Или как държавата реши да стане търговец и докъде доведе това
Имало едно време една държава, която решила, че може да се конкурира със свободния пазар. Управниците ѝ, в своята безкрайна мъдрост, обявили: „Хората плащат твърде много за хляб, сирене и домати! Ние ще ги спасим! Ще направим държавни магазини, където цените ще са справедливи, а печалбата – нищожна, защото ние не търсим печалба, а благото на народа!“
И така започнало великото възраждане на държавната търговия. Първоначално всичко изглеждало като триумф – по новите магазини нямало опашки (защото никой не вярвал, че ще просъществуват дълго), а цените били по-ниски. Първите няколко месеца властта ликувала – пазарната икономика била „надхитрена“! Спекулантите – на колене! Народът – щастлив! Журналистите – възторжени! Икономистите? Ах, икономистите мърморели нещо, но кой ги слуша тях…
Първи симптоми на разпада: Когато пазарната логика си тръгне
Държавата забелязала, че в магазините ѝ започнали да се трупат странни стоки – стари консерви, кофички кисело мляко с мистериозни съставки и някакви неопределени евтини колбаси, които приличали повече на държавната политика – твърде много заместители и никаква яснота какво съдържат. Народът още се усмихвал, но вече не купувал толкова, защото, въпреки ниските цени, стоката нямала нищо общо с онова, което търсил.
А после се случило най-лошото – бизнесът реагирал. Хипермаркетите не паднали на колене, а просто спрели да зареждат с определени стоки. Защо? Защото доставчиците били притискани да продават на държавните магазини на цени, които ги пращали на ръба на фалита. Някои се отказали, други минали в сивата икономика, трети просто затворили. Станало така, че изборът в държавните магазини намалял, а в частните – цените скочили. О, парадоксът! Държавата се опитала да контролира пазара и вместо това го изкривила още повече.
Краят на експеримента: Когато складовете са пълни, а рафтовете – празни
С течение на времето се появил и нов проблем – държавните магазини вече не можели да зареждат достатъчно. Водещи се „социални“ и „народни“, те не можели да работят с печалба и постепенно се оказали със затворени врати или празни рафтове. Тогава настъпил истинският хаос – хората, които свикнали с държавно регулираните цени, не искали да се върнат към „спекулативния“ частен сектор. Протестирали, обвинявали, искали още регулации.
Но бюджетът бил опустошен. Поддържането на магазини с изкуствено ниски цени се оказало не просто нерентабилно, а направо катастрофално. Управниците започнали да се оглеждат за виновни: частните търговци, черния пазар, международната конспирация… Но не и собствената си заблуда, че икономическите закони могат да бъдат отменени с декрет.
Как можеше да се предвиди всичко това?
Тук идва най-ироничната част – всички тези проблеми бяха предвидими. Икономическата логика не е въпрос на политическа идеология, а на фундаментални зависимости:
Когато принудиш бизнеса да продава евтино, той ще намери начин да не продава изобщо.
Когато държавата субсидира неефективност, тя просто удължава агонията, вместо да решава проблема.
Когато се опиташ да регулираш цените, резултатът е или дефицит, или черен пазар.
Но защо тогава властта отново и отново се опитва да контролира пазарната икономика? Всеки икономист с две мозъчни клетки знае, че подобни експерименти ще завършат зле, но докато катастрофата не стане реалност, предупрежденията звучат като „алармизъм“. А когато стане реалност? Тогава всички си задават един и същ въпрос: „Кой би могъл да предположи?“. Нищо, че това е вече не знам кой поред опит, който се проваля.
Поуката, която няма да бъде научена
И така, държавните магазини затворили. Хората се върнали към частния сектор, този път с още по-високи цени и по-малко конкуренция. Управниците сменили темата и открили нов враг – дали това ще бъде климатът, глобалните пазари или „злите“ предприемачи, не било толкова важно. Важното било да се разкаже нова приказка.
Защото, както винаги, когато държавата се опитва да играе търговец, пазарът не умира – той просто се адаптира. Но не в полза на потребителите.
Ася Василева
