С две табелки „Продадено“ започна вторият ден на изложението БАТА АГРО. Това, което липсва, не е движението по щандовете, а посоката, в която земеделците гледат. Настроенията определено не са инвестиционни. Земеделите изчисляват не „колко ще спечеля“, а „с колко по-малко ще загубя“.
На терените, които доскоро се брояха в доход, днес се пресмята себестойност: с намалени разходи за торене – около 360 лв./дка. Да си на нула вече е успех. А когато и субсидията се използва за покриване на загуби – нещо се е разместило в самата логика на системата.
„Знам, че ако не инвестирам една година, ще фалирам след 10 години. Това е правило. Но днес нямам избор. Не само не инвестирам, но и намалявам текущи разходи“ – земеделец, който не се оплаква. Просто посочва началото на края.
Миналата година сушата удари и трите основни култури – пшеница, царевица, слънчоглед. По предварителни оценки, загубите на добив бяха между 25% и 45% в зависимост от региона. Цените на пшеницата паднаха до под 300 лв./тон на вътрешния пазар, при производствени разходи от над 360 лв./дка.
България изгуби устойчив достъп до пазарите в Испания и Португалия. Износът се насочи към страни с по-ниска платежоспособност, включително Тунис, Алжир и Индонезия. Печалбата от тон зърно в някои сделки падна под 5%, което прави износът рисков при всяка логистична промяна.
Пазарите не се загубиха. Те се пренаредиха – но без участието на производителите.
Сега не изнасяме конкурентност, а нужда. Зърното заминава – не защото винаги носи стойност, а защото няма какво друго да се направи с него. Няма пазарна логика, когато продаваш под себестойност – има принуда да не отпаднеш от играта.
Цената вече не е резултат от реколтата. Тя е резултат от достъпа.
На 5 юни изтича действието на автономните търговски мерки (ATM) между ЕС и Украйна. Ако те не бъдат подновени в нова форма, условията за внос на зърно ще се върнат към преговори по асоциационното споразумение. Вносът на обикновена пшеница от Украйна в ЕС вече достига 6,5–7 млн. тона годишно, в сравнение с 1 млн. тона преди 2022 г.
Междувременно производствените разходи в целия ЕС са се покачили драматично. Във Франция – от 1414 на 2065 евро/ха. В Румъния – с 36%, в Белгия – с 24%, в Ирландия – с 68%. Цените обаче не следват тази крива. В края на 2023 г. пшеницата във Франция се търгува на 209 евро/тон, при нива от 304 евро/тон през 2020 г.
Производството поскъпна. Пазарът поевтиня. А фермерът остана заложник между двете.
Докато ползваме езика на „нормалността“, няма как да разберем, че нормалността вече е отменена.
Проблемът не е само в цените. Валежите закъсняват, неприятелите се разпространяват масово при пшеница и рапица, а част от посевите пострадаха от пролетни измръзвания. Производителите отчитат повишени разходи за фунгициди и инсектициди – с до 30% спрямо предходни години. Разходите за торове са двойни. Данните за напояването остават тревожни: под 3% от обработваемата земя у нас се напоява, а административният режим за ползване на вода от река Дунав остава непреодолим. През 2024 г. няма нови разрешителни за водоползване в ключови земеделски райони, което обрича вторите култури.
Земеделието не се срива внезапно. То се изпразва от възможности, докато още изглежда цяло.
Изненадващо колко често се повтаря този рефрен – „държавата трябва да се намеси и да намали рентите“. И колко малко се мисли преди да се изрече. Рентите не се регулират с постановление. Не са административен разход, който можеш да орежеш с решение на Министерски съвет. Те са част от пазарна сделка – договор между две страни.
Ако някой се нарича визионер, но не знае, че рентата е частен договор – кого точно визира със стратегията си?
След днешния ден изводът не е, че зърнопроизводството е в криза. Изводът е по-неудобен: секторът е в точката между възможно и последно. Не се задава катастрофа – тя вече се пренарежда в тишина. Въпросът не е дали ще се удържи, а дали някой изобщо удържа. Не се вижда кой държи тази граница. И не се знае какво следва, ако тя бъде премината.
Визионерът не говори красиво. Той мълчи точно там, където другите започват да обясняват. Защото вече знае, че времето за обяснения е минало.
Фермерът не се нуждае от оптимизъм. Нуждае се от хоризонт.
Зърнопроизводството гледа в пропастта. А когато се взираш твърде дълго в пропастта – и тя започва да те гледа.
Може би не трябва да спасяваме стария модел. Може би трябва да спрем да го поддържаме изкуствено – и да създадем нов, в който фермерът не е заложник, а архитект. Може би истинският въпрос не е какво не работи. А защо още се държим така, сякаш работи.
Но как точно фермерът да бъде архитект? Къде се обсъжда това – на кръглите маси, където всички се съгласяват предварително? В спортните турнири със спонсори от агросектора, докато същият този сектор се разпада от липса на решения? На фалшивите мероприятия за снимки, където реални фермери няма?
Ако това е процесът, какъв ли ще е резултатът?
