Политическите събития в България след 1989 г. отприщиха вълна от промени, които преобразиха цялото общество. Земеделието, като един от стълбовете на икономиката, не остана пощадено от този процес. Промените бяха рязки, болезнени и често хаотични, като вместо ясна стратегия за трансформация, преходът започна с поглед назад – към миналото.
Системата, която трябваше да бъде променена, не беше просто неефективна – тя беше изградена за един друг свят. Плановата икономика, в която България беше дълбоко вплетена чрез СИВ и СССР, рухна, оставяйки страната без пазарите, за които беше настроено цялото й производство. Земеделието, ориентирано основно към износ за страните от социалистическия блок, изведнъж загуби сигурността си. Това беше удар, който разтърси целия сектор.
Ликвидирането на уедреното земеделие по време на прехода доведе до раздробяване на земеделската земя в България на близо 12 млн. парчета, в резултат от което общият обем на селскостопанска продукция спадна 4 пъти спрямо този от началото на реформите. При връщането на земята близо 70% от собственици на земеделска земя живеят и работят в градовете, докато 35% от селското население няма никаква поземлена собственост.
Разпокъсаността на земеделската земя създаде и създава големи трудности пред дългосрочните инвестиции в отрасъла, използването на съвременна почвообработваща и прибираща земеделска техника, подобряването на почвеното плодородие, за трайните насаждения и др. Нуждата от мерки за комасация на земята е очевидна. Възможност за преодоляване на силната раздробеност на земята у нас поради големия брой собственици, част от които не желаят да я стопанисват, е отдаването й под аренда. Арендуването има широка социална основа в селските райони. Арендаторите или аграрните предприемачи са трайно заетите в сектора. Една част от тях са някогашни механизатори, специалисти в растениевъдството.
По данни на Системата за агропазарна информация (САПИ ООД, София) за периода 2001-2005 г. в България са сключени 775 538 арендни договора за 17.574 хил. дка земя. Едновременно с това се формира и пазарът на земеделска земя. За същия период са осъществени 226.2 хил. продажби на 2.546 млн. дка земя. От посочените статистически данни става ясно, че уедряването на земеделската земя у нас чрез арендуване и продажба е бавен и нелек процес, но е подходяща алтернатива на комасацията, чието реализиране изисква много повече време и финансови средства.
В процеса на трансформация в селското стопанство в България съществено влияние върху състоянието и бъдещото му развитие оказа и извършената през 1992-1993 г. ликвидация на старите производствени предприятия (ТКЗС, агрофирми и др.). Чрез нея трябваше да се осъществи разпределението на останалите средствата за производство освен земеделската земя – машини, животни, сгради и инвентар на собствениците. По този начин се разчиташе да се ускори преходът към пазарно ориентирано селското стопанство.
В първоначално приетия през 1991 г. ЗСПЗЗ въпросът за ликвидацията на старите форми на селскостопански предприятия не съществува. С последващи изменения в закона и Правилника към него – &12 и 13 от преходните и заключителни разпоредби, е регламентирано преустановяването на дейността на старите производствени предприятия. Приетите нормативни разпоредби прекратиха дейността на общите събрания и другите органи за управление на обявените в ликвидация производствени предприятия, като функциите, правата и задълженията на управителните съвети на ТКЗС се предоставиха на назначен от областния управител, а по-късно от министъра на земеделието нов орган – ликвидационен съвет. Така преструктурирането на производствените единици в българското селско стопанство започна по начин, различен от този в другите бивши социалистически страни – Източна Германия, Чехия и Унгария.
У нас чрез законодателно-нормативните актове и разпоредби се пренебрегнаха правата на собствениците на земя и имущество в тези предприятия. Ликвидационните съвети не бяха орган, избиран от притежаващите капитал в тези предприятия, които единствено могат да решават каква да е съдбата и кой да се разпорежда със собствеността им. Вместо ускоряване на приватизационните процеси в отрасъла се стигна до значително унищожаване на важни за стопанската дейност производствени фактори. По данни на НСИ за периода 1990 -1999 г. броят на тракторите в страната се съкращава с 95%, а на комбайните – с 90%; унищожени са мелиоративните съоръжения и сега действат едва 1/20 от тях.
Повечето земеделските производители бяха изправени пред големи трудности в периода на преход към пазарна икономика. Те нямаха достатъчен достъп до кредити и възможности за професионално обучение, а много от тях започнаха своята дейност с ограничени ресурси и знания. В резултат от икономическия растеж и по-големите перспективи за работа в други отрасли на икономиката броят на полупазарните, а оттам и общият брой на земеделските стопанства в България да спада значително. Въвеждането на плащания на единица площ също доведе до намаляване на броя на стопанствата с по-малко от 1 ха ИЗП.
В значителна степен с посоченото се обяснява и по-малкият относителен дял на заетите в селското стопанство както в старите, така и в новите страни членки, който е средно 5.2% за ЕС-25. Изключение правят само Гърция – 16.3%; Португалия – 12.2%; Полша – 18.2%; Литва – 14.6% и Латвия – 14.6% (2003 г.). В България този дял е значително по-висок – в отрасъла през 2003 г. продължават да са заети 25% от трудоспособното население. Този висок относителен дял говори за ниска производителност на труда, дължаща се на незадоволителната техническа осигуреност на производството и слабата професионална подготовка на работещите в него, които не съответстват на европейските изисквания. Тези цифри днес, през 2025 г., са коренно различни, но това се случи с цената на големи социални сътресения и обезлюдяване на селските райони.
В периода на раздържавяване на българското земеделие икономическите показатели сочат следното:
Направените разходи за производството на един хектар ИЗП през 1999 г. у нас възлизат на 363 ЕUR, като те са 2.6 пъти под средните за ЕС-25 (946 ЕUR), и почти колкото в Естония – 323 ЕUR и Румъния – 345 ЕUR, но с 140 ЕUR повече, отколкото в Латвия. Обяснението на този факт е ниската техническа осигуреност на производството и евтината работна сила у нас, както и в останалите три държави. Въпреки това по-ниските разходи не правят по-конкурентна българската аграрна продукция, която в значителна част все още не отговаря на европейските стандарти за качество. Усредненият размер на получените приходи от хектар в селскостопанските предприятия в България е с 3.2 пъти по-малък спрямо тези в ЕС-25. Отнесено към реализираните приходи от хектар ИЗП, в Холандия той е със 17 пъти по-малък, Германия – 4 пъти, Гърция – 4.7 пъти, Дания – 5 пъти и т. н. Представените резултати още веднъж доказват значително по-ниската производителност на българското аграрно производство в сравнение с европейското. Оказва се, че дори румънското селско стопанство е по-високодоходно от нашето след падането на социалистическия строй.
„С увеличаването на доходите и покупателната способност на българското население ще се разшири потреблението на хранителни продукти, но обемът на произвежданата растителна и животинска продукция у нас ще се окаже недостатъчен, за да задоволи нарасналите потребности на вътрешния пазар. Това ще повиши още вноса на аграрни продукти от други европейски държави.“, това се казва в един икономически анализ, направен у нас през 1999 г. и той се оказва верен.
Друг проблем е, че е приета асиметрична схема за либерализация на търговията, според която Съюзът трябва да отвори границите си за български стоки за период от шест години, а нашата страна за европейските – за девет. По отношение на селскостопанските продукти либерализацията е съвсем условна, тъй като се правят малки отстъпки на “хармонична и реципрочна основа”, което означава, че за повечето български аграрни продукти ЕС въвежда квотен режим. През 1999 г. България се присъединява към ЦЕФТА. Така митата на повече от 80% от промишлените стоки се премахват, а за останалите 20%, вкл. за аграрните, този процес продължава до 2001 г. Налага се допълнително да се подпишат споразумения между България и страните-членки за растителната и животинската продукция, с които да се конкретизират видът и размерите на осъществявания аграрен стокообмен.
Съществена роля за състоянието и развитието на селското стопанство през годините на прехода изиграва финансовата политика на държавата спрямо този отрасъл. Възстановяването на обема на производството и повишаването на неговото равнище през следващите години ще се окаже сериозен проблем за селскостопанските предприятия, които трябва да устоят на конкуренцията в рамките на ЕС. За да се справят с това предизвикателство, са необходими инвестиции, с които да се модернизират производствените технологии и да се повишат добивите, продуктивността на животните, качеството на продукцията. Финансовите възможности на по-голямата част от аграрните предприятия обаче са силно ограничени. Един от основните проблеми, възпиращи развитието и модернизацията на българското селско стопанство е достъпът до кредит. Относителният дял на предоставените от търговските банки кредити в лева за селското стопанство за 5-годишен период не надвишават 4.0% (2001), а през 2002 г. те са едва 2.7%, докато валутните кредити имат най-висок дял през 2004, но той е едва 1.1%.
С приемането на Закона за подпомагане на земеделските производители през 1995 г. е изграден ДФ “Земеделие”. Една част от предоставените средства фондът дава като субсидии, друга като целеви кредити и покрива изцяло или отчасти лихвени проценти, предоставя гаранции и поема поръчителство пред финансови институции.
В същото време малък е броят на селскостопанските предприятия, които са получили финансови средства по програма САПАРД. Тази европейска програма имаше значителен принос в изграждането и модернизирането на селското стопанство в България.
На основата на направения анализ се налагат следните основни изводи:
• Вследствие допуснатите грешки при осъществяване на аграрната реформа от началото на 90-те години на ХХ век в България пустеят милиони декари земя, унищожени са голяма част от напоителните системи, сградния фонд, изклани са елитни животни и т.н. В същото време повечето бивши социалистически държави преодоляха проблемите в преструктурирането на селското си стопанство, успяха да запазят равнището си на производство и да изместят нашите традиционни земеделски продукти на външните пазари.
• Съществуващата организационна структура в българското селско стопанство в началото на новия век се характеризира с преобладаващ брой маломерни фамилни стопанства-нетърговци и значително по-малък дял на търговските дружества, кооперациите и ЕТ. Маломерността на производството, съпроводена с ниската техническа осигуреност, са причина за незадоволителната производителност на труда и големия относителен дял на заетите в отрасъла. В резултат от нерационалното стопанисване на земята средните добиви са значително по-ниски от тези на страните-членки на ЕС. Броят на отглежданите животни в едно предприятие е под европейските стандарти, а тяхната продуктивност е много слаба. А незадоволителното качество на продукцията ограничава достъпа до западноевропейските страни.
• През целия икономически преход остава неразрешен проблемът за съчетаване на регулиращата роля на държавата и свободата на стопанските субекти. Става ясно, че никакъв успешен икономически модел не може да се пренесе механично. Всяка национална икономика има своя специфика и традиции в стопанската политика и производството. А миналото е важен коректив за предотвратяване на вероятни бъдещи грешки и база за утвърждаване на добри практики. В този смисъл поуките и изводите от миналото са от съществено значение за успешното сегашно и бъдещо развитие на българското селско стопанство.
Предимствата на по-ниските цени на земеделската земя и наетата работна сила в съчетание с уникалните природно-климатични условия за производство на редица продукти не са достатъчни за повишаване конкурентоспособността на българското селско стопанство. Без изпълнение на изискванията за стандартизация, сертификация на произведената продукция, без строго спазване на фитосанитарните и ветеринарномедицинските норми при производството е немислимо да очакваме, че българските аграрни продукти ще намерят място на европейския пазар. И те не го намират.
Реставрация или реформа?
Вместо да се изгради нов модел, преходът се опита да реставрира модела от преди Втората световна война – дребните семейни стопанства. Идеята звучеше романтично: българинът, отново собственик на своята земя, ще възроди традиционните ферми, подобни на тези в Западна Европа или САЩ. Но това, което липсваше, бяха ресурсите, инфраструктурата и подкрепата, които правят тези ферми успешни в развитите страни.
Проблемите, които се натрупаха през годините на планово управление, като свръхцентрализация, неефективност и липса на добри трудови навици, се оказаха пречка пред всякакви амбиции за модернизация. Вместо стратегическо планиране, реформата в земеделието започна и продължи с „проба и грешка“.
Раздробяване вместо консолидиране
В основата на реформата стоеше възстановяването на частната собственост върху земята, ликвидацията на ТКЗС и създаването на нови форми на стопанисване. Но вместо да се създаде устойчив модел, земята беше раздробена между милиони собственици.
По данни на Министерството на земеделието през 2004 г. 73% от земеделската земя беше частна собственост, но разпокъсването й беше катастрофално. Три четвърти от стопанствата обработваха под 1 хектар земя, докато само 0.8% от производителите стопанисваха близо 80% от използваемата земя. Тази диспропорция не просто усложни работата на фермерите, но и блокира модернизацията.
География на селското стопанство
Обработваемата земя в страната възлизаше на 3.3 милиона хектара, като 70% от нея беше концентрирана в Североизточния, Северния Централен и Южния Централен райони. Но дори там, където имаше потенциал, липсата на инвестиции и модерни технологии задушаваше производителността. Постоянните пасища и ливади заемаха 34% от използваемата площ, а трайните насаждения – едва 4%, което подчертаваше слабостите на сектора.
Грешките на прехода
Докато други държави от Централна и Източна Европа като Германия, Чехия и Унгария намериха начини да запазят структурите си, България се лиши от този опит. Раздробяването на земята и липсата на ясна визия направиха реформата уникална – и то не в добрия смисъл.
Поземлената реформа приключи през 2000 г., но проблемите, които тя създаде, останаха. Закъснелите закони като този за арендата на земеделски земи (1995) и липсата на координация между държавните институции и практиката върнаха българското селско стопанство с десетилетия назад.
На кръстопът
Българското земеделие след 1989 г. беше поставено на изпитание. Секторът не само трябваше да се адаптира към нова икономическа реалност, но и да преодолее наследството на една разрушителна система. Реформите можеха да бъдат шанс за възраждане, но вместо това се превърнаха в поредица от пропуснати възможности. Днес земеделието остава важна част от икономиката, но и болезнено напомняне за грешките на прехода.
Постулатът на Игнасио Акоф (Russell L. Ackoff), известен системен мислител и изследовател, гласи следното: „The purpose of a system is what it does“ (P.O.S.W.I.D.). На български: „Целта на една система е това, което тя прави.“
Този постулат подчертава, че истинската цел на една система не трябва да се съди по декларираните ѝ цели, а по реалните ѝ действия и резултати. Думите и намеренията може да звучат добре, но ако системата не постига това, което се предполага, че трябва да прави, тогава истинската ѝ цел е нещо различно. Така се случи и с българската аграрна реформа – едно мислехме, друго стана.
Интересни факти от историята
Една от най-честите критики към доклада Ран-Ът е, че е пропуснал план за развитие на земеделието. Всъщност това не е съвсем вярно. Авторите посвещават цял раздел от доклада на селското стопанство – на възможностите около износа на хранителни продукти и предлагането на качествена продукция на собственото си население. Приватизацията отново е в основата на това. Но видът на необходимата приватизация е такъв, който ще даде възможност за ефективно производство. Според доклада „българското земеделие има потенциала да бъде важен източник на чуждестранни приходи и е в състояние да произвежда голямо количество висококачествена храна за местното население“. Според доклада „приватизацията в селското стопанство трябва да се извърши много бързо – до март следващата година (1991 г.), за да не се провали новият сезон“.
Авторите подчертават, че приватизацията трябва да бъде справедлива, но ефективна. „С приватизацията на активите на съществуващите кооперативи трябва да се признае легитимността на претенциите на първоначалните собственици на земята. Заедно обаче трябва да се обмисли необходимостта от ефективен преход към съвременни форми на производство“. Обсъждат се два вида възможна приватизация. Първият е реституция – връщане на земята в реални граници на предишните собственици. Този вид се възприема като справедлив, но в доклада изрично се посочва, че може да отнеме дълго време и по този начин да компрометира производствения процес. Фрагментацията на земята или опитът да се възпроизведе картината на собствеността отпреди колективизацията се квалифицира като път към криза в селскостопанското производство. Този вид приватизация се разглежда съвсем бегло и за авторите е само теоретична възможност. При другия вид приватизация в основата е продажбата, която е по-подробно разработена. Предложението на авторите е да бъдат обявени търгове за закупуване на земя и онези, които желаят да участват, да могат да го направят. Със 70% от приходите би могъл да бъде създаден фонд за обезщетение на бившите собственици. 30% биха останали в държавата. Финансовият план предвижда държавата и предишните собственици да получат парите си разсрочено, в продължение на няколко години, за да се улесни покупката и да се включат повече хора в процеса на приватизация. През следващите пет години спечелилият търга ще бъде освободен от данък, така че 30%, които влизат в държавата, в действителност се връщат на производителя. Авторите съзнават, че продажбата би създала определена степен на несправедливост, но подчертават, че няма друг начин да се запази целостта и производителността на земята. За да осигури финансови средства за приватизация, държавата трябва да гарантира нисколихвени заеми.
За съжаление нищо подобно не се случва в действителност. Всъщност в България се прилага обратната философия. Т.нар. „ликвидационни съвети“ продават животни и оборудване за жълти стотинки без никаква мисъл за следващия сезон или за цялотстно производство. Земята е разделена, така че да се върне в границите преди колективизацията. Това предизвиква много съдебни дела за земята. Много собственици не желаят или не могат да обработват земята. В доклада ясно се посочва, че икономическата активност на собствениците може да се провокира и поддържа, само ако са инвестирали средства в имота. Затова резултатите от приватизацията на българското селско стопанство са доста жалки. В продължение на дълги години има много декари пустеещи земи, ниска производителност и неконкурентоспособност на външните и вътрешните пазари. От основен износител на селскостопанска продукция България се превръща в нетен вносител на почти всичко, което се произвежда в селското стопанство. Единствено успешна е производителността в една област – зърнопроизводството – и днес там отиват голяма част от средствата на ЕС. Последиците от недалновидната политика в животновъдството и производството на зеленчуци и плодове се усещат болезнено и до днес.
Фактологията според съвременниците
„Поради гласовитостта на земеделските партии във ВНС и упоритостта на президента Желев първият закон и процес на реституция е този за възстановяването на земеделските земи. Подходът към тези права е донякъде плод на случайност. Това пише в спомените си журналист, съвременник на прехода.
Проблемът имаше две страни. Към собствеността земеделските земи след “9-ти септември” подходът бе такъв, какъвто бе той след “10-ти ноември” към държавната собственост: владението се запазва, но се изменя ползването и разпореждането. Земеделците правилно смятаха, че възстановяването на пълнотата на правата на частната собственост е сърцевината на реформата. Но или не знаеха докъде се простира тази пълнота или стигаха само до идеята за възстановяване на земите “в реални граници”. Всъщност национализирането на рентата през 60-те години отделя технологичните и капиталовите условия (машини, напоителни съоръжения, агрономическо знание и т.н.) на земеделието от непосредственото обработване на земята. Затова втората страна на проблема бе придобиването на права върху тези национализирани условия.
Законово решение бе намерено от проф. Любен Беров, тогава съветник на президента (разполагащ със законодателна инициатива). То се състоеше във формирането на акционерни дружества, управляващи тези активи, на дружества с “реститурируеми” дялове, които са равни на възстановимите права върху земята. С подобно решение бе възстановена собствеността върху земята в Чехия и Словакия.
На този подход не му бе съдено стане закон. Когато се гласуваха членове 4 – 12 от закона за земята съответната комисия не можа да защити своето виждане, депутатите от СДС бяха отишли да учредяват Атлантическия клуб, а Красимир Премянов предложи процедура за доказване на права на собственост, подобна на онази, прилагана в Османската империя през ХІХ век. Следващото мнозинство само пооправи донякъде процедурите и, не разполагайки с механизми за контрол върху технологични условия, решава да ликвидира съответното имущество на ТКЗС. През 1995 и 1996 г. БСП се опитва да създаде предимства за колективното стопанисване на земя. Съответните промени в закона са отменени от конституционният съд. През 1997 г. започва нов ремонт на процедурите за реституиране на земя.“
В крайна сметка правата върху земята са възстановени едва към края на 1998 г. Стопанските резултати за периода 1990 – 1998 са: над 80% спад на инвестициите в селското стопанство, завръщане към ръчното обработване на земята (съответно 90% спад на употребата на комбайни и 95% – на трактори), “преход” към “неполивно” земеделие (при 1/20 останали поливни площи) и завръщане към първобитното събирачество на онова, което “земята ражда”.
Историята на българското земеделие през последните три десетилетия е история на пропуснати възможности, но и на неизбежни уроци. Преходът показа, че механичното прилагане на реституционни и приватизационни схеми без стратегическо планиране може да доведе до дълбока криза. Днес, на фона на глобалните предизвикателства, България трябва да преосмисли подхода си към селскостопанския сектор, ако иска да бъде конкурентоспособна на европейския пазар и да гарантира продоволствената си сигурност.
Ася Василева
