Светът на земеделието никога не е бил тих. Земята мълчи, но в нея кипи живот. Хората, които я обработват, също мълчат, защото ръцете им са заети, а времето за приказки е малко. Но в душите им, както в плодородната нива, растат надежди, въпроси и мечти.
Сега, когато България най-сетне има редовно правителство и законодателна власт, земеделците поглеждат към властта със същия въпрос, с който поглеждат към небето всяка пролет: Ще има ли плод? Ще бъде ли годината добра?
Земеделецът и държавата – диалог или монолог?
Земеделецът винаги е бил в диалог със земята, но диалогът с държавата често е звучал като монолог. Твърде много обещания са дадени през годините. Пътища, които никога не са стигали до полето, бюджети, които не са покривали разходите, и закони, които сякаш са забравяли кой всъщност храни страната.
Сега, когато има правителство, земеделците искат нещо просто и човешко – уважение и чуваемост. Не да молят за подаяния, а да се чувстват част от политиката на страната.
Надеждите – ще има ли отговор?
Подкрепа: Земеделецът има нужда от рамо, за да издържи. Земеделските стопанства са сърцето на селата, но остават без подкрепа.
Ясни правила и сигурност: Когато законите не се променят с години, правилата се променят със скоростта на вятъра, а политиките се пишат с молив, никой фермер не може да планира.
Опростяване на бюрокрацията: Докато земеделецът стои на опашки в канцеларии или изучава екселски таблици, полето го чака. И полето не прощава закъснението.
Достъп до пазари: Продукцията трябва да стига до масата на българина.
Напояване: Българските ниви все повече страдат от липсата на вода. Напоителните системи са изоставени, а земеделците сами не могат да поемат разходите за модернизация. Водата е живот, но за много стопани тя става лукс.
Адаптация към промените в климата: Жегите, сушите, бурите – това не са просто статистики, а реални предизвикателства, с които земеделците се борят всеки ден. Те се нуждаят от подкрепа за иновативни решения и устойчиви практики.
Законодателство с мисъл за хората: Държавата трябва да работи по ясни и справедливи правила. Не може да има случаи, в които животни с доказана болест не получават адекватна реакция, докато други се обявяват за болни заради обезщетения. Това не е само несправедливост – това руши доверието. Трябва доверие в държавата.
Какво ни казва земята?
Ако се заслушаме в полето, ще чуем шепота на земята: „Дайте ми грижа, и аз ще ви дам плод.“ Това е просто, нали? Земята иска труд, обич и време. Същото искат и земеделците от своето правителство. Не обещания, а грижа. Не думи, а дела.
И като героите на Йовков, те стоят в прашните си ниви с надежда, че нещата ще се променят. Не търсят много – само справедливост. Защото, както казва земята: „Не е важно колко ще вземеш, а какво ще оставиш след себе си.“
Сега е времето държавата да покаже, че е на тяхна страна. Не с думи, а с действия, които ще останат като дълбока, здрава бразда в историята на българското земеделие.
Българските земеделци – гордост, смирение и нова надежда
Българските земеделци винаги са били горди хора. Те са хората, които са израснали с вярата, че трудът им на полето е свещен, че земята е майка, а реколтата – благословия. Но последните години поставиха тази гордост на изпитание. Политики, които не разбират реалността на полето, тежка бюрокрация и липса на подкрепа превърнаха тези горди стопани в хора, които са принудени да хитруват и да просят.
Какво се случи с гордостта на земеделеца?
Вместо да получат заслужена подкрепа, земеделците често се оказват в положение да чакат – субсидии, обезщетения, решения. Политиката ги превърна в молители, които обикалят институции, вместо да се грижат за земята. И докато чакаха, някои научиха да хитруват, за да оцелеят в една система, която вместо да ги подкрепя, ги спъва.
Години наред обещанията бяха много, но действията – малко. Един земеделец може да чака месец за административен документ, но сушата няма да чака. Болестите по животните няма да чакат. А липсата на напояване превръща плодородната българска земя в суха пустош.
И въпреки всичко, българският земеделец продължава да гледа към земята с вяра. Той не иска подаяния. Иска уважение за труда си. Иска да знае, че усилията му не са напразни. Иска правителство, което разбира, че земеделието не е просто икономически сектор – то е съдба, идентичност и бъдеще.
Сега, с новото правителство, надеждата е отново тук. Земеделците чакат не думи, а действия. И те ще продължат да сеят, да жънат и да вярват. Защото дори и в най-трудните времена, земята дава своя урок: Каквото посееш, това ще пожънеш.
Ася Василева
