Един сектор в българското земеделие бавно и полека тръгва напред. Чудеса все още не са постигнати, нито трудностите са преодоляни, но оптимизмът е налице. Секторът на месодайното говедовъдство лека-полека стъпва на крака и започва да печели. Какви са причините за успехите и какви са проблемите, разговаряме със Стоян Чуканов – национален координатор в Европейския икономически и социален комитет (ЕИСК) и председател на УС на Асоциацията за развъждане на месодайни породи животни в България.
Месодайното животновъдство е един прекрасен сектор в българското земеделие. За него могат да се кажат само позитивни неща. Екологосъобразно е. Не изисква толкова много работна ръка, колкото млечното направление. И логично месодайното животновъдство в момента се развива добре, има интерес от страна на производителите. Има търсене от страна на пазара. В последно време цената на месото нарасна и в световен, и в европейски мащаб. Усеща се и у нас. От 10 години работя в Асоциацията за месодайно говедовъдство, в момента цената е два и половина пъти по-висока от началото. Както казах, има търсене, отвориха се квотите за Турция. Хората разбраха, че е по-добре да се съберат 2–3 стопани и да дойде голям превоз. Нещата потръгват. Доста колеги вече се насочват към бизнеса, особено откакто и ставките станаха по-адекватни.
Внасят елитни животни от чужбина. В нашата асоциация вече сме направили над 2000 ДНК анализа. Това е признак за сектор, който инвестира и очевидно се чувства по-комфортно. В криза на никого не му идва на сърце да харчи за скъпа генетика.
Има ли проблеми с пасищата?
Пасища има, проблемът е с тяхното разпределяне. Тук, в Странджа имаме прекрасни условия за месодайно пасищно животновъдство. Имаме пазари – Турция е до нас. А тя е един огромен неразработен пазар. Нашите квоти са относително малки. Имаме запитвания от Германия. В тяхната най-голяма кланица търсят 7000–8000 угоени говеда. А най-важното за всяко производство е да има пазар и търсене. В случая ги има. Когато имаш пазар, някак все ще се нагласиш според него. А да разчиташ само на субсидии няма смисъл.
България има голям потенциал в месодайното животновъдство. Релефът на страната и географското ѝ положение предразполагат именно към такъв тип свободно пасищно отглеждане. То е прекрасно за предпланинските и полупланинските райони. Остава единствено да работим и да нямаме проблеми със заразни заболявания.
Вече има много отдадени колеги, които работят с голямо желание. Наскоро на гости ни беше американски колега, с когото посетихме български ферми. Остана възхитен от нивото, на което са българските животновъди. Когато застанеш пред тези прекрасни Херефорди по зелените поляни, сърцето ти се радва. А гледката на хълмовете, обсипани с над 150 майки с теленца, е наистина вдъхновяваща.
Не може да няма трудности. Има много такива моменти. Но като видиш такива резултати, някак забравяш за проблемите. А проблеми има. Например, няма големи кланици.
Консумират ли българите телешко месо?
Да започнем оттам, че стейковете и филето са около 2% от трупа. Презумпцията, че се ядат само стейкове, не е вярна. Хората купуват телешки суджуци, наденици, колбаси. Бургерите са абсолютен хит. Имаме членове на асоциацията, които продават по 100 000 бургера месечно. Особено лятно време, когато идват туристите по Черноморието, търсенето е огромно. Търсят се огромни количества кебапчета и кюфтета. На всеки детски рожден ден всички искат бургери. Има си голямо търсене, извън скъпия сегмент на пазара.
Но основният ни проблем е сивият сектор. И това не спирам да го повтарям вече 10 години. Като гледаме статистиките, голяма част от телешкото се коли за собствена консумация. Всички знаем, че това не е реално. Един бик от 600–700 кг е достатъчен за консумацията на едно семейство за няколко години. А от статистиката излиза, че едно семейство яде по няколко на година. Според нея повече от половината от телешкото месо, произведено в България, е заклано във фермата за собствена консумация. Много малка част от телешкото минава през официални кланици. Това е сив сектор. И този сив сектор удря редовните производители по джоба.
Как трябва да се изградят кланиците?
Трябват ни големи кланици. Да не е една, каквато идея имаше. Но няколко регионални, са необходими. Особено е важно да се покрие Черноморието. Защото, ако нещата се организират правилно и има по-големи обеми, които да могат да правят позиции, тогава ще има и още по-добри цени за производителите. И естествено – българските преработватели няма да внасят телешко месо, а ще купуват българското. И в момента българското производство се консумира, но не минава по правилния път до потребителя.
Най-правилното е да се намери инвеститор. Но тогава той ще монополизира пазара. В интерес на истината вече се появиха инвеститори, които имат угоителни стопанства и може би ще тръгнат в тази посока. Със сигурност нещата се раздвижват.
И другото важно е да се оправи контролът. Има много работа тук. Давам пример – тръгва черен курс, камионът товари вечерта от ферма. Сигнализираме полицията, оттам вдигат ръце, не знаят какво да правят с животните. Ако го задържат, няма кой да гледа телетата в полицията. БАБХ ще дойдат чак на следващия ден, за да кажат откъде са ушните марки. И да дойде БАБХ – превозът без пътен лист е акт от 50 лева. В същото време редовните ферми ги проверяват нон-стоп и се хващат за една паднала ушна марка от 500. А прекупвачът, който ходи с ушните марки в джоба, никой нищо не може да му направи.
Това обезверява редовните производители, които искат да работят на светло и да спазват закона.
Перспектива за бъдещето
България има всички природни дадености да развие силно месодайно животновъдство. Производителите вече показват, че могат да отглеждат качествени животни. Следващата крачка е да бъде изградена здрава инфраструктура за преработка и контрол, за да може трудът на фермерите да стига до пазара по правилния път. С ясни правила, с реален контрол и с подкрепа за законните производители този сектор може да се превърне в един от двигателите на българското земеделие.
Стоян Чуканов: Зоонозите ще зачестяват. Процедурата за обезщетения трябва да носи спокойствие
