След 33 реколти зърнопроизводителката Милена Горанова от Кнежа не нарича земеделието трудно. Нарича го реално. Във втората част на разговора с нея говорим не за миналото, а за настоящето – сушата, решенията на терен, рисковете и начина, по който едно стопанство се справя, без да чака спасение отнякъде.
В първата част на разговора Милена Горанова сподели как се прави земеделие с 82 съсобственици на 11 декара, защо няма предвидимост без комасация и какво означава да планираш със законови промени, които идват в движение. Разказа и за участието си в създаването на АЗПБ и философията зад браншовата работа: да не дърпаш чергата към себе си, а да търсиш решения за целия сектор.
Каква е ситуацията на полето в момента?
Сушата е тежка. Натрупана от три години. Валежи има, но са кратки – 5-6 литра на кв. м, след което идва вятър и всичко се губи. Надеждата държи земеделеца – звучи като клише, но това е реалността. По 5-6 пъти на ден гледаме прогнозата за времето. Засега нещата са „долу-горе нормални“, ако не дойде някоя екстремна ситуация. Бюрократично също се надяваме да се справим – ако не изпуснем някой срок, ще сме доволни.
Има ли нещо, което според вас се е подобрило?
Да. Много хора критикуват институциите, но не помнят какво беше. В последните 1-2 години фонд „Земеделие“ работи много по-добре. Няма вече папки, които да стоят неразгледани с години. Има движение, има обратна връзка. Адмирирам и новата схема за застраховане и управление на риска. Дълго отлагана мярка, но необходима. Има държавна помощ – и то с логика. В този фонд се заделят 1,5% от субсидиите на фермерите. Сега средствата се връщат – до 70% от застрахователната премия се покриват. Това трябва да се развива.
Как реагирате на климатичните промени?
Ние вече сме адаптирали стопанството. Прилагаме консервационна технология – почвата е покрита целогодишно, с покривни култури или с мулч. Така всяка капка влага се задържа. Няма ерозия, няма оттичане. Сменяме сроковете на сеитба, сменяме хибридите, минаваме към по-ранни групи по ФАО. Агротехниката се адаптира. В земеделието всичко е рулетка – можеш да спечелиш или да загубиш с всяко решение, но опитът учи. Всяко землище е различно. Това ни е работата – да гледаме полето и да се надяваме природата да бъде с нас. Това можем. Върху политиката нямаме как да влияем.
Как се взимат агрономически решения в условия на несигурност?
Изтегляме сроковете. Работим с по-кратки вегетационни периоди. Изчакваме – още не сме започнали сеитба. Още е рано и за хербициди, и за фунгициди. Но това не е универсално – всеки агроном знае, че всяко стопанство има свои условия.
Мисля си, че нашето стопанство е оцеляло в тази висококонкурентна среда толкова години, защото никога не сме залитали по модерни култури и не сме оставяли моментния пазар да влияе върху решенията ни. Спазваме един определен сеитбооборот. Разпределяме риска между културите, опитваме се да сме балансирани.
Продължаваме да гледаме соя. През последните 2 години заради сушата не беше много добра. Но за нас тя е много важна култура. И като част от сеитбооборота. Намерили сме и пазар, където успяваме да я реализираме. Но при тези климатични условия без поливане няма как да бъде конкурентноспособна. А ако има поливни площи, фермерите разбира се, ще предпочетат да отглеждат царевица. Ние имаме собствени поливни площи на 300 дка, но повече няма как да се полива в цялото землище.
Казвате, че политиката не може да се управлява от вас. Но тя ви влияе.
Всеки ден. Именно затова вярвам, че е задължително да членуваш в браншова организация. Това е единственият механизъм, чрез който можеш да бъдеш чут. Организациите дават информация, но също така са лост за влияние. Ако не участваш – не можеш и да се сърдиш, че никой не те чува. Не може да искаш някой да решава проблемите ти, ако сам не си в разговора.
Какво ви тежи най-много днес?
Черният PR. Наративът срещу земеделците. Това се натрупа и рефлектира върху отношенията с хората, с арендодателите. А не е справедливо. Мечтата ми е това да се промени. Да има уважение към труда. Но знам, че това ще отнеме време. И усилия. Но трябва да започне отнякъде.
Иска ми се също поне за две години да спрат непрекъснатите промени и да се уталожат нещата. За да можем да започнем дебата какво ще правим след 2027 г. Трябва да имаме разработени поне 2-3 варианта – за запазващ се бюджет, за намаляващ, за засилване на изискванията, за намаляване на изискванията. Трябва да направим работни варианти. Да имаме яснота какво ни чака и какво да обясняваме на хората. За момента докато няма финансова рамка, цялото говорене са редовните клишета, които слушаме.
Друга голяма болка ми е, че не могат да тръгнат мерките за залесяване в полски територии. Тук не говоря само за полезащитни пояси. А за мярка, която да подкрепя т.нар ландшафтни или полски горички. Това има ефект, става местообитание за много видове. Но хората трябва да бъдат насърчени да го направят. Всяко едно стопанство има площи, които ги работи пряко сили, защото трябва да плаща рента. А един декар гора е много по-зелено от един декар угар.
Но най-важното е да не допускаме вече да се работи със закъснения – и законодателни, а административни. Последните 2 години буквално беше ад. Заявявахме едва ли не след жътва. В момента нещата се нормализираха.
И затова казвам, че през 2025 г. трябва да спрем да „пипаме“ каквото и да било и да се подготвим за бъдещето, което ни чака. Важно е.
Интервю на Ася Василева
