Росица Телкеджийска от „Моравско село“ е красива млада дама, която може да зарази всеки с оптимизъм и вяра. Тя е доказателство, че да правиш реално голямо биоземеделие у нас е мисия трудна, но възможна. Да го правиш така, че да доставиш сезонни качествени продукти до потребителите в цялата страна целогодишно. Да се бориш с трудностите и да не загубиш усмивката и оптимизма си.
Как да те представя на нашите читатели?
Категорично и гордо – като фермер. Независимо дали сме биологични или конвенционални, всички сме фермери. Иначе отговарям за производството и продажбите в биоферма „Моравско село“. Биофермата съществува вече 14 години.
Каква е философията на „Моравско село“?
Философията на биоферма „Моравско село“ е разнообразието. На зелените и свежи продукти. Бързата доставка до потребителите. Отглеждаме над 30 култури – магданоз, копър, моркови, зеле и т.н. Нашата идея е потребителите целогодишно да имат на трапезата си пресни сезонни биохрани с ясен произход на продуктите. Те трябва да знаят от кого купуват храната си. На кого могат да се оплачат, ако качеството не е каквото очакват или пък – кого могат да похвалят, ако са доволни. Обичаме да ни хвалят.
Как успявате да стигнете до пазара?
Пазарът на биопродукти го развиваме от около 10 тона годишни продажби до в момента около 250 тона годишни продажби в България. Това постигнахме за изминалите 13 години. Как успяваме? Аз изцяло правя логистиката сама, със собствени шофьори. Много ни е важно нашият продукт да бъде обгрижен и да знам, че го предавам в ръцете на потребителя или на магазинната мрежа, която продължава да го обгрижва.
Продуктите на „Моравско село“ могат да се намерят във веригите и магазинната мрежа. От 2016 г. имаме онлайн магазин. Опитахме се да наложим продукт тип сезонна кошница, но не се получи. Българите все още предпочитат сами да си избират продуктите на трапезата и не се ръководят от сезонността.
„Моравско село“ е изцяло биологично производство от самото начало. Трудно ли е?
Да, никога не съм била конвенционален производител. Най-важното е да усещаш растенията и да разбираш това, което правиш. Винаги, разбира се, има и провалящи се култури. Къде заради климата, къде поради наши грешки. Това го има и винаги ще го има при всеки един производител. Дори и във фабриките на закрито се получават грешки. Няма как да имаш 100% успех.
Но като проценти на брак, когато започнем да реколтираме един нов посев, винаги почваме с 1% от счупване, и предвид, че се опитваме 5-6 месеца да реколтираме, за да имаме застъпен цикъл на производството, можем да стигнем до 10% брак. Говоря за биологично производство. А при оранжерийните домати нямаме и 2% брак. На мен пиперът ми е една от любимите култури и при него така добре е отработена технологията, че и там не стигаме 2% брак. При пипера правя 11 тона от декар, височината му е 3 метра.
Как се справяте с работната ръка?
Плащаме всеки четвъртък. Твърдо правило. Много държа, хората, които идват на работа, да се справят. Уча психология само заради тях, да мога да лавирам и да балансирам. Трудно се работи с хора днес. Странно е времето, в което живеем. Всеки чака друг да ни направи щастливи. Много енергия влагаме в темата персонал. Но мисля, че се справяме. Нямаме текучество на кадрите. Возим хората от далеч. Една част от персонала я караме всеки ден от 60 км. Имаме 30 души постоянни работници. 700 дка са площите, на две култури. Оранжерията е най-големият консуматор на работна ръка.
Никога ли не си искала да се откажеш?
Идвало ми е. Най-вече поради неразбирането от страна на държавата, поради това, че не ни цени. Усилията, които полагаме, са унищожителни за целия екип. Работата е в много сурови условия. Но защо трябва държавата не само да не ни оценява, но и допълнително да ни пречи? Не да ни помага, просто да не ни пречи. Защото ако се спрат субсидиите, ще останат реалните производители. Както беше по време на Ковида. Като спря вноса и се видя кой има продукция и кой няма.
А цените?
Проблем е нелоялната конкуренция на сивия сектор. Тези, които не плащат данъци, подбиват цените. Ниските изкупни цени и инфлацията през последните 2 години са убийствени. И говоря за всички производители. Защото аз, когато не мога да реализирам продукцията като биологична, я продавам като конвенционална. Важното е продукцията да е продадена. Две лета подред оранжерийни домати, закарани в София, са на 80 ст/кг. С транспортните разходи. Не слагаме никакъв труд, никаква растителна защита, никакви инвестиционни средства, данък, нищо. Изкупната цена на зелето в момента е 50 ст/кг. И казвам на една от търговските вериги – ОК, нека е 50 ст, но нека да докараме 1 ТИР 22 тона, за да покрием транспорта и да оптимизираме разходите. Не, искат 2 тона, защото не продават повече за ден. А 2 тона са 1000 лв. приход без ДДС. 150 лв е горивото за буса, 100 лева надницата на шофьора. Да не споменавам кашоните. Да не говорим, че трябва да остане нещо за инвестиция в следващото производство, поливане и т.н. и отиваме на абсолютната нула.
Защо се получава така. Ние, потребителите ядем скъпа храна, а производителите я продават и под себестойност даже…
Не знам. Доматът в София не е падал никога това лято под 3.50 лв/кг. А ние го докарваме до София на 80 ст/кг. Слабите продажби, генерирането на брак в търговските мрежи плюс това, че разходите на всички се вдигат. Аз от миналата година досега имам почти 100 % увеличение на надниците за ден. От 32 лева станаха 60. Иначе си губя хората. Толкова са малко, че колегите с оранжериите си ги крадем помежду си. Така е навсякъде.
Всички управляващи твърдят, че българското производство на плодове и зеленчуци, семейните стопанства, биото, са приоритет. Усещате ли го?
Ми не. Супер е на приказки. Ама да дойдат един-два пъти на терен. При който и да било колега. Просто да видят. Нямат връзка с реалността. Има толкова неща, които могат да се направят, за да ни насърчат. Бях лектор на едно събиране на хотелиери. Никой не търси фермерите, за да пазарува за ресторантите. Но и много земеделци не искат да работят по ДДС. Голяма част от тях вече не са регистрирани като земеделски производители защото се затрудняват да плащат осигуровки. За мен спасението е само обединение и оптимизация на производството и разходите. Не подпомагането. Но не се получават тези кооперативи у нас. 13 години се опитвах да го направя с толкова много хора. Не става. Но се надявам да се получи в бъдеще. Двамата ми сина учат в Нидерландия висше образование в областта на земеделието. Надявам се, тяхното поколение да се справи. С тази надежда живеем.
Надявате се децата до продължат?
Те от малки са с нас. Като порастваха, ги натоварвахме повече. И то в най-тежката част – мъкнене на чували, миене на моркови. Винаги съм им казвала, че те трябва да могат да заменят всеки един служител. Трябва да познават всеки детайл от производството, за да не може никой да ги мами. Трябва да познават работата, за да са обективни ръководители в бъдеще.
Но проблемът е, че у нас го няма необходимото образование. Въпреки, че в Сандански има професионална гимназия, която има добри специалности и децата излизат с приличен опит и знания. Гимназията е много добра с много добър директор. Но земеделското образование е нещо, на което държавата трябва да обърне голямо внимание. И задължително да имат практики в реалното производство, които да се заплащат, за да трупат практически опит.
Търси ли се биологичната храна у нас?
Да, според мен – да. Хората вече се замислят какво ядат. Особено, когато се появи бебе в къщи, ако не са го направили преди това.
Наскоро бяхте в Румъния, където участвахте на изложението Indagra. Какво ви направи впечатление там?
Щандът в Румъния беше платен със собствени средства на участниците. Но винаги, когато съм участвала в изложения, на които щандът е организиран от българската държава, българският щанд е бил най-невзрачния на събитието.
Румъния през последните няколко години инвестира изключително масирано в земеделието си. Подпомага производителите си по най-различни начини – и в застраховането, и като методи за поливане. Бързо отключване на документи за поливни системи. Няма ги тези тромави процедури, които ние имаме в басейновите дирекции. Подпомагат се наполовина поливните системи.
При нас земите по Струма са страшно разпокъсани. За да направя 20 дка блок ми трябват 10 години и сигурно 100 души. Там държавата търси, къде може да се включи, за да подпомогне производството и да му създаде условия за лесна работа. Целта е да спрат да купуват лук, репички, салати от нас и да си ги произвеждат. Изградиха са много оранжерии. Вече не купуват домати, броколи, зеле, всичко, което търсеха у нас, сега го произвеждат. Много се залага на собствено производство на храна. В зърнопроизводството е задължително да отглеждаш в процентно съотношение и животни. Затварят цикъла. Вярно, че в Нидерландия ликвидират животновъдството и затварят ферми, но в Румъния се стремят към увеличаване на животновъдството и самозадоволяване на вътрешното потребление. Търсят устойчивост. Това, което у нас липсва.
Предстои изложението за биологично производство Биофах в Берлин, финансирано от МЗХ. Ще участвате ли?
Изискванията за участниците са четири страници. И едно от тях е да имаш обем продажби в чужбина. Много сложни документи, сертификати за езици, счетоводни документи. Един служител една седмица събира документи. Отговаряме на условията. Но защо трябва да има изискване, че имаш оборот в чужбина. Нали затова отиваме на изложението, за да намерим чуждестранни партньори. Ако имахме, за какво да ходим? А най-много точки са дадени за това. Ако изнасяш, имаш максимални точки. И вече второ изложение не успяваме да се класираме за участие. Отговорихме на повечето изисквания сега, но не знам дали ще успеем. А идеята е колкото и да сме малки, да можем да се покажем, да намерим партньори и да пораснем.
Въпреки всички тези проблеми, говориш и се усмихваш…
Надявам се, че не съм била негативна. Аз съм оптимист. Има ни. Все по-добре се виждат грешките, за да могат да се коригират. Хубаво е, че ни има всички. Все пак не сме малко тези, които сме останали и се борим. Има ни. Просто не сме оптимизирани. Ще мине и това. Въпросът, е че може много лесно да не е така. Но каквото, такова. Продължаваме!
Ася Василева
