В последните години все по-често се повтаря едно и също твърдение:
цените на земеделските продукти са ниски, дори когато разходите за производството им растат. Проблемът е признат, широко коментиран и отдавна навлязъл в общественото и политическото говорене. Въпреки това той остава нерешен.
Причината е не просто в тежестта на пазарната логика. Причината е в начина, по който се правят опитите за решение. И по-точно — в липсата на съответствие между добре звучащите предложения и средата, в която се прилагат.
Какво причинява ниските изкупни цени?
Фермерите често не ценообразуват — те продават. Цената на суровината се определя от търговците, преработвателите, борсата, международните трендове, а не от реалната себестойност на производството. Дори когато разходите растат (горива, торове, препарати, труд), търсенето и предлагането не реагират автоматично.
В глобализирана икономика, където се конкурираш с внос от Украйна, Румъния, Аржентина, цената не се адаптира според локалната реалност.
В допълнение, българското производство е разпокъсано. Много от фермерите продават поединично, но купуват скъпо. Обединението на производители в реално пазарно сдружение е изключение. Липсата на мащаб води до слаба позиция във веригата на стойността.
Проблемът е ясен. Но решенията, които се предлагат, не действат.
Най-често повтаряните предложения звучат познато и правилно: повече българска продукция във веригите, справедлива цена за фермерите, държавна подкрепа, коопериране, къси вериги.
Но когато се погледне как точно се опитват да се приложат, възниква реалният проблем.
Държавни магазини с ниска надценка
Идеята за създаване на държавни обекти с минимална надценка и фокус върху български стоки звучеше като социален отговор в момент на икономическо напрежение. Но не бе подкрепена с нито един публично цитиран икономически анализ, нито с модел за реализация, логистика, вериги на доставки или отговорност за управлението.
Дори самата изпълнителна власт призна, че няма решение, че магазините ще са в пощите, и че „това предложение е прието в пленарна зала, така че трябва да се изпълни“. Тоест — не икономическо решение, а политически мандат, който самият изпълнител не е предложил.
Квоти за български продукти в търговските вериги
Предложението за определен процент българска продукция в големите търговски вериги не е ново. То се връща периодично в парламента — винаги по време на социално напрежение. Но правната реалност е ясна: такъв механизъм противоречи на европейските правила за свободно движение на стоки и е обявяван за незаконосъобразен в други държави-членки. Дори ако намерението е защитно, инструментът е несъвместим с регулациите.
„Справедлива себестойност“ без дефиниция
Идеята за законодателно установена или защитена минимална цена, която да отразява разходите на производителите, звучи принципно разумно. Но в практиката остава недефинирана.
Какво означава „справедлива себестойност“?
Кой я определя?
На какви бази данни стъпва?
Какво покрива — само разходи, или и възвръщаемост?
За кой тип производител?
В сегашната регулаторна рамка няма механизъм, по който „справедлива цена“ да бъде нещо различно от пожелание. И всички го знаят.
Без ясна методика и институционален капацитет за изчисление, това се превръща в пожелание, което не може да бъде реален механизъм.
Административно коопериране
Законът предвижда облекчени условия за създаване на групи и кооперации,
но в практиката липсват основните предпоставки: доверие, общ интерес, готовност за съвместно пазарно поведение.
Кооператив не се прави със закон. Кооператив се прави с пазарна логика. Без ясна цел (съвместна продажба, договаряне, логистика), и без усещане за справедливост вътре в структурата, кооперирането ще остане административна регистрация, а не икономически субект.
Следствие: загуба на доверие в самата идея за промяна
Нито едно от предложените решения не е принципно грешно.
Грешката е в начина, по който се опитваме да ги приложим.
Без реален анализ, без институционална поддръжка, без икономическа логика,
всяка добра идея се превръща в поредна симулация на действие.
И точно това е най-големият риск:
да се изчерпи доверието не в конкретна политика,
а в самия смисъл да се предлага каквато и да е. Това е механизъм за симулиране на грижа, който не цели резултат, а видимост.
Не казваме, че не трябва да има по-добри условия за българските производители.
Казваме, че когато решенията се прилагат по начин, който ги обезсмисля,
те не само не работят — те изчерпват доверието в самата идея за промяна.
