Проблемът не е просто в недостига, а в липсата на логиката, която прави труда възможен
Говорим за недостиг на работна ръка, сякаш е въпрос на предпочитание. Но когато човек не вижда защо да избере даден път, липсата не е избор – тя е резултат. Земеделието се нуждае от хора, но не просто от ръце. Нуждае се от условия, в които тези ръце да останат.
Това не е обвинение към земеделците. Повечето от тях сами са част от тази несигурност. Истинският въпрос е: възможно ли е да се върне смисълът на земеделския труд така, че той да се превърне в професионален избор, а не в последна опция?
Демография: когато броим липсата, но пропускаме посоката
България навлиза в дълбока демографска криза. В селата няма хора, които да се върнат – не защото не искат, а защото никога не са били там. Младите мигрират, населението застарява. Част от малцинствените групи все още запълват сезонната заетост, но с все по-слаб ангажимент. Вносът на кадри отвън запълва дупки, но не създава връзка със земята. Това не е дългосрочна основа, а временно удържане.
Заплащането е фактор – но по-големият въпрос е стойността
Средната заплата в земеделието е около 1 600–1 700 лв. В града – двойно повече. Тази разлика сама по себе си създава избор. Но проблемът не е само в числата. Много от работниците имат договори. Въпросът е какво стои зад тях: реално осигуряване? Достъп до платен отпуск? Натрупване на стаж? Първа категория труд?
Несигурността не идва от липсата на договор, а от усещането, че дори с договор нямаш защита. Или че нямаш видим път, по който да се развиеш. В такава среда дори доброто заплащане не е мотив – защото не води до устойчивост.
Образование: не в достъпа е проблемът, а в пътя след него
Всички имат достъп до образование. Но не всички имат причина да го използват. Земеделските училища съществуват и се борят с всички сили да направят най-доброто.. В тях учат предимно ученици от уязвими общности. Някои стигат до диплома, но не и до професия. Причината не е в липсата на усилие, а в липсата на връзка между образованието и реалността.
Къде отива един ученик след дипломиране? В каква ферма ще бъде приет? С какво заплащане, с какво въвеждане, с какво развитие? Ако отговорът е „зависи“ – значи системата не съществува. Земеделието не е единственото място с този проблем. Но е едно от малкото, които не могат да си позволят той да остане.
Несъответствие: високи изисквания, ниска възвръщаемост
Модерното земеделие изисква работа с технологии: GPS управление, агрософтуер, бази данни, сензори, прецизно дозиране. Но реалността е, че част от наличната работна ръка не е подготвена за това. А онези, които биха могли да се справят, често предпочитат други сектори. Не защото са по-леки, а защото са по-атрактивни и престижни.
Проблемът не е само в кадрите. Проблемът е в липсата на рамка, която да превърне умението в път. Ако нямаш идея какво следва след първите шест месеца – няма защо да се включиш. Това важи за всяка работа. Земеделието не е изключение.
Какво би могло да промени посоката?
- Професионална стълбица – Започваш като оператор, можеш да стигнеш до координатор, после до помощник-мениджър. Не навсякъде, но някъде. Нужно е примери да станат система.
- Обучение с включване – Не само теория. А фермери, които приемат хора за въвеждане с реално заплащане и растяща отговорност. Не всички ще останат. Но някои ще го направят – и това вече е промяна.
- Финансова и социална предвидимост – Договори, които включват реални осигуровки, платен отпуск, достъп до медицинска помощ, пенсионна схема. Това не е лукс. Това е знак, че трудът се уважава.
- Нов образ на професията – Не „тежко и неблагодарно“. А „високотехнологично, отговорно, с перспектива“.
Не липсват само хора, липсва логика за задържане
Работната ръка в земеделието не е изчезнала напълно. Тя просто няма къде да се върне. Няма структура, която да я приеме. Няма престиж, който да я задържи. Няма логика, която да я развие.
Трудът не е изчезнал. Но възможността да го превърнеш в професионален път – да. Това не е морален, а инженерен проблем. Не се решава с кампании. Решава се с архитектура.
И това не е само в България. В цял свят земеделието губи хора. Причината е универсална: трудът става все по-специализиран, а възвращаемостта – все по-рискова. Работата на открито е сезонна, интензивна и с по-ниска социална видимост. Затова пътищата, които се откриват, са само два:
- Индустриализиране и автоматизация – големи ферми с минимален брой хора, оборудвани с техника и софтуер. Ефективно, но трудно достъпно за по-малките.
- Малки, устойчиви ферми със споделен ресурс и ясно позициониране – в тях земеделието е свързано с местна икономика, къси вериги и пряк контакт с потребителя. Трудно за мащаб, но силно в лоялност и гъвкавост.
Между тези две крайности има място за нов модел – фермер, който не просто произвежда, а управлява процес. Не просто търси хора, а създава траектория, в която някой може да остане.
Това няма да върне всички. Но ще започне да връща смисъла. А понякога той е достатъчен, за да остане някой. Не защото няма къде да отиде – а защото тук има защо.
Ако търсим отговор, той няма да бъде един. Но може да започне с три реални линии на движение: – За големите стопанства: автоматизация, професионализиране на кадрите и ясно дефинирани кариерни роли. – За малките: фокус върху устойчивост, специализация, споделен ресурс и връзка с местния пазар. – За целия сектор: създаване на структура за въвеждане и развитие на кадри – не чрез система от формални курсове, а чрез реални места, в които трудът води до професия, а не до задънена улица.
Носталгията по времената на ТКЗС, пълни села и масова заетост не може да бъде използвана градивно. Причината е структурна. Тогава съществуваха три фундамента: централизирана организация, принудителна заетост и зависимост от един икономически модел. Днес нито едно от тези условия не е налично. Централизацията вече не е допустима в пазарна икономика. Населението в селата е намаляло до нива, при които няма как да се възстанови старата мащабна логистика. А заетостта не може да бъде гарантирана отвън – трябва да бъде избрана отвътре. Затова дори най-силните образи от миналото не могат да бъдат пресъздадени – могат само да блокират способността ни да мислим новото. Новата структура няма да се изгради от само себе си. Тя изисква съгласувано усилие – от производителите, от институциите, от образователната система. Но алтернативата не е просто липса на работници. Алтернативата е липса на професионален избор в сектора. И тогава няма да говорим за недостиг. Ще говорим за изключване.
Ако изключим моментното, парчето новина и дори статията – и погледнем от височината, от която се вижда какво става с формата на земеделието – тогава бъдещето не е нито оптимистично, нито песимистично. То е структурно предопределено, ако не бъде прекъснато.
Какво ще стане, ако нищо не се промени?
Земеделието ще продължи да се концентрира
Не защото „големите изяждат малките“, а защото само мащабът ще има ресурс да компенсира липсата на работна ръка, липса на пазарна предвидимост, липса на политическа стабилност.
Малките стопанства ще се трансформират или отпаднат
Тези, които не намерят пазарна ниша (висока стойност, местна храна, директна продажба), няма да могат да се конкурират. Не защото не са качествени – а защото системата няма буфер за уязвимите.
Работната ръка ще бъде все по-външна, временно наета и несвързана със земята
Това означава, че няма да има „кадри“, а само „моменти на заетост“. Това ще ерозира не само производството, а и знанието. Земята ще се работи, но няма да се разбира.
Цената на храната ще расте – но не заради ръста в печалбите, а заради разходите по логистика, контрол, внос, компенсации. Това няма да укрепи фермерите – ще усили зависимостта им от посредници.
Бъдещето на земеделието не е технологично или ръчно, не е малко или голямо.
Бъдещето на земеделието е фрагментирано по логика:
| Линия | Характеристика | Предназначение |
| Индустриална | автоматизация, логистика, мащаб | за изхранване на градовете и износ |
| Нишова | специализация, пряк достъп до клиент | за устойчиви общности и локални пазари |
| Демонстративна | субсидирана, медийна, политически показна | за легитимиране на политики |
| Изчезваща | неразвита, зле финансирана, изолирана | за статистика и социален натиск |
Какво може да се направи
Не да се върнем назад. Не да задържим всичко. А да преосмислим какво трябва да остане – и около него да се гради.
Да се защити онова земеделие, което е носител на стратегическа функция. Не всяка ферма трябва да бъде спасена, но всяка структура, която задържа знание, хора и местен ритъм, е ресурс, който не може да бъде заменен със субсидия.
Да се създаде гъвкава платформа за труд – не само хора за полето, а път за влизане и растеж. Ако няма реална стълбица за включване – нито българин, нито чужденец ще остане. Ще дойде, ще изчезне. Земеделието няма нужда от присъствие. Нуждае се от удържане.
Да се извади разговорът от клишето „земята ни храни“ и да се формулира така: „ако земята загуби смисъл за хората, няма да има кой да я работи“ Смисълът е по-силен от рентабилността. Защото смисълът създава устойчивост.
Как изглежда едно реално бъдеще, ако решим да действаме?
– Мрежа от средни ферми, които обучават, внедряват технологии и запазват човешки мащаб.
– Автоматизирани големи стопанства с ясен кариерен път, базиран на умения, не на произход.
– Политика, която не се фокусира върху площ, а върху способността на структурата да задържи хора.
– И публичен език, който престава да повтаря носталгия – и започва да строи архитектура.
В този сценарий земеделието няма да изглежда като преди. Но няма и да изчезне. То ще се свие. Ще се трансформира. Ще стане по-умно, по-гъвкаво и по-разделено.
Храната ще продължи да се произвежда. Но въпросът е – от кого, с каква логика, и на каква цена.
Ако няма работна ръка, ще се случат няколко неща едновременно:
Автоматизация, където може – но не навсякъде
Големите ферми вече вървят в тази посока. Имат GPS управление, автономни трактори, дистанционен мониторинг. Но автоматизацията не е универсално решение. Не може да: – сортира ръчно плодове в реално време, бере деликатни култури, реагира на непредвидими полеви условия.
Значи ще остане нужда от хора – но с по-висока квалификация и по-малък брой.
Ще има още по-голямо външно зависимо производство
Липсата на работна ръка ще ускори вноса на храни.Това не е катастрофа – но е загуба на контрол: върху цената, качеството и сигурността на доставките. Страни с евтина работна ръка ще определят какво ядем. Не защото ни побеждават – а защото ние не произвеждаме.
Храната ще поскъпва не заради дефицит, а заради логистика, компенсации, липса на локалност
Високата цена няма да идва от дефицит, а от структурата: дълги вериги, много посредници, високи разходи за труд. Това ще удря не само потребителя, а и фермера – защото цената няма да се връща към него.
Кой ще произвежда храната?
Отговорът е: този, който има капацитет да удържи три неща едновременно:
- Технология, която компенсира недостига на хора.
- Организация, която прави труда предвидим и сигурен.
- Мрежа, която свързва производството с пазара без тежка зависимост от посредници.
Това означава: не просто механизация, а интелигентно земеделие с човешка архитектура.
И ако ние не го изградим?
Ще произвеждат тези, които могат – в Холандия, Полша, Турция, Испания. Ще внасяме повече. Ще загубим не просто производството, а знанието как да го върнем.
А ако погледнем как другите държави намират работна ръка за земеделието си, отговорът не е в един механизъм. Те не решават проблема – те го управляват.
И го правят чрез смес от системи, които компенсират липсата на мотивация с логистика, договори и предвидимост.
Ето как:
Механизирана миграция (програми за сезонна заетост)
Германия, Франция, Испания, Италия
Използват организирана сезонна миграция от страни с по-нисък жизнен стандарт:
– Румъния, България, Молдова, Украйна, Северна Африка, Индия, Бангладеш.
Как го правят: – Държавни споразумения
– Агенции, специализирани в аграрна миграция
– Договори с предварителни условия, логистика, транспорт и дори временни общежития
– Гъвкаво данъчно облагане за сезонни работници (в Германия – намалени осигуровки до 70 дни)
Това не създава устойчивост – но създава предвидимост.
Легализирана сива икономика
Италия, Испания, Гърция
→ В някои случаи секторът е полузависим от нелегално наети работници (напр. в оранжериите на Алмерия).
→ Държавата знае, че това се случва, но го толерира, защото няма алтернатива.
Това не е за препоръчване – но показва как липсата на трудова архитектура се компенсира с фактическа амнистия.
Професионализиране и специализация
Холандия, Дания
→ Там работата в земеделието не се разглежда като нискоквалифицирана.
→ Секторът е технологизиран, високоплатен и с кариерен модел. Работят местни хора, включително млади.
Защо се случва това там?
– Висока добавена стойност на продукцията
– Чисто, подредено, предвидимо работно място
– Стартово заплащане често над средното за страната
– Образователна система, свързана директно с бизнеса
– Работата в оранжерия не е „по принуда“ – а е сектор с растеж и смисъл
Какво можем да научим?
– Вносът на работна ръка не решава системно проблема – само го отлага.
– Формалните договори без реално кариерно съдържание не създават лоялност.
– Хората остават там, където има път, а не просто заплата.
– Технологията + структурата = минимална нужда от спешен човешки ресурс.
И когато се питаме „как намират хора“, по-точният въпрос е:
Какво правят, за да не се налага да търсят постоянно?
И там отговорът винаги е: структура + предвидимост + уважение към труда. И добро заплащане. Но не на първо място.
Механизацията не е само теория: бъдещи агроспециалисти влизат в реална работна среда
