По време на откриването на изложението БАТА Агро в Стара Загора министър Тахов съобщи за значителни постижения: само за шест месеца Министерството на земеделието е стартирало 16 приема по интервенции от Стратегическия план. До края на годината предстоят още 9 приема с общ бюджет над 1,1 млрд. лв., включващи инвестиции в земеделски стопанства, преработвателни предприятия, развитие на горския сектор, местни поделения на вероизповедания в селските райони, иновации и консултантски услуги за земеделските стопани. Въпреки впечатляващите цифри обаче, търговците на земеделска техника и самите земеделци не изглеждат щастливи. Защо?
Защо програмите не работят
В програмите има много пари – достатъчно и за нова техника, за комбайни, самоходни пръскачки и големи трактори. В други страни тези програми реално стимулират пазарите и водят до динамично развитие. У нас обаче, ефектът е обратен – програмите предизвикват стагнация и години на безкрайно чакане.
Ключовият проблем е в начина на управление на мерките. От 2014 г., когато стартира мярка 4.1 за инвестиции в техника (по-късно преименувана и модифицирана), приема на проекти не спира. При всяко отваряне на мярката се входират между 500 и 2000 проекта, но първоначално се одобряват само по-малките. А именно дребните земеделци често изпитват сериозни затруднения с осигуряването на 50% собствено финансиране и проектите им остават неизпълнени.
Това създава омагьосан кръг: времето минава, а изпълнението се забавя с години. Например, едва през 2024 г. започнаха одобрения и плащания по проекти от 2021 г. Някои фермери дори вече не помнят какво са входирали, или са входирали идентични проекти няколко пъти. Показателен е случаят, в който фермер наскоро е получил средства за машина, закупена още през 2020 г. По негови думи вече е време за подмяна на техниката, когато средствата едва пристигат.
Основни бенефициенти на това безкрайно въртене на документи и чакане са консултантските компании. Именно те, а не самите фермери, решават какви машини да бъдат включени в проектите – не според реалните нужди, а според точковата система, гарантираща по-голям шанс за одобрение.
В крайна сметка, проблемът на мерките не е липсата на пари, а управлението им. Въпреки, че е добре да има фокус върху дребните земеделци, текущите правила ги затрудняват максимално. Проектите не се реализират навреме, инфлацията намалява стойността на парите, милиони се губят така. В същото време всеки чака проектите, което е нормално, ако имаш възможност да не платиш милионите, които вече струват машините.
За разлика от нашата практика, в други страни подходът е различен – има бюджетен лимит и ясни, прости условия. Няма толкова подробни изисквания, че едва ли не се оказва, че техниката трябва да е конкретен модел или оборудвана със специфични технологии от точно определени фирми. За пример, по Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ), с бюджет за проекти от 700 000 лв., почти няма кандидатствали за комбайни, защото по необясними причини тракторите и сеялките получават приоритет.
Докато управлението на програмите не се промени радикално, парите ще продължават да бъдат в изобилие, а техниката – недостъпна.
