Всеки дебат за неоникотиноидите се върти около едни и същи аргументи: „конкурентоспособност“, „пазарни реалности“, „липса на алтернатива“. Никой не говори за здравето. Никой не казва на глас, че става въпрос не просто за икономически интереси, а за това какво попада в храната ни, в телата ни, в телата на децата ни.
Нека оставим лозунгите настрана и да сложим фактите на масата.
Неоникотиноидите: Токсична следа в храната и водата
Факт №1: Неоникотиноидите са невротоксини. Те атакуват нервната система на насекомите, но също така имат доказано въздействие върху човешкия мозък, особено върху развиващите се детски мозъци. Изследвания свързват излагането на тези пестициди с когнитивни нарушения, хиперактивност, забавено развитие и дори повишен риск от неврологични заболявания в по-късна възраст.
Факт №2: Неоникотиноидите не се разпадат лесно. Те остават в почвата и водата дълго след пръскането, което означава, че могат да се натрупват и да попадат в питейната вода и в храната.
Факт №3: Проучване на Европейския орган за безопасност на храните (EFSA) от 2018 г. потвърди, че неоникотиноидите вредят не само на пчелите, но и на земноводните, рибите и бозайниците, включително хората.
Факт №4: Проби от храни в ЕС са показали остатъчни количества неоникотиноиди в плодове, зеленчуци и дори в детски храни. Това означава, че всеки ден децата ни могат да приемат малки дози невротоксини, които се натрупват в организма.
Забраната, която не проработи
Европейският съюз забрани използването на неоникотиноиди на открито през 2013 г. Това трябваше да бъде победа за здравето и околната среда. Само че това, което последва, беше един удобен за индустрията хаос:
Внасянето и използването на неоникотиноиди продължи нелегално, без какъвто и да е контрол.
В някои страни бяха издадени „временни разрешителни“, които удобно заобикаляха забраната.
Сега лобистите настояват да ги узаконим отново, защото „така или иначе се използват“.
Същите тези хора, които преди години уверяваха, че неоникотиноидите са безопасни, сега настояват, че „няма как без тях“.
Когато науката служи на бизнеса, а не на хората
Тъжната истина е, че науката може да бъде инструмент – зависи в чии ръце е.
Изследвания, финансирани от агрохимични компании, удобно пропускат дългосрочните ефекти на неоникотиноидите.
Научни доклади, които показват рискове, биват атакувани като „недостатъчно убедителни“.
Когато се появят безспорни доказателства, идва „ново поколение“ пестициди, за които пак се твърди, че са „безопасни“.
Този модел сме го виждали преди:
- Азбестът беше „безопасен“ – докато хората не започнаха да умират от рак.
- Оловният бензин беше „незаменим“ – докато не разбрахме, че води до увреждания на мозъка при децата.
- Глифозатът беше „безвреден“ – докато не го обявиха за вероятен канцероген.
Сега сме в същата ситуация с неоникотиноидите. И след години ще осъзнаем, че сме знаели истината, но сме мълчали.
Какво може да се направи?
Решения има. И то не в бъдеще време – а днес.
Биологични алтернативи – използване на естествени хищници на вредителите, ферми с интегрирана растителна защита.
Устойчиви технологии – прецизно земеделие, което намалява нуждата от пестициди чрез анализ на почвата и културите.
Законодателен контрол – стриктно прилагане на забраните и санкции за нелегална употреба.
Образование и информираност – защото никой не би искал да храни децата си с токсини, ако знаеше истината.
Неоникотиноидите не са „неизбежни“. Те са просто удобно решение за индустрия, която не иска да се адаптира.
Ако не се противопоставим сега…
Ако затворим очи, след няколко години ще четем нови доклади за дълготрайни увреждания, ще гледаме нови разследвания за отровени води, ще се чудим защо децата ни боледуват повече.
И тогава ще бъде късно.
Въпросът не е „можем ли без неоникотиноиди?“. Можем. И сега ги използваме, макар и нелегално. Но проблемите все така не се решават.
Въпросът е „достатъчно ли ни е грижа, за да ги спрем навреме?“. И да не ангажираме лобисти, за да ги разрешават. Търговията със съвест никога не си заслужава. Земеделците не могат да искат да произвеждат отровна храна.
Време е да решим какво всъщност произвеждаме
Да направим една проста проверка на реалността: Какво отглеждат земеделците? Храна или проблеми за бъдещите поколения?
Някои все още настояват, че без неоникотиноиди земеделието не може да съществува. Чудесно. Остава само да отговорят на няколко въпроса:
- Ако тези препарати убиват всичко, което опрашва растенията, кой ще осигурява реколтата утре?
- Ако стерилизират почвата и водата, как точно ще се „повиши добивът“?
- Ако остатъците попадат в храната, а после в човешкото тяло, защо изобщо наричаме този процес „производство на храна“?
Неоникотиноидите действат точно както обещават – убиват безразборно. Единственият проблем е, че не спират дотук.
Земеделие или индустрия за бавно натравяне?
Няма нужда да бъдем биолози, за да разберем защо държавите в цивилизования свят вече са ги забранили. Нито пък да сме пророци, за да предвидим какво следва, ако продължим да си затваряме очите.
Защото, ако днес „спасяваме добивите“ с неоникотиноиди, утре ще трябва да решаваме съвсем различен проблем:
Как да произвеждаме храна в стерилна, мъртва почва, без опрашители и с все повече хора и деца, които боледуват от нещо, което не могат да обяснят?
Но сигурно някой ще каже: „Ама тези химикали ни трябват, иначе няма да сме конкурентоспособни.“
Конкурентоспособни на кого?
На тези, които вече разбраха, че без екосистема няма производство?
На тези, които ще изнасят чиста храна, докато ние „конкурентно“ ще си ядем отровната?
Време е да изберем
Някои настояват, че земеделието не може да съществува без тези препарати. Но истината е обратната – точно заради тях рискуваме един ден изобщо да няма земеделие.
Който избира да ги използва, не просто рискува добива си днес – залага цялото бъдеще на производството.
Земеделците винаги са били тези, които хранят хората. Въпросът е – искат ли да останат такива, или вече са просто част от индустрия за бавно натравяне?
