Атанас Игнатов се посветил на земята още когато бил само на 16 години
24-годишен фермер с вече над 7-годишен опит в земеделието – има такъв човек в България и той е гордост за близките си. Защото е трудолюбив, успешен, упорит, амбициозен, последователен. А е първият фермер в родата си и реално сам изгражда камък по камък своя агробизнес. Вижда бъдещето си като производител на селскостопанска продукция. Знае, че за добрите резултати образованието е от водещо значение, затова е завършил Аграрния университет в Пловдив, сега продължава с магистратура. Изненадващо мъдър е за възрастта си. Убеден е, че иска да се занимава с нещо наистина смислено. “Всички искат да са инфлуенсъри, а храната ни кой ще произвежда?“ – риторично пита младият човек.
Това е Атанас Игнатов, производител на картофи в село Цръклевци, община Драгоман. Живее в София, но не прекъсва връзката си със земята. Старае се производството му да е биологично, но не заради сертификати и престиж, а за да е сигурен, че дава на хората здравословна и качествена храна.
“Гласът на земеделеца“ има удоволствието да представи на аудиторията си този възхитителен младеж, чиято история би могла да бъде поука дори за по-опитни от него земеделци, а за младите е пример за подражание.
– Г-н Игнатов, как бихте се представили пред нашите читатели?
– Казвам се Атанас Игнатов, на 24 години съм, живея в София, от 4 години се занимавам професионално със земеделие, но всъщност започнах да обработвам земя преди 7-8 години. В началото започнах с мисълта да изкарам повече пари, които да инвестирам в професионално земеделие. На 16 години заминах за Холандия, тъй като българското законодателство не позволява на тази възраст да се работи, тоест – разрешено е, но за по-малко часове и за по-ниско възнаграждение. Там работих при брат ми в една фирма. Изкарах едни хубави пари, които инвестирах в земеделие. Това исках, а желанието ми се породи от един трактор, като нещото, което ми остана от дядо ми. Реших да се пробвам с тази машина да направя нещо. Така започнах малко по малко да развивам производство. В момента произвеждам картофи. Имаме и малко лозе, но то не е професионално. Един голям двор с много лозници, които дават изобилен плод.
– Вие сте първият в рода си, който се занимава със земеделие. Как направихте този избор?
– Да, другите не изявяват желание да се занимават със земеделие, защото то си е трудна работа, тежка, не е за всеки. Растенията са живи същества, а отговорността за живи същества е висока. Всичко трябва да им е наред, за да се развиват. Да са получили, каквото им е необходимо, да са предпазени от болести, да са в перфектна форма, за да може да са продуктивни. Иначе няма смисъл, ако не ги гледаш като хората.
– Важно е обаче и да има добри пазари. Как се справяте с реализацията?
– Пазарът не е много голям в България, а и е превзет от монополисти, и то жестоки, които свалят цената. Или ти режат шанса да пробиеш в някоя от по-големите вериги, защото налагат свои условия, а веригите свикват с тях и малките производители не могат да пробият. Общо взето аз продавам на познати, на други хора чрез обяви, на ресторанти. Ако остане продукция – и на животновъди за фураж. А тази година, след като премахнаха субсидията за картофите, очаквам да бъде много трудно. Тя ще бъде показателна за това дали ще има бъдеще за това производство. Субсидията не беше кой знае какво, но все пак покриваше поне рентата и част от разходите за препарати за растителна защита. От тази година обвързаната подкрепа е само и единствено за картофи за производство на нишесте. Обаче в обясненията към тази заповед е посочено, че трябва да имаш сключен договор със завод за производство на нишесте. След това ти искат и фактура за доказване на реализация, че си продал картофите на завод за нишесте. А в България няма завод за нишесте и никога не е съществувал такъв тук. Най-близкият е в Румъния, това го пише и в обясненията към заповедта, така че това е единственият вариант да реализираш картофи за нишесте. А обвързаната подкрепа за трапезни картофи отпадна, което много ще промени нещата, тъй като разходите са големи, изисква се тежък, направо хамалски труд. Ние ги вадим с машина, но събирането става на ръка, сортирането и опаковането също са на ръка, нужни са хора. А с работната ръка е много трудно. При тази инфлация в страната парите, които трябва да се плащат на работници, не са малко, още повече за такава тежка работа. В нашия край надниците са от 40-50 до 70 лева, зависи за каква работа става въпрос. Но по-важното е колко хора ще се наемат, дали ще дойдат изобщо, дали ще им се работи… И винаги имат допълнителни изисквания, след като се започне работа, така че винаги е различно и може да се очакват изненади.
– А след като сте първият в родата, който се занимава със земеделие, за какво е служил тракторът на дядо Ви, който той Ви е оставил?
– Дядо ми навремето е работил към чистотата с този трактор, почиствал е околовръстното шосе на София с него. Но не е извършвал земеделска дейност. Тракторът е семеен спомен и ми е много специален. Той е “Болгар ТК 80“ – легенда. Сега съм го преправил да е “ТК 82“ – вече е 4х4 и може да се каже, че е трактор. Защото допреди това беше малко трудно. Има двигател, има как да закачиш инвентар, но невинаги успява да свърши както трябва работата, тъй като е сложно, когато тракторът е само с две активни колела. За времето си този трактор е бил уникална машинка, той и сега върши страшно много работа. А най-хубавото на тези трактори е, че са супер евтини за поддръжка – не са капризни, не са претенциозни, не са толкова чупливи, няма електроника, което улеснява много нещата, особено за начинаещ земеделец.
– И все пак не се ли изкушавате да го смените с някой по-модерен трактор?
– Мислил съм, естествено, но за това си е нужен капитал.
– А не сте ли кандидатствали по програмите за финансиране на земеделска техника?
– Не съм кандидатствал по тези програми. Преди време се бях мотивирал да кандидатствам по програмата “Млад фермер“. Обаче се разубедих, защото условията са такива, че ти дават едни пари, но за петте години – срока на изпълнение, държавата си ги прибира обратно под формата на данъци, осигуровки. И ако остане нещо от сорта на 1000 лева за 5 години, с които реално можеш да инвестираш… Защото те задължават да имаш работник, а като сметнем осигуровките годишно на един работник, дори да е на минимална заплата, те парите отиват там, а уж ти помагат, за да инвестираш. Според мен е по-добре да си изтегля един кредит и да си го изплащам, защото при този вариант нямаш условност, нямаш допълнителни задължения, които трябва да изпълняваш. Та, по-скоро такъв вариант обмислям.
– А за момента какъв вариант сте избрали, за да е узаконена дейността Ви и да не изисква прекалено много разходи?
– Регистриран съм като земеделски производител, но нямам ангажимент за допълнителни разходи за още един работник. Ако трябва да започнем историята отначало – имах трактора, имахме и някакви имоти. А аз нямах книжка, нямах кола. Затова казах на баща ми, че искам да купя стотина кила картофи и да се опитам да направя свое производство. А той навремето също се е пробвал да гледа картофи, но опитът не е бил успешен. Но аз се мотивирах, бях си спестил едни пари – 150 лева. С тях отидох и си купих семе, като баща ми ме закара да си го купя. Първо засадих около 400 квадратни метра. Изкарах около тон и 800 кг. На следващата година купих ново семе и вече засадих нива от 1 декар. И така постепенно-постепенно увеличавах, докато стигнах до 7 декара. Имал съм и неуспехи – случи да веднъж да не изкарам никаква реколта, вложих тон и 700 кг семе, изкарах тон и 700 продукция. Но на следващата година пак със спестявания заложих наново. Тогава обаче изкарах около 15 тона от 7 декара. После започнах да уча в Аграрния университет в Пловдив и реших да направя земеделието си наистина професионално – с почвени проби, с изследвания за всичко, което може да се изследва и предвиди. Със специализирана фирма разработихме хранителна програма за растенията според нашия почвен състав. И от 9 декара изкарах около 38 тона. И то при положение, че съм направил само една-единствена поливка при едно силно засушаване. Иначе избягвам поливките, защото картофите, когато ги поливаш в преследване на високи добиви, реално губят издръжливостта си, трайността си. Разваля се по-бързо. А и вкусът не е същият. Нашите картофи са уникални. Защото в нашия край има една амплитуда – през деня е много горещо, а вечерта е студено, като за яке, да не кажем като за зимно яке. През лятото, когато е вегетацията на картофите, през деня е 32 градуса, а вечер температурите падат до 5 градуса. При тези условия скорбялата в картофа се преобразува в захариди. И нашият картоф леко сладнее – нещо, което в други райони, макар и със същото семе, никой не може да постигне. И който ни пробва картофа, го обожава. Реално мен ме радва, че произвеждам един качествен продукт, хората го харесват на вкус, продавам го на цени, около 5% под борсова цена, за да може да е достъпен за всеки, да имам повече купувачи, повече хора да могат да го пробват. За начало, както се казва – да се разчуе повече, да си спечеля една добра слава сред потенциални клиенти и да се развивам по този начин. С високи цени аз не мога да бъда конкурентен, тъй като съм все още малък производител.
– А в момента колко декара отглеждате?
– В момента са 10 декара. Бях ги увеличил до 15, но ги намалих на 10, защото 15 декара са много за сам човек. Изискват много време, а аз работя и за един друг земеделец. Той всъщност ми помогна много, за да стана и аз земеделец и съм му изключително благодарен. Казва се Димитър Кирилов Лазаров, всички го знаят с прякора му Джагата. Човекът е от Костинброд, но и той работи в землището на село Цръклевци. Покрай него съм научил всичко за земеделието – машини, техника, тънкости. Много ми е помогнал – той ме изгради като земеделец.
– Имали сте шанса да попаднете на подходящ ментор в негово лице, но все пак надграждате и с образование. Какво следвате в Аграрния университет?
– Завърших с бакалавърска степен специалност “Аграрно инженерство“. Това е науката, посветена на машините, техническото им обслужване, работата с тях. Това е важно, тъй като в момента машините са доста напреднали и е необходимо висше образование, за да работиш както трябва с тях. А базата в университета относно аграрното инженерство е много сериозна. И го препоръчвам на всеки, който смята да се занимава по-сериозно със земеделие, защото ще разбере много неща за машините, които повечето хора не знаят. Дори занимаващи се от дълги години със земеделие не ги знаят. Те разчитат, че като са натрупали опит с годините, правят нещата както трябва, но тези неща много са се променили от това, което е било преди, машините – също. За всяка си има специфична настройка, за да не се претоварва и да излиза всичко по-икономично спрямо извършваната дейност. Защото стремежът е с по-малка инвестиция да направиш по-голяма печалба. Коефициентът на полезно действие да е оптимален. А в момента следвам магистратура, също в Аграрния университет, по програма “Plant medicine“, която е съвременна форма на растителна защита и е международен курс. Придобиват се две дипломи. Едната е призната в 13 държави, а това означава, че можеш да работиш с препарати от тези държави, тъй като не всички са в Европейския съюз. А другата е европейска диплома, каквато получава всеки, завършил растителна защита. С тази разлика, че програмата “Plant medicine“ е насочена повече към биологичното земеделие, докато растителната защита е за конвенционално земеделие. А все повече от Европейския съюз се налагат правилата на биологичното земеделие, защото стремежът е в храната да има по-малко отрови за хората.
– А Вие с биологично земеделие ли се занимавате?
– Не съм сертифициран, но се старая да го правя биологично. Защото за мен важно е качеството, а не реализираната продукция. Искам да продавам нещо, което хората наистина да го харесват. Защото всеки казва – картофът си е картоф, но не е точно така. Не можем да кажем за трабантчето, че е мерцедес. Всичко си има значение. Целта ми е да предлагам нещо, което не съм помпал, не е отрова, да съм сигурен, че наистина продавам качество. Защото вече ми се е случвало на два пъти в две фабрики за чипс, на които предложих моите картофи, искаха да ги тестваме и съответно те се опитаха да ме излъжат, защото ме гледат млад-зелен и си пробваха търговските трикове, само че аз знаех какво им предлагам. Но не им минаха номерата. Започнахме да работим, но после пак се опитаха да ме прецакат, виждайки, че съм малък. Така се отказах да работя с тези фирми точно защото те ме мислят за несериозен само заради това, че съм твърде млад. Пренебрегват ме заради младостта ми.
– Виждате ли бъдещето си като земеделец? И доволен ли сте от постигнатото?
– На мен това ми е мечтата от малък – винаги съм искал да се занимавам със земеделие. Пробвам се във всяка минута да надграждам с нещо в дейността, която извършвам, във всичко търся начини да внасям подобрения. Защото ми е много интересно – това е нещото, което мога. Човек, като му се удава да върши нещо, като вижда, че има потенциал и като се пробва да го развива, се получава, намира смисъл да продължи напред. Не виждам защо да се отказвам. На мен дотук ми се получава, доволен съм.
– Не Ви ли изкушава мисълта, че можете да изкарвате и по-лесни пари? Сам казахте, че земеделието е тежък труд.
– Всеки на моменти може би има такива изкушения. Но си е до характера на човек дали ще се поддаде. Лесните пари не хранят – това е много важна подробност. Земята храни. Повечето хора се насочват към лесни пари. А какво ще ядем за в бъдеще, при положение, че населението на планетата се увеличава? А никой не иска да се занимава със земеделие. Повечето млади искат са IT-та, специалисти по компютри, инфлуенсъри, рекламисти. Но продуктът от техните дейности не можем да ядем. Ако всички станем инфлуенсъри, кой ще произвежда храната ни? Мисля, че трябва повечето хора, особено младите, да се ориентират към земеделието, защото то е едно от основните фактори за съществуването на човечеството.
– А доколко е важно образованието, за да се изгради едно успешно земеделие?
– Бих посъветвал хората, които се захващат със земеделие, наистина с приоритет да залагат на образованието. То е важно най-малкото, за да имаш представа какво правиш. Да отгледаш едно растение е като да отгледаш едно дете. Не е проста работа. Трябва да знаеш във всеки един момент какво му е, какво му трябва, болно ли е, гладно ли е, жадно ли е. Има смущения, много са факторите. Отделно сме малко като в хазартния свят – рискуваш. Не знаеш утре планетата какво ще ти поднесе – проливен дъжд, градушка, земетресение, наводнение. Хубаво е да си сигурен какво искаш да направиш и да си мотивиран да го направиш. Когато човек има сериозна мотивация, нищо не би го отказало, но трябва да бъде информиран, трябва да има познания за даденото нещо, което прави. Защото иначе хвърляш едни пари на вятъра, а накрая резултат няма и се чудиш какво да правиш.
– А според Вас какво трябва да се промени в България, за да са мотивирани повече хора да се занимават със земеделие? Вие също сте преминали през перипетии, преодолявали сте трудности и те не са Ви отказали. Каква трябва да е политиката към земеделието, за да бъде то привлекателно?
– Политика на държавата по отношение на земеделието реално няма. Всичко отива в държавата, а на земеделеца нищо не му остава. Всички наблюдения, които имам в скромния си засега опит показват това – каквато и европейска програма да разработят, нашата държава обира абсолютно цялата инвестиция под формата на данъци и налози. Така реално се субсидира държавата, стимулират я тя да прибере едни пари, които трябва да се предоставят на даден земеделец, за да може той да се развие, да подобри и разрасне дейността си, но държавата му ги прибира. Човек, като тръгне да прави един проект и като ги осъзнае тези неща, не се хвърля да го прави. Политиката на страната ни към земеделието е много лоша по отношение на европейските инвестиции. Няма и държавна политика. У нас много се говори как земеделците вземат субсидии, но те са крайно недостатъчни. Във всяка една европейска страна, та даже и в такива, които са извън ЕС, стопаните имат много по-солидна подкрепа. Сърбите, например, са изцяло на държавна помощ, европейска няма. А земеделието им цъфти! Страната им сама се оправя, без да е в какъвто и да било съюз и се справя по-добре от нашата. Като отидеш на някой техен пазар, всички продукти са си техни. Дали ще вземеш домат, дали ще вземеш краставица – всичко е сръбско. Нас ни субсидират, уж за да произвеждаме и реализираме наша продукция, а като отидем на пазара, доматите от Турция, картофите от Египет, краставиците кой знае откъде, дошли и те “на крак“ от някоя друга страна. А българско почти няма. Това ясно говори, че политиката на нашата страна спрямо местните, българските производители е не просто неправилна, а изцяло сбъркана и грешна. Защото не се стимулира българският земеделец по никакъв начин, не се субсидира, за да може той да произвежда и да предлага на по-ниска и конкурентна цена стоката си. А когато я има тази субсидия, каквато има във всяка една нормална страна – държавна субсидия – производителите са конкурентни. При нас казват, че има държавна субсидия, но тя е в такъв размер, че с нея можеш да си покриеш горивото на колата за всички пътувания, които работата налага или на трактора за ходенето до нивата и парите свършват, доникъде не стигат. В нормалните страни, където земеделието е приоритет, колкото дава Европейският съюз за дадена култура, толкова дава и държавата. Тоест, ако европейската субсидия за картофи е 300 евро – дай, Боже, някой ден! – трябва и държавната помощ също да е толкова. Но при нас оправданието е, че сме бедна държава. А не сме толкова бедна държава, ако имаме разумно управление, ще сме едни от най-богатите, защото имаме най-голямото богатство – земята. Ние имаме най-хубавата земя от целия Европейски съюз. И ако управлението на този ресурс е по един наистина нормален и мъдър начин бихме могли да се превърнем в една много силна икономически страна дори само на базата на земеделието. А без субсидии не може да има производство на достъпни цени. Торовете и препаратите достигнаха ценови върхове. Преди няколко години амониевата селитра беше 380 лева, а в определен момент достигна близо 3000 лева за тон. Как да държиш цената на продукцията една и съща?! А разправят, че инфлацията била 7%. Сигурно, в цената на продукцията може и така да е, но цената, която плащаме ние за тази продукция, за инвестициите – тя е с 300 и повече процента по-висока. И повечето земеделци си мълчат. От няколко месеца амониевата селитра е паднала на 600-700 лева, но миналата година последно беше 1900 лева, а преди това, когато бяха сътресенията заради Ковид, торовете поскъпнаха жестоко. Независимо дали са биологични, дали са конвенционални торове – всички цени се изстреляха до небето! Тогава беше направо невъзможно да се прави земеделие. Повечето колеги, с които тогава съм говорил, включително зърнопроизводители, правеха безумни икономии. Ако трябва да сложи 20 кг, слага 10 или само 5. Разреждат, което до нищо хубаво не води. То е все едно да седнеш да ядеш две лъжички супа в литър купа. Не се получава, няма да се нахраниш. Така е и в земеделието – то трябва да има стабилна и сигурна подкрепа, особено в трудните моменти.
*Снимки – личен архив на Атанас Игнатов
Стоимена Александрова
