В публичното пространство темата за земеделието се появява на цикли – когато фермерите излязат на протест, когато цените скочат, когато Брюксел наложи нови регулации. В такива моменти политици, организации и институции се надпреварват да декларират подкрепа. Но когато прожекторите изгаснат, колко от тях остават на терен?
Популизмът пита „кой е виновен?“ – реалният разговор пита „кой търси решения?“
Лесно е да се вдигат лозунги и да се сочат врагове – големите търговски вериги, спекулантите, администрацията, глобалните пазари. По-трудното е да се извадят конкретни действия и резултати.
За да разберем кой реално защитава фермерите, нека зададем няколко въпроса:
- Колко административни пречки бяха премахнати, за да може фермерът да работи по-лесно?
- Колко пазара бяха отворени, за да не зависи изцяло от прекупвачи?
- Колко решения бяха взети така, че парите да стигнат до реалния производител, а не до този, който е най-добър в писането на проекти?
Вместо генерализирани „подкрепяме фермерите“, къде са конкретните политики, които да променят средата?
Фермерът не иска съжаление, а работещи механизми
Земеделието е бизнес, а не социална услуга. Прекаленото фокусиране върху компенсаторните механизми, субсидиите и кризисните мерки е симптом на болна среда, в която липсва структурна устойчивост.
Държава, в която фермерът зависи повече от чиновника, отколкото от пазара, не е конкурентоспособна.
Истинската защита на фермерите не е в това някой да говори за тях, а в това те да могат да работят без да бъдат мачкани от регулации, неравнопоставени пазари и административен хаос.
Докато това не се промени, дебатът за земеделието ще си остане удобен фон за медийни изяви, но не и реален разговор за бъдещето на сектора.
Ася Василева
