Какво се случва, когато обществото реши, че няма нужда да инвестира в собственото си земеделие?

Субсидията не е жест. Тя е част от системата за оцеляване.

Земеделието не работи на принципа „инвестирай – прибери“. Работи на принципа „поддържай – надявай се“. Черешата започва да ражда след третата година. Лозето – след петата. Животновъдството не дава възвръщаемост, ако прекъснеш цикъла. А всяка година разходите започват преди времето да покаже дали изобщо има смисъл. Ако една година се загуби, следващата не идва сама. Тя трябва да бъде финансирана, организирана, удържана. Затова субсидията не е въпрос на избор, а на необходимост. Не за да бъде лесно, а за да има кой да започне пак.

Системата не се задържа с добри намерения. Задържа се с буфери. И когато ги няма, не просто фермерът губи. Обществото губи капацитет. Затова субсидията не е подкрепа. Тя е това, което остава, когато всичко друго се откаже.

В Соволяно, Кюстендилско, април удари с -9°C. Черешите на семейство Динчеви измръзнаха на 100%. Над 1200 дръвчета – поддържани, пръскани, подрязани. Без пропуск. Без вина. Просто съвпадение между фаза на развитие и климатично събитие. Така изглежда загубата в този сектор: внезапна, пълна, необратима.

Но дори при пълен провал, градината не може просто да бъде заключена и изоставена за година-две. В земеделието не съществува понятието „временен стоп“. Една овощна култура, като черешата, започва да ражда чак на третата година, а стопанската ефективност идва още по-късно. Ако прекъснеш веднъж, не просто губиш реколта – губиш целия инвестиционен цикъл и започваш от нула.

Почвата не чака. Дърветата не чакат. Те изискват поддръжка дори без доход. Пропуснеш ли един цикъл, губиш повече от продукция – губиш техника, ритъм, познание, контекст. Работниците си тръгват. Инфраструктурата се амортизира. Възстановяването не е рестарт – то е изграждане отначало, често без капитал и без хора. И точно това прави земеделието различно от всеки друг бизнес – невъзможността да поставиш пауза и да натиснеш копчето за старт след 2-3 години.

Фермерът инвестира с месеци преди да знае какво ще получи. Закупува торове, препарати, гориво, семена, плаща за труд. Всичко това се случва преди каквато и да е яснота какво ще бъде времето, какви ще са цените на продукцията, дали пазарът ще бъде отворен или блокиран. От 2020 насам – с COVID, война, инфлация и климатични аномалии – несигурността се превърна в постоянен режим.

В този контекст субсидията не е комфорт. Тя е стабилизираща функция, без която много фермери не биха поели риска дори да започнат. Защото знаят, че при загуба няма кой да ги подхване.

Субсидиите са въведени като част от Общата селскостопанска политика на Европейския съюз още през 1962 г., с ясно формулирана цел: да се осигури стабилност на доходите на земеделските производители, сигурност в снабдяването с храни и устойчиво управление на природните ресурси. В основата на този модел стои разбирането, че земеделието не може да функционира изцяло по пазарна логика заради природния риск, цикличността, високите фиксирани разходи и социалната му роля. Затова се създава механизъм, чрез който обществото да поеме част от несигурността, като в замяна гарантира вътрешно производство, сигурност на доставките и жизнеспособни селски региони. Това не е помощ – това е обществен договор.

В повечето случаи, които земеделецът отчита като фатални – измръзвания, засушавания, градушки – търговските застрахователи не предлагат покритие. Или го предлагат при условия, които са икономически безсмислени. Например, застраховка срещу слана при череши в Кюстендил през април не се предлага. Защото рискът е твърде висок. Секторът не е безотговорен. Просто системата, която би трябвало да го защити, е икономически неработеща.

Земеделският фалит не прилича на градския. Няма надпис „Затворено“.  Просто една нива остава необработена. Един розов масив – недообгрижен. На следващата година – още една градина е изоставена. Техниката започва да се разпродава. Работниците отиват в строителството. Младите изобщо не се връщат. След три сезона от някогашното стопанство остава само запис в ИСАК и порутена сграда.

Фалитът в земеделието е акумулиран срив. Не идва изведнъж, не е драматичен, но е окончателен. И не може да бъде обърнат, защото не е само икономически – той е социален, териториален и демографски. И докато се случва, системата не го отбелязва. Но последиците се натрупват – до момента, в който вече няма кой да се върне.

Да, пазарът намира заместител. Камионите идват. Рафтът в магазина се пълни. Но капацитетът за производство – той не се възстановява толкова лесно. Вносът не развива земята, не обучава работници, не поддържа почвите. Той просто пълни дупката. Докато има кой. Докато не стане късно.

Субсидията не е стимул за лоялност. Тя е минималната рамка, която удържа системата от разпад. Позволява на фермера да не се откаже след поредната загуба. Да не разпродаде техниката. Да поддържа хора. Да планира следваща година, дори когато настоящата е унищожена. Без нея, стопанството не е просто на загуба. То е обречено.

Когато фермерът остане, обществото печели. Не само храна. Печели контрол. Печели сигурност. Печели възможност да има избор. Субсидията удържа местното производство, което иначе ще бъде заличено от външни фактори. Без нея, държавата губи инфраструктура, капацитет, знания и независимост. А това не се възстановява с импорти. Това се възстановява – ако изобщо – с поколения.

Няколко устойчиви представи често насочват разговора в грешна посока. Например, че фермерите „живеят от субсидии“. В действителност, в повечето сектори субсидията покрива не повече от 25–30% от разходите – и то при нормални години. Или че субсидията е компенсация за некадърност – при положение че се отпуска по обективни критерии: площ, добив, инвестиция, задължения за екологични практики. С многократни проверки. И още: че всички „сеят жито и чакат пари“. Само че реалността включва зеленчукопроизводители, животновъди, овощари, пчелари – хора със знание, риск и вложени лични средства, които често не фигурират в статистиките.

Подобни опростени образи не са просто неточни – те прикриват реалността, че земеделието е сектор със забавена възвръщаемост и незабавна цена при срив. И когато тази цена се плаща, тя не идва само за земеделеца. Идва за всички.

Езикът, с който говорим за земеделието, не е просто стил. Той е стратегия. И ако фермерите не владеят речника на собствената си реалност, друг ще го направи вместо тях – с клишета, с обобщения, с подмяна.

Ето как трябва да звучи един разговор, който не се защитава, а задава посока:  Субсидията не е подкрепа – тя е антикризисна инфраструктура.  Земеделието не може да бъде рестартирано – може само да бъде запазено.  Ако не плащаме за капацитет, ще плащаме за дефицит.

Земеделието не е стартъп. То не може да се сглоби наново от ентусиасти. Ако изчезне, връщането отнема години и огромни инвестиции – и то без гаранция за успех. В този контекст субсидията е стратегически разход. Тя не е икономическа екстравагантност. Тя е част от това една държава да функционира като държава. Част от националната сигурност и суверенитет.

Да имаш избор какво ядеш. Да знаеш кой го е произвел. Да имаш достъп до местна храна. Това не е сантимент. Това е суверенитет. Субсидията не е социална помощ. Тя е инструмент за защита от зависимост.

Много общества се сещат за значението на производството, когато вече не го притежават. Когато остане само внос, дебатът приключва. Субсидиите не решават всички проблеми. Но без тях няма кой да остане. А когато последният фермер си тръгне, проблемът вече няма решение. И тогава ще разберем, че субсидиите не са били за земеделците, били са за хората.

Субсидията не е компенсация за миналото. Тя е залог обществото да има бъдеще, което не зависи от нечие чуждо настояще. Общество, което не плаща за производство, ще плаща за зависимост. И то по цени, които няма да определя.

Семейство Динчеви тази година няма да продават череши. Но ще продължат да се грижат за градините си. Защото така работи земеделието. Земеделците казват, че са оптимисти. Но те просто нямат друг реалистичен бизнес план от оптимизма.

В земеделието всичко започва преди да знаеш какво ще получиш. Разходите се правят предварително: семена, торове, препарати, горива, труд, аренда. Няма пауза, няма отлагане. А резултатът зависи от всичко, което не контролираш – климат, пазар, международна конюнктура, политически решения, транспорт, логистика. Този сектор не е като останалите. Не защото е по-важен, а защото е единственият, при който провалът идва, дори когато си направил всичко както трябва.

Точно затова земеделието не може да функционира на пълна пазарна логика. Не защото пазарът е лош, а защото пазарът не поема загубите. Пазарът реагира. Но не инвестира. Не поддържа. Не изчаква. И най-вече – не носи отговорност, когато провалът е повторяем, но неизбежен.

Не е вярно, че само в земеделието можеш да направиш всичко правилно и пак да фалираш. Това се случва и в туризма, и в търговията, и в транспорта. Разликата не е в рисковете. Разликата е в последиците. Когато фалира хотел – остава сграда. Когато фалира търговец – идва друг. Но когато фалира стопанство, изчезва капацитет, който не може да бъде възстановен нито с пари, нито с намерения. Почвата губи форма. Техниката се разпродава. Хората се пренасочват. Цикълът се прекъсва. И след това няма кой да го върне.

Земеделието не е по-рисково. То е по-незаменимо.
Това е разликата. И точно затова в повечето развити икономики то се подкрепя не заради слабост, а заради незаменимост.

Когато едно стопанство фалира, не изчезва само производителят. Изчезва структура: оборудвана база, земя в обработка, техника, местни работници, знание. Изчезва и време. Защото няма как да възстановиш градина, която ражда след пет години, с програма, която действа от догодина. И няма как да върнеш хора, които вече са се пренасочили, дори и да покачиш цените. Производството се губи бавно, но без обратимост. И когато търсенето отново се появи, вече няма кой да отговори.

Точно тук е разликата между пазара и капацитета. Пазарът е реакция. Капацитетът е присъствие. А субсидията не поддържа пазара. Тя удържа присъствието. Затова не е подкрепа. Не е привилегия. Тя е инвестиция в това изобщо да има кой да започне отново.

Земеделието не винаги изчезва със срив. Понякога просто се прелива – тихо, с изкупуване, с прехвърляне на активи, с концентрация. И на пръв поглед нищо не се е променило – земята пак се обработва, машините работят, добив има. Но когато територията премине в ръцете на няколко играчи, когато културите се уеднаквят, когато производството се съсредоточи само в икономически изгодните региони – тогава обществото губи устойчивост, без дори да го забележи.

Губи се гъвкавостта на системата – онези малки и средни стопанства, които правят прехода възможен. Губи се разнообразието – не само на култури, а на модели. Губи се местната храна. И накрая остава само едно: конкурентна, но зависима икономика, която няма капацитет да поеме шок, да запази хора, да възстанови баланс. И точно тогава обществото започва да плаща не за капацитет, а за дефицит. По цени, които не определя.

Земеделието не се нуждае от защита. Нуждае се от разбиране. Не защото е слабо, а защото е ограничено във възможността си да оцелява без обществен избор. Ако субсидията не съществуваше, обществото щеше да я измисли – не заради фермерите, а заради себе си. Защото рафтовете може да са пълни, но ако нямаш капацитет, с който да реагираш, ти вече си зависим. Не от някой друг. А от това, че си проспал момента, в който още си имал избор.

Субсидията не е жест към фермерите. Тя е жест към себе си – на едно общество, което отказва да остане беззащитно.

Ася Василева