Вчера публикувахме статия в защита на субсидиите. Смятаме, че обществото трябва да знае защо те се дават и защо са необходими. Че не са просто пари, изсипани на вятъра. Но получихме много обаждания от … фермери, които не са съгласни. Колкото и парадоксално да е самите фермери не искат вече да има субсидии. Защото те изкривяват пазара. Толерират тези, които не произвеждат. Правят конкуренцията на работещи с неработещи невъзможна.
Какво се случва, когато обществото реши, че няма нужда да инвестира в собственото си земеделие?
И това не е парадокс. Това е ефектът на Гудхарт: „Когато една мярка се превърне в цел, тя спира да бъде добра мярка.“
Формулирана от икономиста Чарлз Гудхарт през 1975 г., тази идея е проста, но безпощадно точна: всеки показател, който се използва като цел, неизбежно се изкривява. В земеделието: когато „обработвана площ“ е мярката за субсидия, започваш да заявяваш площ, а не да произвеждаш. И този проблем също има решения. За тях ще напишем отделна статия. Но не отменя необходимостта от субсидии в земеделието като такава. Просто казва – трябва да отиват при реалните производители.
Защото какво се случва когато самите фермери вече не вярват в субсидиите?
Не защото не ги искат. А защото знаят, че в този им вид субсидиите не стигат до онези, които произвеждат. Системата не ги защитава – тя ги приравнява към симулацията. Вместо да поддържа капацитет, тя поддържа безсмислие. И когато това се натрупа, дори реалните фермери започват да казват: „По-добре нищо, отколкото тази подигравка.“
Какво всъщност е виртуалното земеделие?
Виртуалното земеделие не е в интернет. То е в ИСАК, в схемите, в административните коридори. То е там, където земята е заявена, но не се работи. Където ушните марки са в джоба. Където се тори с фалшиви фактури. Където се доказва дейност, но не се произвежда. Където парите пристигат, но храна не тръгва. Това не е измама в тесния смисъл. Това е структурен теч, при който субсидията не захранва производство, а възпроизвежда празнота.
Кога щетата надхвърля парите?
Щетата не е само финансова. По-страшна е политическата. Защото когато обществото вижда, че милиони се раздават, а местният пазар пак е празен, че зеленчуците пак са вносни, че сиренето пак е гръцко – започва да отхвърля самата идея за подкрепа. И тогава, когато наистина има нужда да се помогне, политиката вече няма смелост. Защото доверието е изгубено.
Субсидия без резултат не е просто неефективен разход. Тя е данък върху доверието. И този данък вече става непоносим – и за обществото, и за фермерите.
Кой губи, когато реалните фермери се отдръпнат?
Проблемът е, че системата ерозира отвътре. Малките обвиняват големите. Големите се затварят. Средните мълчат. И в тази тиха ерозия най-работещите стопанства започват да се отказват: „Премахнете ги. По-добре да няма нищо.“ Не защото не искат помощ. А защото вече не вярват, че тази помощ ще стигне до тях.
Какво става, когато самият сектор изгуби вяра в системата?
А това вече е най-опасната фаза. Когато самият сектор не вярва на системата. Но не знае откъде да я хване, за да я поправи.
Това не е текст срещу субсидиите. И не е защита на тяхното запазване. Това е предупреждение: ако не разграничим реалното от симулацията, няма да остане кой да вярва в нито една форма на подкрепа.
А когато фермерите вече не искат субсидии, това не е победа на пазарната логика. Това е капитулация на политиката.
Да се признае проблемът не означава да се отрече нуждата. Напротив – именно защото фермерите знаят какво не работи, именно те настояват не за премахване, а за преосмисляне. Системата не трябва да бъде заличена. Трябва да бъде пренастроена така, че симулацията да няма място в нея, а реалното да има въздух за съществуване. В противен случай, следващият удар няма да дойде от критиката. Ще дойде от безвъзвратната загуба на доверие.
Ася Василева
