството на козметични и фармацевтични продукти на базата на тези суровини, ще помогне косвено на фермерите. Когато производителят стига до крайни клиенти с краен продукт, тогава добавената стойност е много по-висока и този преработвател може да си позволи да даде на фермера достойна цена.
Каква е реалната ситуация в сектора днес?
В момента българското производство на рози презадоволява световното потребление на розово масло. Съответно външните контрагенти – клиентите на нашите преработватели, знаейки че има повече стока, отколкото те могат да изконсумират, натискат цената надолу. Или ако те не я натискат, то българските търговци я свалят сами, за да могат да се позиционират на пазара. Това рефлектира пряко върху доходите на фермерите, защото натискът върху цената на розовото масло се отразява първо върху цената на суровината – розовия цвят. От там нататък спиралата става все по-голяма, защото намалявайки доходите на фермера, той рязко намалява грижите в насажденията.
Намалените грижи в насажденията водят до голям процент изсъхнали растения, високо ниво на заплевеляване и до драстично спадане на потенциала за добив на розов цвят от такива неподдържани храсти. И това рефлектира върху най-големият ни проблем – проблемът с работната ръка. Лакмусът за едно качествено розово насаждение е българският ром. Това са традиционните берачи в нашия сектор. Ако искате да знаете къде има хубави рози в добро състояние, питайте берачите. Те знаят, защото обикалят и гледат.
Занемарените насаждания с ограничен потенциал за добив на розов цвят стават неатрактивни за берачите. Защото на тях събирането на определени килограми цвят, което е техния таргет, ако преди е отнемало 400 линейни метра и 4 часа, сега трябва да изминат 4 км за 6 часа, за да добият същото количество и да заработят същите пари.
Това прави нашата работа непривлекателна. От една страна имаме пренасищане на пазара на розово масло и розова вода и ценови натиск върху розовия цвят. От друга страна имаме дефицит на работна ръка, което рязко покачва разходите за труд. Става все по-трудно да намерим хора, те искат все повече пари на фона на намаляващите изкупни цени на суровината.
Влизаме в един Параграф 22, в който сме се поставили сами заради недалновидност и липса на каквато и да е визия за развитие на сектора в последните 30 години. Това е исторически обусловено. Чак след 2000 г. пазарът на розовия цвят в България започна да функционира на базата на истински пазарни механизми. Дотогава пазарът е бил чисто конюнктурен и е ползвал каналите на бившата „Фармахим“. По тази причина никой не е инвестирал в маркетинг, реклама, не е мислил за развитие чрез производство на крайни форми. Колегите в сектора го знаят.
В момента има 3-4 компании на пазара, които не изпитват затруднения, нямат проблеми, не се оплакват и не зависят от помощи. Плащат достойно и справедливо на своите доставчици. Това са фирми, които произвеждат крайни форми козметични продукти. Те са затворили цикъла от полето до щанда в магазина или аптеката. Тези преработватели нямат проблеми и плащат справедливо по веригата. Всички останали, които работят на конюнктурен пазар и искат да изнасят суровина под формата на розово масло и розова вода, имат проблем защото предлагането е почти два пъти по-голямо от търсенето.
Защо розопроизводството е важно, макар и да не е продоволствен сектор?
Кой друг сектор в българската икономика може на 10 май да събере 40 000 човека, които цяла зима не са работили, да ги заведе на полето и да им плаща? Този социален ефект не е ли достоен за подпомагане? Ако нямаме място в земеделието, да ни отредят едно достойно място в социалния сектор. А тези хора започват работа още от март – резитби, чистене, окопаване. Все по-рядко, заради липсата на пари, но това са едни традиционни агротехнически мероприятия, които ние трябва да изпълняваме. И ако ние не ги ангажираме през тези месеци, докато потрябват на колегите в земеделието през юни-юли, тези хора няма да бъдат в България.
Вече има обявени цени от розоварните. Какво се очертава за предстоящата кампания като цени?
На този етап се очертава същото като миналата година. На фона на миналогодишната, тазгодишната цена изглежда драстично увеличена, но това е илюзия. Миналата година средната изкупна цена за килограм розов цвят беше 1.60-1.70 лв, сега дестилериите подписват на цена между 2.30-2.50 лв/кг. Това създава илюзия, че цeната се е покачила, защото това са 40% повече. Изглежда много. Но в действителност, тези пари са крайно недостатъчни.
Миналата седмица три групи работници, идваха в нашето стопанство, за да договаряме условия. Те обикалят потенциалните работодатели и си уговарят работата за месец-два напред. Така функционира пазара на труда при нас. И трите групи работници, разбирайки на каква цена аз ще продавам розовия цвят, казаха, че е безмислено да водим разговори, и че те няма да берат рози тази година. Те си дават сметка, че при цена от 2.50 лв за кг розов цвят, няма да имам възможност да им заплатя това, което те очакват за брането.
Миналата година при цена от 1.70 на кг розов цвят, стигнахме до 1.20 лв на кг за берачите. В момента нагласите на работниците са да получават цена не по-малка от 1.50 лв/кг. И то при условие, че те си избират градини да берат. Тоест онези занемарени градини за маратонски бегачи, в които трябва да извървят километри, за да си напълнят чувала с розов цвят, ще бъдат прескачани.
За да им дадем тези пари, ние трябва да заделим за разходи за труд поне 2 лв/кг. Защото освен цената, която получава берача, имаме разходи за транспорт, както и осигурителни разходи. Още няма производител, който да е удържал осигуровки от работника. Всичко е за сметка на фермера. Тоест при тяхното желание да получават 1.50 лв за кг, трябва да имаме готовност да изхарчим 2 лв преки и непреки разходи за бране. При цена от 2.40-2.50 лв/кг на розоварна не е в наш интерес да работим.
Очаквам, че в началото на кампанията, ще има предоговаряне на цените на розовия цвят, защото ще изпитаме остър дефицит на суровина. При тези цени ще има огромна липса на работна ръка и от там дефицит на цвят. Дестилериите, които тогава ще бъдат готови да предоговорят цената, ще имат суровина.
Тук вече е много важно да се намеси държавата с контролните си функции. Миналата година бяхме свидетели как хора от малцинствата берат изоставени градини, вместо да отидат да работят при фермера и той да им плаща. На сутринта продават нелегално цвят на дестилерии много под пазарната цена. Миналата година имаше много такива случаи, много сигнали, но нямаше нито един заловен и наказан. Тази година не трябва това да се допуска. Това е предпазна мярка за защита на интересите на фермерите и на сектора като цяло, защото покупката и преработката на такъв цвят с недоказан произход, е рискована за всички. Тя може да се отрази имиджово на всички преработватели.
Нека да поясним идеята за мораториум в розопроизводството, какъвто предложихте.
Проблемите в розопроизводството са много, те се натрупват от години. Всички ги знаят, но никой не иска да говори за тях. Истината не е приятна, а много хора ги е срам от нея. Но действителността е такава – произвеждаме повече отколкото можем да продадем. Върху това нещо държавата и преработвателите трябва да работят. Посоките са няколко. Една от тях е мораториума.
Идеята за мораториум не се приема добре от фермерите, защото те не разбират какво означава това. Няма кой да им я обясни. Министерството на земеделието има много голям проблем с комуникацията.
Мораториумът е един прост механизъм, с който да ограничиш развитието на площите с рози в България с цел да предпазиш фермерите, които в момента са трайно установени на този пазар. Той не забранява създаването на нови насаждения. Но ограничава подпомагането им. Слага се референтна дата и след нея всеки, които иска да създава нови розови насаждения, и смята, че може да се справи сам без държавата – няма проблем, нека да ги прави. Той, като земеделец, ще получава и плащанията по СЕПП. Но няма да има право на кризисни държавни подпомагания.
Такива производители изрично са предупредени, когато са започвали, че секторът е в криза и има свръхпроизводство, не е сега моментът да се инвестира в това. И ако го направят, да не очакват държавата да им покрива загубите, защото тя е предупредила. При инвестиционните мерки – също. В ранкирането се дава предимство на тези, които са създали насажденията преди референтната дата. Тези, които са влезли в сектора след нея и са предупредени, значи са преценили, че имат възможност да се развиват, без да очакват държавата да ги спасява. Това е механизмът на мораториума и той не е вечен. Това е временна мярка докато се стабилизира пазара.
Защото нарастването на розовите насаждения в България е огромно. За по-малко от 10 години, те са се увеличили двойно. Това също е продиктувано от недалновидни действия на управлението. Хубаво е, че розопроизводството е включено като приоритетен сектор. Розопроизводителите винаги сме искали да бъдем сред приоритетните сектори и да имаме възможност за достъп до публичен ресурс за развитие на бизнеса.
Но когато правиш инвестиционна мярка, не давай пари за създаване на нови насаждения. Нека парите се дават на трайно установени, доказани фермери с опит. Защото хиляди декари насаждения и десетки дестилерии бяха създадени с публичен ресурс. Това са хора без никакви умения и опит, масата от тези дестилерии са заключени и не работят, а огромен процент от площите са непродуктивни. Да, тях ги има, но добивът от тях е под 100 кг/дка. А това са насаждения и фабрики, създадени с публичен ресурс.
В България имаме над 52 розоварни. Повече от половината от тях в кампания не работят. Защо са ни тогава? Държавата контролира ли дали тези хора си изпълняват поетите ангажименти и бизнес планове? И ако контролира, има ли санкционирани? Имаме Закон за маслодайната роза, имаме регистри на розопроизводителите и розопреработвателите. Всеки един в сектора е длъжен ежегодно от 2 години насам, сега влизаме в трета такава кампания, да подава информация какво е произвел, какво е продал, какво е преработил. Нека оттам държавата да провери дали всички си изпълняват бизнесплановете. Наливането на едни пари в розопроизводството, даването на парите в джобовете на ентусиасти, които не разбират нищо от бизнеса, единствено и само вреди на целия сектор. Време е държавата да се намеси. Има достатъчно сериозна база данни, има закон, има регистър. Това е сериозна база. На практика с една екселска табица и два бутона ти излиза и SWOT анализа и всичко се вижда – къде е сектора, от какво има нужда и какво трябва да се направи.
Трябва ясно да бъде обяснено, че мораториумът е инструмент, които да пази производителите, а не да ги ограничава.
Проблемът пред българските земеделци е че нямат достатъчно знания. Да, така е и в другите държави. Да вземем Нидерландия. Там не се дават пари на калпак за земеделие. Няма Първи стълб, няма Втори стълб, няма обвързана подкрепа. Но там едни огромни пари се дават за наука на институтите. И институтът като разработи технология за отглеждане на ягоди или нещо друго, я дава на фермера и му казва – прави тези стъпки една по една и на петата ще си на печалба. И нидерландският фермер го прави и то се получава. У нас такава наука няма. Гледаме и се учим от комшията.
Визия и наука ли са това, което липсва в българското земеделие?
Лоша комуникация, неподготвеност и на управляващите и на земеделците – това спъва работата. Трябва да се привлекат университетите по-активно, трябва инстутите да работят за практиката. В никоя друга държава в ЕС няма толкова широка структура като ССА с толкова много специалисти.
България има институти за всичко в земеделието. Няма подотрасъл в земеделието, за който ние да нямаме институт. Трябва желание за работа и работа с практиката. Докато институтите не заработят и не започнат да произвеждат ноу-хау за бизнеса, няма да стане. Връзката наука-производство е тотално загубена. Но докато науката не заработи, европейско земеделие няма да имаме.
В развитите страни науката е 20 години преди бизнеса. Ако сега тръгнеш да се занимаваш с нещо в земеделието, за 20 години напред има ноу-хау. Само се иска някой да работи и елементарно да следва технологията. А в България бизнесът е изпреварил науката с 20 години. Трябва аз да се уча от учените в Института по розата, а не те за първи път да виждат машини и технологии в моето стопанство.
За съжаление, в управляващите продължава да липсва визия. Във всеки един сектор на икономиката и земеделието има хора на различно мнение. Има хора, които искат да продължат по стария начин. Има други, които виждат развитието на сектора през инвестиции и затваряне на цикъла, през наука, иновации, съвременни пазарни механизми за преодоляването на трудностите. Тези два полюса като седнат да говорят на една маса, трудно стигат да някакво рационално решение. Затова ни трябват политици с визия, които да вземат едно политическо решение и да тръгнем на някъде. Но тези политици трябва да са подготвени и да разбират от сектора. Тогава едните ще се жертват в името на националния интерес. Но ние нямаме никаква политика.
Пропускаме най-големите световни изложения и панаири. Все още си мислим, че розовото масло е мускалчето от пояса на Бай Ганьо. И на Запад така ни познават. А не е така. Това е суровина с огромни възможности. Със скрити в нея много тайни, които ако бъдат извадени на показ и продавани, ще спечелим.
България няма нито една лаборатория, която да отделя компоненти от розовото масло и да ги продава. А никой не купува розовото масло, за да слага капчици от него в някакъв продукт. Розовото масло съдържа в себе си над 300 компонента, които във високотехнологични лаборатории във Франция, Швейцария и САЩ, се разбиват, отделят се и се ползват в крайните продукти. Това, което продава България е суровина. Нека мислим и да правим крайни форми. Дори на сапун да го правим, ще печелим 5 пъти повече отколкото продавйки го като розово масло.
Като Chanel?
В един от парфюмите на Chanel има българско розово масло. То тръгва от с. Търничане, минава през една швейцарска фирма, след това минава през френска фирма и оттам отива в Chanel. Chanel знаят, че маслото е от Търничане, но няма да го купят от там. Защото швейцарците и французите чрез технологиите си и реномето си гарантират качеството и еднородността на партидите, които Chanel купува. В България няма дори една лаборатория, която да гарантира това на западните клиенти.
Нарича се липса на доверие. Ако розовото масло излиза от България на цена от 7000 евро за кг, в Chanel стига може би на 27 000 евро и нито цент от тези пари не влиза по сметките на българските производители и преработватели. Цялата разлика отива в посредници, които са си я заслужили с това, че имат протокол за качество и го спазват.
Нямаме визия, нямаме последователна политика. Не се работи в интерес на фермерите, нито в интерес на държавата. А само трябва да бъдем последователни и да слушат специалистите и експертите в сектора. В МЗм очевадно липсва експертиза. Комуникацията е под всякаква критика. В публичното пространство остава горчивият привкус от това, че който вика най-силно, получава най-много. Виждаме поредица от хаотични и несвързани действия, който не дават резултат.
А има накъде да се работи и защо. Розовото масло е с потенциал на ново злато. Да вземем ситуацията с газа и Русия. Една страна държи един огромен процент от един ресурс. И тя започва да извива ръцете на всички с този ресурс. Ние имаме капацитет да задоволим 100% от нуждите на световния пазар на розово масло. В момента реално контролираме около 60% от него. С едни къде пазарни, къде непазарни механизми, и малко търговски трикове, ние бихме могли да качим цената и да спечели България.
