Ако Европейският съюз иска реална трансформация в земеделието – устойчива, дългосрочна, работеща – няма нужда да измисля нови правила. Нужно е нещо много по-трудно за една свръхадминистративна система: да се отдръпне. Да позволи на онези, които вече правят нещата по-добре, да ги правят без да бъдат спъвани. А това означава: да започне с големите ферми.
Историята на 27-годишния Йонас Ваплер – ръководител на земеделско и млечно стопанство в Саксония и Тюрингия – е симптом. Ваплер използва прецизно земеделие, ротация на култури, органично торене. Но не е пример за успех на европейските политики. Напротив – той е пример за разочарование от тях.
Причината не е в екологичните цели, а в бюрократичните инструменти. Субсидиите са обвързани с множество условности, които често се променят. Програмите обещават „зелени“ резултати, но не компенсират фермерите реално. А административната тежест расте. Ваплер е похарчил 100 000 евро за техника в очакване на забрана за хербициди – която по-късно е отменена. Нестабилността в правилата унищожава доверието.
Този проблем не е изолиран. Одит на ЕС вече показа: агроекологичните планове няма да постигнат целите за 2030 г. Протестите на фермери се засилват. Центристките лидери се оказват между обществен натиск за климатични действия и съпротива от селското стопанство. В резултат: застой.
А ключът е пред очите ни. Само 7% от фермите в ЕС осигуряват 76% от продукцията. Това са големите, професионални стопанства. Ако те бъдат въвлечени в промяната, ефектът ще бъде мащабен. Ако бъдат отблъснати – целият модел ще се срине под тежестта на собствената си неефективност.
Как да се направи?
1. Компенсация, която има смисъл. Фермерите не трябва да бъдат убеждавани с кампании. Трябва да бъдат компенсирани реално – така, че да не губят от това, че поемат отговорност за щети, създадени от предишни поколения. Някои ферми могат дори да се специализират в екологични услуги – улавяне на въглерод, възстановяване на почви, опазване на биоразнообразие – ако това бъде направено икономически устойчиво.
2. По-малко предписания, повече резултати. Вместо да се спускат подробни изисквания, ЕС може да формулира резултати: по-малко ерозия, повече биологично разнообразие, по-чиста вода. И да остави на фермерите свободата да изберат как да стигнат до тях. Системи като нидерландския модел „бронз-сребро-злато“ дават пример: ясни стъпки, ясно възнаграждение, видима логика.
3. Администрация, която не изяжда доверието. Докладване на едни и същи данни в различни формати. Портали, които не работят. Изисквания, които се сменят всяка година. Това е реалността за много фермери. Хармонизирането на отчетността и минималната стабилност на правилата е минималното условие за каквото и да било сътрудничество.
Да, има наченки на промяна. Европейски институции говорят за облекчаване на бюрокрацията. Национални администрации правят корекции. Но в същото време се взимат противоречиви решения – като отмяната на екологични изисквания или възстановяването на субсидии за дизелово гориво. Това е не политика, а рефлекс.
Истината е, че част от малките ферми няма да издържат на екологичните изисквания – дори ако са добронамерени. Да се субсидират завинаги неефективни структури е отлагане на проблем. А пълното спиране на подкрепата ще има социална и политическа цена.
В този контекст големите ферми не са враг. Те са инструмент.
ЕС не може да направи всичко наведнъж. Но може да започне там, където ефектът ще е най-осезаем. И това не е компромис. Това е стратегия.
По-малко централно мислене. Повече доверие в капацитета на реалните производители.
По-малко паника. Повече устойчивост.
По материали на Bloomberg
