След всяка криза в сектора, след всеки стратегически документ, отново се повтаря една и съща препоръка: фермерите трябва да се кооперират. Отгоре надолу, с наредби, мерки и стимули, държавата се опитва да създаде нещо, което по същество трябва да възникне отвътре. И не се пита защо не се получава.
А отговорът е очевиден: кооперирането не става с указ. Не се случва административно. И със сигурност не тръгва, когато хората, от които се очаква да се обединят, нямат основа, върху която да изградят доверие.
През 1956 г. нашите деди са били кооперирани насила в ТКЗС. Почти десетилетие по-рано, вече съществуващи, естествено възникнали кооперативи – създадени от реални собственици със споделени цели – са били унищожени, отново с указ отгоре.
И днес, десетилетия по-късно, повтаряме същата грешка в по-мека форма. Вместо да изградим условия за естествено коопериране, се опитваме да го симулираме чрез наредби и проектни мерки.
Кога фермерите наистина се кооперират?
Само когато имат с кого. Коопериране не значи просто няколко души да се подпишат под едно юридическо лице. Истинското коопериране става, когато между хората има сходство в стандартите, в критериите за качество, в целите.
В реалността това означава:
– еднаква породност на животните;
– изравнено качество на млякото, месото, плодовете;
– еднакви разбирания за пазара и за продукта.
Днес такива фермери има – но са малко, разпръснати, изолирани един от друг. Един от Благоевград, един от Смолян, един от Карлово и един от Варна може и да произвеждат отлични типични агнета от местна порода – но това не е коопериране, това е географско разпръскване с обща идея. За един търговец не е рентабилно да обикаля цяла България, за да събере 2000 агнета.
Идеята не е грешна. Географията я прави невъзможна.
Липсата не е на добри примери. Липсата е на среда.
В малък район, където има 10, 20 или 100 ферми, отглеждащи реално една и съща порода, с изравнено високо качество – кооперирането става естествено. Хората се разпознават. Доверието не трябва да се изгражда тепърва. Съмишлениците сами създават група.
Проблемът е, че такава среда почти не съществува.
Причината?
Вече два и половина програмни периода фокусът на подпомагането не е насочен към качество, а към усвояване.
Фермерът, който се стреми към високо качество, получава същото подпомагане, както онзи, който не го прави. А и третият – който дори не отглежда реално, а просто симулира.
Негативна селекция: защо системата работи срещу качеството
Когато липсва разграничение между реално производство и фиктивно отчитане, между качество и количество, системата започва да стимулира най-лесния път. Това води до:
- отказ на сериозните производители, които не издържат финансово;
- адаптация на опортюнистите към най-субсидираната схема, независимо от качеството;
- масово ориентиране към „декларируеми“ резултати вместо реални.
Особено показателен е случаят със сертифицирането на селекционни животни. По-високата субсидия за тях създава финансов стимул, но контролът се осъществява от браншови асоциации, които имат интерес да дават повече сертификати. В резултат:
- Селекционни сертификати се издават масово, дори при очевидно неизпълнени изисквания;
- Животни са „от породата“ само на книга, но не и реално;
- Производителите нямат стимул да поддържат качество – важното е да имат документ.
Качеството не се възнаграждава. Имитацията – да.
В такава среда коопериране по идея е невъзможно, защото няма достатъчно еднакво мислещи производители на едно място. Получава се следното:
- първият тип фермер – този, който отглежда качествено – се опитва да устои, но без пазар и подкрепа бавно излиза от сектора;
- вторият – с посредствено производство – оцелява, докато има субсидия;
- третият – виртуален – сменя култури и животни според посоката на подпомагане.
При всяко сътресение – вторият и третият тип се оттеглят. А първият фалира.
Симулирана реформа не води до реална промяна
Така се губи не само доверие. Губи се и производство. Губят се хора. Регистрираните фермери намаляват, земеделската продукция намалява. Но отговорът на системата остава един и същ: още от същото. С бодро темпо. С нова наредба.
Бележка на автора:
Този текст не е срещу идеята за коопериране.
Напротив – той е за онова коопериране, което е устойчиво, защото е създадено от реални хора, с реални резултати, на основата на доверие и сходни разбирания за качество.
Когато условията за това не са създадени,
административната симулация на „обединение“ води до разпад, а не до развитие.
Това не е критика. Това е диагноза.
А диагнозата има смисъл само ако води до промяна.
