Земеделието не е просто икономически сектор. То е игра на власт, влияние и контрол, в която истинските производители твърде често са пешки на чужда дъска. Те работят, произвеждат, поемат риска, но рядко задават правилата. А играта е безмилостна – или движиш фигурите, или си част от жертвите.
Кои са истинските играчи?
♟️ Фермерите – пешки с ограничени ходове? Фермерът днес е не просто земеделец, а стратег, оцеляването му зависи от решения, взети далеч от неговото стопанство. Той разчита на пазари, субсидии, регулации – все фактори, които не контролира. Но пешките имат едно предимство – когато вървят достатъчно напред, могат да станат по-силни фигури. Въпросът е дали ще им бъде позволено?
♜ Търговците – коне, които прескачат бариери? Фермерът произвежда, но кой определя цената? Търговците не просто купуват, те формират пазара, контролират потоците, изчакват, натискат, диктуват условията. Гъвкави като коне в шаха – винаги на крачка пред останалите, винаги с алтернатива.
♛ Големите агрокорпорации – цариците на играта? Те не зависят от случайности – те ги създават. Имат достъп до финанси, влияние, държавни политики. Когато някое правило не ги устройва, те просто го променят. Малкият фермер може само да гледа как фигури се разместват в негова вреда.
♞ Политиците – царе без реална власт? Царят в шаха е ограничен – движи се бавно, не може да прави резки маневри. Политиците приличат на него – официално управляват сектора, но често са зависими от интересите, които финансират играта. И когато натискът дойде, фермерът е този, който плаща цената.
♝ Браншовите организации – офицери, но на чий фронт? Те трябва да защитават фермерите, но много от тях се оказват по-близо до търговците и корпорациите, отколкото до производителите. Вместо да настояват за политики, които реално помагат на сектора, те често бранят интересите на големите играчи. Така фермерът остава без защита, без истински съюзник.
Кой диктува правилата?
🔹 Международните пазари – земеделието в България не съществува във вакуум. Борсовите спекулации, глобалните тенденции, климатичните кризи – всичко това предопределя съдбата на местния производител. Но дали държавата има стратегия за смекчаване на ударите?
🔹 Финансовите механизми – субсидиите трябва да помагат на фермерите, но често се превръщат в инструмент за контрол. Те определят кой модел на земеделие ще оцелее и кой ще бъде пожертван.
🔹 Политическите решения – можем ли да защитим земеделието си, или ще продължим да играем с чужди фигури на дъска, която не контролираме? Ако искаме промяна, тя няма да дойде от горе – трябва сами да си извоюваме мястото в играта.
Финалният ход – ще останем ли пешки?
Фермерите могат да чакат да бъдат пожертвани, или могат да поискат промяна. Държавата може да продължи да бъде наблюдател, или да влезе в играта със собствени ходове. Но едно е сигурно – който не играе, губи. Време е да решим: ще останем ли част от сценария, написан от други, или ще започнем сами да диктуваме ходовете?
Ася Василева
