България има всички предпоставки да бъде стабилна зърнена сила – плодородни почви, климат, опит, традиции. И въпреки това, секторът днес е притиснат в ъгъла: растящи разходи, ниски цени, натиск от вноса, регулации, които сякаш са писани за друга реалност. Въпросът обаче не е дали зърнопроизводството ще оцелее, а как ще изглежда след 10 години. Едно е ясно – няма да е същото.
Концентрация и окрупняване: Големите ще стават по-големи
Зърнопроизводството винаги е било бизнес на мащабите. Малките и средни стопанства, които се борят да оцелеят с по 500-1000 дка, трудно ще удържат натиска. Доскоро субсидиите криво-ляво крепяха балансите, но сега те не стигат дори за рентите. Производителите са изправени пред следния избор: или растеш и оптимизираш разходите си, или бавно излизаш от играта.
Резултатът? Окрупняване. Големите ще купуват или наемат още земя, ще инвестират в техника и прецизно земеделие, ще намаляват разходите чрез ефективност. Малките ще имат три пътя – да се специализират в нишови култури, да се кооперират или да напуснат пазара.
Монокултурният модел се изчерпва
България произвежда основно пшеница, царевица, ечемик и слънчоглед. Това беше печеливша формула, но не задълго. Когато си зависим от международните борси, където цените се диктуват от глобални играчи, печалбата не е гарантирана. Монокултурното производство е стабилно, но не и гъвкаво.
Решението? Диверсификация. Високомаржови култури като нахут, соя, спелта, протеинов грах, специализирани сортове пшеница. Биоземеделие, защото Европа плаща за него. Адаптиране към пазарите с най-голямо търсене, вместо сляпо следване на традицията. Големите играчи ще започнат да експериментират – малките трябва да бъдат още по-гъвкави.
Без устойчиво земеделие няма финансиране
Новите правила на ЕС изискват от фермерите да бъдат не само производители, но и екозащитници. Ще се наложи:
По-малко торове и препарати – за сметка на биологични алтернативи.
По-добро управление на водните ресурси – без поливни системи няма бъдеще.
Ротация на културите – край на десетилетното изтощаване на почвите.
Това не е пожелателно – това е условие за финансиране. Бъдещето е на тези, които адаптират стопанствата си навреме, а не на онези, които чакат нещо „да се промени“.
Държавата? Ако не помогне, поне да не пречи
Българските зърнопроизводители не очакват чудеса, но минимална стратегическа подкрепа би направила разликата между конкурентен сектор и такъв, който просто оцелява:
Гъвкави субсидии – насочени към инвестиции, а не просто към плащане на ренти.
Работеща напоителна система – защото без вода няма устойчиво производство.
По-добра регулация на арендуването на земя – за да няма хаос при ползването на парцелите.
Зърнопроизводството не може да разчита само на държавна помощ, но може поне да изисква политика, която не го саботира.
Износ, преработка и нови пазари
България продава зърно, но печелят търговците и изкупвачите. Истинската добавена стойност е в преработката. Ако секторът иска да излезе от капана на ниските цени, трябва да мисли в перспектива:
Повече продукти с висока стойност – брашно, биогорива, масла, протеинови фуражи.
Директни търговски канали – вместо да разчита на борсовите цени, българското зърно трябва да стига до крайни клиенти в Азия, Близкия изток и Африка.
Бъдеще има, но за адаптивните
Зърнопроизводството ще оцелее, но няма да е в сегашната си форма. Ще има все по-малко играчи, но те ще бъдат по-големи и по-ефективни. Регулациите ще се затягат, пазарите ще стават по-динамични, а единственият начин да останеш в играта е да инвестираш, адаптираш и мислиш напред. И възможно най-малко кредити.
Оцеляването няма да е въпрос на късмет, а на умения и стратегия. А тези, които чакат „да мине бурята“, просто ще бъдат пометени от нея.
Ася Василева
