На 3 март България чества своята независимост. Денят, в който страната ни възкръсва на картата на Европа, не е просто историческа дата, а напомняне, че свободата не идва даром и не остава, ако не бъде защитавана. Но днес, когато се обръщаме назад към героите на Освобождението, трябва да се запитаме: свободни ли сме, ако не притежаваме земята и храната си?
Свободата и земята – връзка, която не можем да изгубим
За българина земята винаги е била повече от ресурс. Тя е била убежище, поминък, чест. След Освобождението земята се превръща в първата истинска мярка за независимост – който има земя, има свобода.
Но днес, когато земята е стока, разпределяна от пазари, фондове и политики, този принцип все по-трудно устоява. Всеки подпис върху документ за продажба, всяка зависимост от субсидии, всяка нова регулация, която ограничава земеделската свобода, е нова форма на подчинение. Ако в миналото свободата е била отнемана с оръжие, днес тя се губи бавно, закон след закон, сделка след сделка.
Свободен ли е този, който не може да решава за земята и храната си?
Днес българските земеделци често са оставени в периферията на политиките. Те не определят цените на своя труд, не контролират пазарите, в които продават, а често дори не притежават земята, която обработват. Чужди инвестиционни фондове купуват хиляди декари, селското стопанство се глобализира, но кой остава реално стопанин? Кой взима решенията за нашата храна, за това какво ще расте по нивите ни, какво ще бъде изкупено, на каква цена и къде ще стигне?
Свободата не е само в правото да избираш управляващите. Свободата е в това да можеш да живееш от труда си, без да зависиш от някого, който диктува правилата. Ако днес българският земеделец трябва да чака субсидии, ако неговото оцеляване зависи повече от чиновници, отколкото от реколтата, това свободно общество ли е?
Каква България са си представяли онези, които извоюваха свободата?
Когато опълченците са стояли на Шипка, когато хиляди са дали живота си за свободата на България, каква ли държава са си представяли? Дали са виждали народ, който се гордее със земята си, който работи неуморно и изгражда своето бъдеще? Или биха се учудили на днешната зависимост, на това как българската земя и българската храна често не принадлежат на българите? Дали мечтата им за свободна България е била държава, която сама решава съдбата си, или такава, която чака външни решения и живее с усещането, че няма друг избор?
Ако ги попитаме днес, дали биха казали, че сме оправдали тяхната саможертва? Или биха ни попитали – какво направихте със свободата, която ви оставихме?
Свободата не е даденост – тя се защитава всеки ден
Свободата не е само исторически подвиг. Тя е ежедневен избор. Избор дали ще останеш да работиш земята си или ще я продадеш. Дали ще произвеждаш храната си, или ще разчиташ на внос. Дали ще имаш думата за бъдещето на своето стопанство, или някой друг ще решава вместо теб. Дали ще останеш независим, или ще приемеш тихо подчинение.
Затова днес, когато отбелязваме 3 март, въпросът не е само как сме били освободени тогава. Въпросът е как ще останем свободни днес. Всяко поколение има своята битка за свобода – и нашата не е по-малко важна. Тя не се води с пушки, а с решения. И всяко решение, което оставяме в чужди ръце, е още една крачка към загубата на свободата, която сме наследили.
Свободата не е въпрос на външни условия – тя е избор, който правиш всеки ден.
Честит 3-и март!
