Швейцарският модел на земеделие отдавна се смята за едно от най-устойчивите и последователно прилагани решения в Европа. За разлика от повечето индустриализирани държави, където земеделието е оставено на пазарна логика, Швейцария разглежда аграрния сектор като част от националната сигурност, културната идентичност и управлението на територията.
Въпросът е дали такъв модел е възможен в България. Отговорът е: частично. Но само при условие, че целите се преформулират изцяло.
Швейцария: Когато земеделието е държавна политика повече от пазарна логика – Земеделеца.бг
Швейцарският модел не е икономически модел. Той е философия за управление на държава.
В Швейцария фермерът не се оценява по рентабилност, а по функцията му да поддържа среда. Земеделието не се разглежда като частен бизнес, а като обществена услуга с институционално призната стойност. Субсидиите не са стимул, а заплащане за поддържане на инфраструктурата – пейзаж, почви, местна икономика, социална кохезия.
Подкрепата включва пряко финансиране, което осигурява около 50% от доходите на фермера. Плащанията не са обвързани с обем, а с реално присъствие – обработка, косене, животновъдство, дори поддръжка на огради и пътеки. Финансирането е обвързано с регулаторни изисквания за качество, устойчивост и минимално въздействие върху околната среда. Насърчават се местни породи и адаптирано производство. Земеделието е част от националната идентичност.
Такава система изисква дълбока трансформация на мисленето – както в администрацията, така и в обществото и самите фермери. При тях мисленето за усвояване на средства просто трябва да изчезне. Швейцарският модел върви със строги регулации, по-строги от европейските, драконовски глоби и безкомпромисен контрол.
България няма в момента инфраструктура, политическа култура или теренна философия за подобно моделиране.
Подпомагането в България е базирано на усвояване, не на мисия. Фермерът често е подозиран, а не легитимиран. Регулациите се възприемат като пречка, не като обществен договор. Пейзажът, идентичността и общността не са разпознати като публична стойност.
Без фундаментално пренастройване на оценката какво е земеделие – швейцарският модел би бил неразбираем. А ако бъде въведен частично – ще бъде неработещ. Обществото просто няма да разбира защо огромна част от държавния бюджет се харчи за земеделие, храните са баснословно скъпи, а пейзажите – все така лунни и неподдържани. Или безкрайни житни ниви, които са добри за икономиката, но безполезни откъм екологична стойност.
Елементи от модела, които са приложими при адаптация
България е част от Европейския съюз, където земеделската политика се формира и прилага в рамките на Общата селскостопанска политика (ОСП). Това създава различна логика на подпомагане и ограничени възможности за самостоятелни решения от страна на държавата. Все пак, след 2027 г., с влизането в сила на следващия програмен период на ОСП, се очакват по-големи възможности за гъвкавост и адаптация спрямо националните приоритети, както и за заплащане за природни услуги. Именно тогава ще бъде особено важно България да има подготвена визия за това каква философия на подпомагане иска да отстоява.
Има обаче елементи от швейцарския модел, които могат да бъдат приложени в български условия. Сред тях са:
- Поддръжката за отдалечени и труднодостъпни терени. Това вече съществува като мярка в ПРСР, но е слабо използвана. При желание, може да се доразвие като зонова стратегия за демографска и териториална устойчивост.
- Развитие на местни продукти с директен достъп до пазар. Това изисква промяна в контрола и сертифицирането. Необходима е обратна логика: държавата да гарантира доверието чрез надзор, а не чрез санкция.
- Интеграция между земеделие и туризъм. Възможна е в планински региони като Родопите, Рила, Пирин, Стара планина. Но изисква координирана политика между МЗХ, Министерството на туризма, МОСВ и местната власт.
- Провеждане на обществени дискусии и валидиране на браншови позиции. България няма механизъм, аналогичен на швейцарските референдуми. Но би могла да създаде формати за съгласувани позиции между фермери, потребители и институции, които да имат реална тежест.
Съпоставка на системно ниво
| Елемент | Швейцария | България |
| Философия на земеделието | Обществена функция | Икономически отрасъл |
| Държавна подкрепа | Плащане за присъствие и мисия | Компенсация при неуспех или за покриване на изисквания |
| Отношение към регулации | Доброволно приети, валидирани с участие | Възприемани като външен натиск |
| Степен на доверие | Висока между фермер – институция – потребител | Ниска, особено към администрацията |
| Размер и тип на стопанства | Малки, семейни, многосекторни | Поляризирани: много малки или големи индустриализирани |
| Обществено участие | Референдуми, граждански натиск | Почти липсващо |
Извод
Швейцарският модел не може да бъде копиран в България. Но може да бъде преведен. Не като административен пренос, а като стратегическа рамка с локални адаптации.
За това обаче са нужни няколко ключови условия:
- Политическа воля да се приеме фермерът не като проблем, а като решение.
- Нов тип комуникация между институции, общество, местна власт и стопанства.
- Стратегия, която не търси растеж на брой животни и добиви, а стабилност на смисъл.
България не може да си позволи да копира Швейцария. Но може да се запита: каква цена плаща, когато не избира нищо?
Швейцарците са направили своя избор. Те са решили да платят реалната цена за собствено земеделие. Защото знаят, че алтернативата струва повече – макар и да не се вижда веднага.
Анализ: Ася Василева
