Господин Мачуганов, какво е положението на полето в момента?
На полето е страшна, незапомнена суша. Пътувам и гледам колегите с отчайващи опити да правят някакви обработки. Ако не завали до седмица, мисля, че ще има пшеници, които няма да устискат, въпреки, че наричат пшеницата „еврейска трева“ и би трябвало да може да понесе много неволи. Но чак такова чудо аз не помня. Говоря за Централна Северна България – регион Ловеч, Плевен, Свищов, Русе. В някои региони като Разград, Шумен, Търговище, Силистра, Добрич, Варна, все пак мина някакъв малък късен дъжд и леко ги пощади природата колегите там. Но при нас е кошмар. Аз съм от 22 години в този бизнес и не помня такава суша. Чак така не е било.
Имат ли някакъв полезен ход земеделците в тази ситуация?
Няма да скрия, че в нашето стопанство разполагаме с всякакъв вид техника и инвентари. Но-тил сеялки, техника за минимални обработки, конвенционални плугове, продълбочители и в момента изоставаме с подготовката за пролетниците, тъй като земята не ни позволява да я работим с нищо. Нищо не можем да направим, молим се да завали.
Вече дори питейна вода няма в нашия район. Няма вода. А водата е живот. Държавата ни е много изостанало в това отношение.
Вие сте председател на Работната група за напояване в Националната асоциация на зърнопроизводителите, така че познавате проблема отвътре. Какво се случва с това напояване, за което все си говорим?
Да, от 15 години за мен напояването в България е кауза. И толкова са ни малко успехите, че даже се срамувам да се титулувам председател на Работна група за напояване.
Истината е, че получаваме разбиране вече от държавата в лицето на Министерство на земеделието и Напоителни системи. Отидоха, видяха опита на Румъния. Работи се, макар и по символично малки проекти, поради размера на бюджета, който е заложен, за реновиране на част от напоителните системи. Осигуриха се някакви средства за намаляването на финансовата тежест за заплащането на водата за поливане от земеделците. Има малки успехи. Но когато бюджетът е малък и успехите и възможностите са малки.
Виждаме какво се случва в Румъния, виждаме как е организирано напояването в Гърция. Ние сме много, много далеч от тях. Но пък разполагаме с една добра база, на която можем да стъпим. С не малко средства, но все пак не непосилно огромни, при едно добро публично-частно партньорство, можем да възстановим една немалка част от инфраструктурата, която в момента работи не по предназначение. Язовири и микроязовири, които са станали общински, дадени са за отглеждане на риба и спортен рибовол, забавления, някога са били част от голямата хидросистема на България, сега са пренебрегнати и никой не си спомня какво е истинското им предназначение. Да, правело се е земеделско напояване плюс отглеждане на риба, никой не отрича, че двете неща могат да са в синергизъм. Но повечето съоръжения от голямата инфраструктура като главни канали и язовири и които могат да бъдат възстановени, ги имаме.
Да, много критики има за това, че навремето са извадени тръбите от земята. Тогава НАЗ реагира остро, правихме и протести, на много места не позволихме да се нарежат помпени станции, трябва да признаем, че времето и годините са си казали думата. Технологии, които са се ползвали навремето, съоръженията и машините вече са морално остарели, металните тръби бяха силно корозирали. Темата за напояването е много дълга.
Това, което липсва на българския земеделец е инструмент за напояване. Има съвременни технологии, които позволяват със сравнително малко вода да успяваме да си гарантираме едни прилични резултати. Няма да спрем климата в посоката, в която е тръгнал с трайно засушаване и глобални катастрофи като в Испания, Италия и т.н. Трябва да се решава въпросът с водата. Проблемът започна от земеделието, но вече засяга и битовите нужди на населението. Язовирите за напояване и за питейна вода са взаимносвързани, това е една голяма система, която трябва да бъде реновирана и рестартирана.
Само пари ли е това което спира възстановяването на напоителните системи?
Парите са водещите. Но липсва и законодателната инициатива, която трябва да даде възможностите на частните инициативи. Сега ще прехвърля проблема в полето на МОСВ. Там изваждането на един документ за ползване на вода е мегапредизвикателство. С години се чака да се случат нещата. Изключително тромава система. Да, от МОСВ внимателно пазят водните ресурси. Но все пак при положение, че имаш право да получиш такива разрешителни и да става толкова бавно, не е нормално.
От там минаваме на общинските язовири да се върнат в системата за напояване и да почнат да извършват основната функция, за която са били създадени.
Недомислена е и уредбата на Сдруженията за напояване, които бяха създадени. Те са недопустими да бъдат бенефициенти за подпомагане по мерките за доставка на вода. Има много неща, които са сбъркани. Липсват ни не само пари, но и добрите закони, които да регламентират по-лесен достъп до възможността земеделците да създават съоръжения за напояване.
Друг проблем, които се посочва е земеползването…
Да, и земеползването. Трябва по някакъв начин този, които инвестира в напояване на земеделски земи да бъде защитен и да има стимули, които да му гарантират стопанисването на тази земя. Защото тук се намесват интересите на собствениците на земеделските земи. И става трудно да се намери компромисен вариант между конституционно гарантираните права на собственост, интересите на земеделските производители, защитата на земеделското производство, гарантиране на продоволствената сигурност.
Виждате какво става със слънчогледа. В целия Черноморски регион няма нормални количества свободен слънчоглед. И това, че ние разполагаме с площи слънчоглед в пъти по-големи от нашите нужди, ще си гарантираме вътрешното потребление на олио на приемливи цени. За разлика от пазарите, на които олио традиционно се внася и където то неминуемо ще поскъпне. Защото слънчоглед няма. Големи количества слънчоглед няма в играта.
Но всички тези проблеми ще отнемат доста време за решаване, още повече в ситуация на липса на правителство. Какво ще правим дотогава?
Ако сме откровени, България няма толкова много възможности и огромни площи с напояване. От тези прословути 12 милиона напоявани декари преди 1989 г, за които се говори, реално могат да се напояват 8-9 млн. декара. На много места е имало непазарна логика да бъдат напоявани площите. Системи с 2-3 стъпала на водата няма как да бъдат рентабилни за земеделците каквото и да направят. Но ако приемем, че обработваемите площи са около 30 милиона декара, то ако можем да постигнем една трета напоявани от тях, би било добра гаранция за устойчиви резултати в земеделските стопанства и гарантиране на продоволствената сигурност, която ще гарантира, че няма да има такива големи флуктуации в цените като 6 лв за литър олио преди 3 години. При положение, че сме едни от най-големите производители на слънчоглед в света.
Държавата трябва да си поеме задълженията – и като законодателство, и като финансиране. Виждаме какво правят в Румъния – 2 милиарда евро с кредит от Световната банка, в момента инвестират нов 1,8 милиарда евро. Затова и станаха водещи в производството, взеха ни много сериозни пазари. Защото си гарантират устойчиво производство. Предпочитани партньори са защото когато поемат предварителни ангажименти при тях има по-голяма сигурност в производството заради напояването. Стават по-благонадеждни партньори. В България застрахователите не предлагат застраховки, които да имат защита за щети от засушаване. Тези, които имат такива клаузи скоро ще се откажат, защото нещата са страшни.
Напояването не е само че ще гарантира доходи на някого. Говорим за това, че напояването дава гаранции за устойчивост. Няма как да се разделят напояването и язовирите, които са свързани с питейните нужди на населението. Сега е моментът да се създаде национален план, чрез който държавата да осигури хем питейната вода, която винаги е на първо място, хем напояването за земеделието. Сега е моментът, защото наистина вече няма накъде. Областни центрове стоят без вода в 21-и век. И ако не завали, положението ще стане наистина бедствено.
Какви са последните предложения на НАЗ в посока напояване?
Ние се опитахме първо да започнем с поземлените отношения. Да бъдат регламентирани за по-дълъг срок, за да стимулират ползвателите на земеделска земя да инвестират в напояване. Не получихме обаче обществена подкрепа по различни причини. Нашата цел беше да има устойчивост в отношенията между ползватели и собственици. За да може да има сигурност за по-дълъг период от време при такива големи инвестиции.
Обстановката в света е неустойчива. Избори в САЩ, сътресения в Германия, вече ни подготвят, че нещата с подпомагането на земеделието ще бъдат различни. Най-вероятно и бюджета ще бъде намален, защото ЕС ще трябва да насочи средствата за въоръжаване.
Ние трябва на ниво България, да приемем, че нашите потенциални сектори за развитие са туризъм, земеделие и лека промишленост.
А на пазара какво се случва в момента?
Слънчоглед няма, има търсене. Реалната цена е силно над пазара. Маслобойните търсят количества, за да си гарантират работа. Няма да издържат, ще затворят преработвателите на слънчоглед. Което е трагедия, защото специалисти се намират трудно и няма да си опазят хората. Цените на зърното си остават ниски. Недоумявам каква е причината.
При нас нещата като резултати са трагични. От пролетниците нямаме един лев изкаран. Всички сме реализирали сериозни загуби. Чувам, че масово се намаляват рентите, което е единственият разумен инструмент за мен, защото са надценени. Откровено няма настроение във фермерските среди.
И не говорим за печалби. Говорим за възможност да си разплатим сметките. Ако не стане чудо, догодина по това време ще има много фалити. Хората още тази година няма да могат да платят, но контрагентите им ще ги оставят до догодина, надявайки се на чудо. И тогава ще почнат реалните фалити. В момента голяма част от колегите са фалирали, не могат да си разплатят сметките с доставчиците. Масово в момента се продава пшеница нова реколта на зелено за сезон 2025. На обидно ниски цени. Това е много притеснително.
Какви са причините да пораснат толкова рентите?
Всички по-малки стопанства се опитва да наемат повече земя, за да станат по-големи. Големите стопанства ги догонваха. Получи се надпревара и сега вече не можем да си плащаме рентите. Но вече има тенденция за сваляне на рентите. На други продължават да се вдигат. И затова имаше предложение те да се регулират от държавата, което също се прие на нож.
Как обаче виждате да се случи това регламентиране на практика? Прилагането му няма ли да доведе до повече проблеми отколкото ще реши?
Има Национален статистически институт. Да направи разчети, колко струват консумативите, колко е фонд Работна заплата, да изчисли средна себестойност на декар по райони. Едно е на морето, друго е на 350 км от морето. Транспорт на тон пшеница до Варна е 38 лева. Има инструменти, с които може да се изчисли всичко това.
Но рентите трябва да паднат. Те са една от причините, поради които ние произвеждаме скъп продукт. Другите са ясни – препарати, торове, горива, работна ръка. В пъти по-скъпи от тези в Украйна, Турция, Аржентина и т.н. Затова и търговците се изтеглиха от България, произвеждаме малки количества скъп продукт. А от всички изброени неща, можем да влияем само върху цените на рентите. Имаме едни от най-високите ренти в Европа. Как да продаваме на португалци и испанци, където продавахме много добре, защото първи излизахме на пазара. Не сме конкурентни вече. Сега ще продаваме на Алжир и Африка, където се търсят най-ниските възможни цени. И казваме – няма цена. Защото нямаме качествени и скъпи пазари. Украинците и руснаците ни изместиха.
Интервю на Ася Василева
