Когато фразата звучи добре, но подвежда
„Земеделието е гръбнакът на българската икономика“ – една фраза, която всички повтарят, без никой да я проверява. Но дали отговаря на реалността? Какво всъщност означава да наречем нещо „гръбнак“ на икономиката? И може ли едно изречение, колкото и почтително да звучи, да прикрива истинския проблем?
Фактите зад цифрите
Ако се върнем към статистиката, делът на селското, горското и рибното стопанство в брутния вътрешен продукт на България през последните години остава под 5%. През 2022 г. аграрният сектор е формирал едва 3,7% от БВП, а тенденцията в последното десетилетие е към плавно намаляване. Заетостта в селското стопанство е под 6% от работната сила, с по-ниски нива в урбанизираните региони.
То не определя данъчната политика,
не диктува банковия сектор,
не задава темповете на икономическия растеж.
Дори в периодите на икономически сътресения, като сегашната и финансовата криза от 2008 година или пандемията от COVID-19, стабилността на страната не се гарантира от земеделието, а от сектори като индустрията и услугите.
Земеделието като подценена опора
В този контекст определението „гръбнак“ звучи преувеличено. То не е просто неточно – то изкривява възприемането на сектора. Гръбнакът е носеща структура – ако той се срути, цялата система се срива. Но българската икономика може да съществува без силно земеделие. Доказателство за това са годините, в които секторът не получава почти никаква стратегическа подкрепа, а икономиката като цяло не се разпада.
Но когато нещо се обърка – всички разбират, че без него не можеш да се изправиш.
Земеделието е централната, невидима връзка между сигурност, храна и предвидимост.
И точно защото не е гръбнак – не можеш да го натовариш с всичко, без да го счупиш.
Невидимият орган, който носи устойчивост
Ако трябва да го оприличим, земеделието е по-скоро черният дроб на системата – орган, който не се усеща, когато функционира добре, но чието натоварване води до натрупване на системни токсини. То не е в центъра на вниманието, но е в периферията на устойчивостта. Когато климатичните промени, логистичните кризи или продоволствената несигурност поставят икономиката под напрежение, именно земеделието трябва да компенсира.
Без него няма нито буфер, нито автономия, нито предвидимост. Не си независим, ако нямаш храна.
Клишето е удобна замяна на реалния разговор
И точно тук е проблемът с фразата „гръбнак“. Тя създава илюзия за стратегическо признание, което не съществува. Ако земеделието наистина беше гръбнак, щеше ли да бъде удобно забравяно извън протоколните приказки за разпределяне на средства и приоритети? Когато политическата реторика я използва, тя замества необходимостта от реална подкрепа, правила и институционална логика. Но фрази не изграждат системи. Те ги покриват.
Вместо да бъде признато като регулатор на устойчивостта, земеделието често остава в периферията на вниманието. Секторът понася последствията, но не получава възможността да участва във вземането на решения.
Нуждата от по-точна дефиниция
Българското земеделие не е в състояние да носи тежестта на икономиката, но носи тежестта на устойчивостта. Това не го прави по-малко важно – прави го по-деликатно, по-застрашено и по-зависимо от ясна визия.
Земеделието е инфраструктура на сигурността.
Не се усеща, когато работи. Но когато спре – всичко останало започва да се клати.
То не е център. Но е възел. И без него няма устойчивост – нито социална, нито логистична, нито продоволствена.
Земеделието не е гръбнак.
Но ако го пренебрегнеш дълго, системата започва да се натравя бавно.
И когато усетиш последствията – може вече да е късно за възстановяване.
Дали ако продължим да наричаме земеделието „гръбнак“, няма да пропуснем точно момента, в който то ще откаже да ни носи?
За реалностите в земеделието с един от първите български земеделци, Божидар Митов
