Европейската комисия предлага изменения в правилата на политиката на сближаване – основният инструмент на ЕС за намаляване на различията между регионите. Но промените не са просто технически. Те пренареждат вниманието, политическата логика и начина, по който се дефинира стратегическа стойност в рамките на Съюза.
Новите акценти са отбрана, стратегически технологии, енергийна независимост, воден ресурс, военна мобилност и жилищна достъпност. Земеделието не е споменато. Но точно тук се крие реалният въпрос: какво означава да не си включен, когато приоритетите се пренаписват?
Това не е бюджетен удар. Това е сигнал, че вниманието се мести. А когато вниманието се мести, финансирането го следва. Има сектори, които оцеляват не защото са защитени, а защото умеят да се пренареждат спрямо новия дневен ред. Земеделието не е изключено. Но не е и автоматично включено.
Регламентите, които Комисията предлага да се променят, касаят Европейския фонд за регионално развитие и Фонда за справедлив преход. Това не е ПРСР. Но ако държавите започнат да пренасочват средства към по-политически чувствителни сфери – енергетика, индустрия, отбрана – тогава въпросът не е дали ще има пари за земеделие. Въпросът е дали земеделието ще остане с номинално финансиране, но без влияние.
Какво означава да получаваш финансиране, ако вече не участваш в разговора за бъдещето?
Това е по-сериозен риск от дефицит. Това е риск от маргинализация. Българското зърнопроизводство е добър пример за това – секторът продължава да получава значително европейско финансиране, но е оставен извън стратегическите приоритети като неприоритетен, почти периферен сектор. Защото когато един сектор не е част от новия политически наратив, той започва да се третира не като стратегически, а като социален.
Земеделието не е социална програма. И ако започне да изглежда такава, никой няма да го вземе насериозно като икономическа сила.
Сектор, който трябва да бъде подкрепян – не такъв, който задава посока.
И тук се появява реалната възможност – и отговорност – на земеделските организации: да формулират земеделието не като изоставаща система, която се нуждае от защита, а като ключова част от хранителната сигурност на ЕС.
В новия дневен ред сигурността вече не е само военна. Тя е логистична. Тя е енергийна. Тя е ресурсна. И ако земеделието не се постави в този контекст, то просто ще остане извън разговора. Ще има някакви средства – но няма да има място.
Следователно, стратегическата задача пред сектора не е да протестира, че не е споменат. Споменават го под път и над път. А да се позиционира там, където решенията се вземат: в архитектурата на европейската устойчивост. Не като изключение. А като необходима опора на стабилността.
Земеделието има реален шанс да заеме такава позиция – ако:
- свърже устойчивото производство с енергийната и ресурсна независимост;
- изведе хранителната сигурност като част от новата общоевропейска сигурност;
- дефинира себе си като производствена, а не социална система.
Това е моментът не просто за защита на интерес. А за формулиране на роля. Защото в новата карта на Европа тежестта ще имат онези сектори, които знаят къде искат да стоят.
Финансирането следва рамката, в която секторът е поставен. Ако земеделието не я дефинира само – тя ще бъде дефинирана без него.
Въпросът не е в това дали Европа е забравила сектора. А дали секторът си спомня къде трябва да стои.
Ася Василева
