Поредният дебат за бъдещето на европейското земеделие противопоставя малките и големите ферми, все едно това е игра с една печеливша страна. Само че този избор е фалшив. Истинският въпрос не е кой да оцелее, а какво искаме да остане – като модел, като стойност, като ефект върху хората и средата.
Фактите са ясни: консолидацията върви. По-големите и по-ефективни ферми изместват по-малките. Между 2000 и 2021 г. броят на фермите в Западна Европа е намалял с 41%, а средният им размер се е увеличил с 57%. Заетостта е спаднала с близо 2 милиона души, но производителността на работник се е увеличила с 51%.
Земеделието се променя, не защото някой го унищожава, а защото системата го избутва в посока, в която само най-големите оцеляват.
Това не е въпрос на злонамерена политика. Това е резултат от структурен модел, в който подкрепата се разпределя по земя, не по визия. Който има повече декари – получава повече. Който няма мащаб – разчита на остарели субсидии и често оцелява не защото моделът му работи, а защото няма друга опция.
Малките ферми не са проблем. Но когато са подкрепяни механично – без изисквания, без стратегическа цел, без идея какво произвеждат и за кого – се превръщат в тежест, която не създава стойност, а задържа ресурс.
Статия на Bloomberg от 23 март 2025 г. представя два реални примера от Германия, които ясно показват напрежението между ефективност и уязвимост. От едната страна е Пол Люхт – собственик на малка органична ферма, която успява да комбинира устойчиви практики с ниши като доставки по домовете и йога курсове. От другата – Йонас Ваплер, който управлява 1800 хектара и стотици млечни крави с едва 25 служители. И двамата биха могли да процъфтяват – но само ако подкрепата е стратегически насочена.
Проблемът не е, че малките ферми са обречени. Проблемът е, че системата не прави разлика между онези, които имат идея и модел, и онези, които просто разчитат на субсидията.
Вместо да изчезнат „естествено“, малките ферми могат да бъдат трансформирани в активни елементи на регионалната икономика, ако подкрепата се пренасочи към хората, а не към площите. Това включва:
- ясно идентифицирани икономически нужди (не просто земеделски доходи);
- образователни и преходни механизми за фермери, които не могат да продължат;
- подкрепа за онези, които имат идея, но нямат капацитет;
- условия за реална пазарна адаптация, не просто за съществуване.
Политиката в земеделието не трябва да бъде сантиментална. Но трябва да бъде осъзната.
Подкрепата за слабите системи не е доброта – тя е отлагане на разпад. Но същевременно – прекратяването ѝ без визия и преходни механизми е не просто грешка. То е социален риск. Политически пожар. И морален дефект.
Истината е, че реформата не се спира от малките ферми, а от липсата на политическа воля да се поеме истинска посока. Със стратегия, която не се пише за три години, а се отстоява през десетилетие. С ясно изговорено: какво искаме да оцелее – и на какво сме готови, за да го направим възможно.
Малките и големите ферми не са врагове. Те са страничен ефект на избора, който още не сме направили.
А когато няма избрана посока – всяка ферма изглежда или застрашена, или излишна.
