Господин Борисов, в първата част на интервюто засегнахме Украйна като една от големите заплахи пред европейското земеделие. Обаче тя не е единствената…
Не е единствена. Цената на пшеницата е ниска заради цената, която се дава в Русия. Независимо че в Руската федерация действат минимални цени на пшеницата, те ги заобикалят. За тях това е политика. А когато бизнесът стане политика, той вече е непредсказуем. И със сигурност в такава непредсказуема среда ние сме по-беззащитни, отколкото руските производители. Русия изкупи една голяма част от фирмите за търговия, железниците и пристанищата са техни. Имат съвсем различни като количество и структура производствени разходи. Няма как да се борим с това.
Да не говорим за споразумението за безмитна търговия с Меркосур. Виждаме, че във Франция, а вече и в Германия, има огромни протести срещу него. Отварянето на пазара на ЕС за стоките от Меркосур ще бъде пагубно за нас.
Украйна, Русия, Меркосур. Не знам колко трябва да си оптимист, за да мислиш, че нещата в земеделието ни ще се подобрят.
Всяко интервю с фермери обаче завършва с думите им: „Земеделците сме оптимисти“…
Всеки земеделец е оптимист, и това е добре. Но трябва да сме реалисти, според мен. Защото реалността е такава, че ако сме само оптимисти, че догодина „ще се оправим“, не, няма „да се оправим“. Ние трябва да се променим спрямо условията. Лошото е обаче, че все още условията не са ясни. Не е ясно кога и как ще влезе Украйна в ЕС, с какви територии и при какви условия. Не е ясно каква ще е Общата селскостопанска политика след 2027 г. Ясно е, че няма да се увеличават средствата за нея. Но как въобще ще се финансира земеделието на ЕС, как ще се направи то конкурентно на останалия свят, е въпрос с много неизвестни.
Какъв според Вас е полезният ход на българските земеделци в такава неопределена среда с много неизвестни?
Единственото, което според мен е известно, е, че ние имаме много място, за да станем по-производителни. Говорим за сектор зърнопроизводство, тъй като това е секторът, който познавам най-добре. Тук говорим и за рентите, и за броя на стопанствата. Дали стопанствата трябва да са толкова големи, например? Работейки с много стопанства, виждам, че много големите вече не са чак толкова адаптивни и не могат толкова лесно да променят себестойността на производството си. Защото земеделието не е завод. То изисква специално внимание. Например, ако не изореш навреме, разходът на гориво от 1,7 литра на декар може да отиде на 2,7 литра. А ако работиш индустриално – село след село, не можеш да го правиш по най-ефективния начин. Такива стопанства печелят от обем.
Има много неща, които можем да подобрим вътре в стопанствата, за да станем малко по-рентабилни. За съжаление, всички анализи на макроикономическо ниво сочат, че Европа като цяло не е конкурентоспособна на САЩ, например. А България дори не е от водещите икономики в Европа. Така че първото нещо, върху което трябва да се концентрираме, е как можем да станем по-производителни. Да произвеждаме по-евтино повече продукция. И то имайки предвид климата и всичко останало, което може да ни се случи.
Когато стане дума за оптимизиране на производството, земеделците се сещат най-вече за рентите, дори искат държавата да ги регулира…
Колкото по-малко се намесва държавата, толкова по-добре. Защото тя винаги е закъсняла. Щом държавата е стигнала да се намесва, значи ние вече сме много закъснели. А и когато се намеси, нейните действия винаги са по-популистки, отколкото икономически. Просто държавата така функционира.
Но мога да дам следния пример. През лятото бях на едно дълго пътуване в САЩ. Обиколихме доста щати, посетихме значителен брой фермери. Направи ми впечатление какво се случва. Разказвам един пример, но тук не ми вярват. Фермер работи с братовчед си, жена му е счетоводител. Имат 4500 декара собствена земя. Половината от земята е с ГМО царевица. Нямат механизатори. Хвалеше се, че има нов комбайн, а се оказа, че е 10-годишен, ремонтиран от самия фермер. И веднага се замислих каква е себестойността на производството на този фермер спрямо нашата и как ние можем да сме конкурентоспособни с него. Невъзможно.
Има много място за оптимизация. И в броя на хората. До известна степен това е коригирано с машините, но те пък вече са ужасно скъпи – и като цена, и като поддръжка. На всяко едно нещо може да се намери оптимизация и земеделските производители ще я намерят, няма как. Икономиката ще ги научи.
Първите 1–2 години мислеха, че кризата е временна, имаха запаси. Но когато ножът опре до кокала, всеки започва да търси решения, за да подобри производството си.
Несъмнено разликата между европейското и американското земеделие е една много интересна тема, която е малко позната у нас…
Темата е много интересна. След посещението ни в САЩ от БФС се опитваме да организираме лектори – американски професор и преподаватели по селскостопанска политика, които технически познават цялата селскостопанска политика, за да направим събитие у нас. Надяваме се да успеем да го направим по време на семинара на АЗПБ в Казанлък, за да видим разликите в двете системи.
Защото ако вземем реално нетните разходи, които ЕС и САЩ правят за земеделие, зад океана сумата е доста по-голяма. Просто там това се прави по друг начин.
Но ние пак не говорим за най-конкурентните земеделски икономики – Бразилия, например. Вижте какво чудо се случва там и какъв е ръстът на сектора в страната. За Русия не говоря, защото ние вече нямаме достъп до информация оттам. Колкото и да си говорим какво има в Русия като налични количества, реално никой не знае.
Очевидно е, че бъдещето е неясно и средата е тежка…
Средата е крайно тежка. Затова в БФС говорим за интегриране на веригата. Защото когато става дума за продаване на стоката, а ние виждаме нещата отвътре, от международните търгове, мога да кажа, че конкуренцията е убийствена.
И условията, които се опитва да налага руската фирма, която е почти държавна, са убийствени. Те доставят до дестинации, които заради военен риск, какъвто е Египет, вече не се приемат като нормална дестинация. А те искат да платят след 270 дни.
Всички тези препятствия и всички тези уловки пред търговията, които се правят и тръгнаха от Русия – защото тя е държава и може да си го позволи – правят все по-трудна реализацията на нашата стока. Това става все по-трудна задача.
Наистина проблемите не са един и два, а въпросителните са още повече. Но можем ли да очертаем няколко конкретни неща, върху които работите в БФС?
Това, което ние се опитваме да направим, е максимално да навлезем в конкретиката на проблемите на европейско ниво и в решенията, които се взимат там. И относно вноса от Украйна, и относно политиката през следващите години. За да можем да я кореспондираме възможно най-добре с българските фермери. Ние разглеждаме работата си в европейските институции като платформа за информация, която бързо, качествено и навреме да стига до нашия земеделски производител.
Проблемът е, че земеделският производител е доста консервативен. Може би поради циклите в земеделието, които са дълги и бавни. Затова и информацията се възприема и обмисля по-дълго, което може би им дава това лъжливо чувство за оптимизъм. В БФС се опитваме да работим с повече организации на европейско ниво, с членове на Копа-Коджека, със самата Копа-Коджека. Това изисква ежедневна работа, както казах. И не съм вярвал, че е толкова голям обем.
За да можем да разберем проблемите, защо се вземат едни или други решения, и да видим ние в България какво можем да направим, за да постигнем максимално добри условия за нашето земеделие.
Тук ми се иска да задам един провокативен въпрос, който обаче чувам често от фермери – Какво ще ни помогне Копа-Коджека? Какво им „пука“ на тях за нас?
Прави са. На Копа-Коджека не им „пука“ за нас, ако ние не сме там, ако ние не казваме – това не работи за България. Защо казах, че дори и двете организации, които сме там, не сме достатъчни и не сме пълноценни? Това е нормално. Работата е много. Трябва да сме там, да реагираме на всяка една тема, да казваме какво работи и какво не работи за нас. Ако ние не го правим, ако не се борим за нещата, които са ни важни, то наистина на никого не му „пука“ за нас. Нормално е.
В Копа-Коджека има две много големи румънски организации. Има пет полски организации. Те наистина имат влияние вътре в организацията, защото работят ежедневно, там са и малко или много гласът им се чува. Ако може нещо да се направи, то това е начинът. При нас, в България, идва резултатът. А той следва от обсъжданията в Копа-Коджека, които ежедневно дават становища за въпросите, които се разглеждат в Европарламента и Европейската комисия.
Затова нашата активна работа там е много важна, за да може малко, но нещо да променим. Това е мястото, откъдето се управлява земеделието, там се вземат решенията, които ние изпълняваме.
Да, както казахме преди, практически Копа-Коджека е лобистка организация на фермерите пред ЕК. Оттам тръгват директивите и регламентите, които ние след три години разбираме, че ще ни се случат, и сме пред свършен факт. Не сме подготвени, не сме реагирали. Имало е много неща, по които преди години е можело да работим, и да не са такива, каквито са. Знаем мнението за „йес мените“, с което се сдобихме заради това, че само казваме „да“ на свършени неща, без да участваме в процесите по формирането на политиките. И това продължава да се случва. А не бива. Трябва да работим по нещата от самото им начало.
Още говорим за конвергенция на директните плащания. Този въпрос актуален ли е още предвид предстоящите промени в ОСП?
След като администрацията на Тръмп влезе в Белия дом, ще разберем и ние в Европа какво ни чака. Какви пари ще отделяме за отбрана, какво ще се случи с Украйна, с европейската икономика. И чак след това всичко това ще рефлектира върху бъдещата съдба на земеделието. Може да има не обща селскостопанска политика, а обща конкурентоспособна политика, която да е насочена към възстановяване на европейската икономика, защото виждаме какво се случва с нея. Не е само земеделието – почти няма сектор, който да се развива добре.
Чак след като разберем как ще изглежда светът, когато администрацията на Тръмп влезе в Белия дом, чак тогава ще разберем как ще изглежда европейското земеделие. Дотогава трябва да оцелеем.
Защото влиянието на политиката е убийствено, но на климата е още по-убийствено. Напояването в България вече е ежедневна тема. Няма някой, който да не е направил стратегия за напояване. Но в бюджета това не се вижда. Няма реално отделени средства и няма политика, която да е насочена към дефиниране на това какво реално се иска от това напояване. Напояване като напояване е добре, но какво точно означава?
В Румъния през септември подписаха меморандум със САЩ за заем в размер на 1 милиард и 200 милиона долара за напояване. Все още е меморандум, но вече тръгнаха в тази посока. Защото без никакво съмнение напояването е едно от решенията на предизвикателствата на климатичните промени. Но не е само то.
Другото е генетиката на растенията. Трябва да я променим – не можем да продължим по същия начин. А от моя гледна точка трябва да се променят и самите култури, които отглеждаме, поне що се отнася до пролетниците. Виждам, че в Румъния много от колегите сеят само рапица и пшеница.
Обаче ние всичко можем да гледаме, но с какво ще заменим дадена култура, ако няма пазар? Ако не можеш да продадеш нещо, то няма стойност. Определено царевицата в България вече е култура, която не може да се отглежда навсякъде. Но с какво можем да я заменим? Слънчоглед също вече трудно се отглежда рентабилно.
Промяната не е малка…
Тя е всеобхватна – политическа и климатична. Това са два основни факта, които няма как да не променят нещата. И не смятам, че някой от нас е подготвен или има решение. Или че някой знае какво ще бъде след 5 години.
Несъмнено има много сериозни предизвикателства пред земеделието и би било полезно всички да работят заедно в посока на преодоляването им…
Да, с това започнахме разговора. Толкова е смешно организациите да се делим на фона на това, което ни чака. Ние сме направо безпомощни пред бъдещето. И може би това чувство за безсилие и безпомощност пред бъдещето кара организмът да реагира с дребни, незначителни дрязги между организациите, вместо с мъжко поведение на търсене на решения.
За България съм още по-малко оптимист, защото дори да се изясни донякъде политическата обстановка, ние нямаме никаква идея като държава какво правим. Ние трябва като държава и като сектор да се борим в Европа за това, което искаме да се случи, и да бъдем част от процеса на взимането на политическите решения на ниво Европейски съюз.
А когато на масата седне и Украйна, ние вече въобще няма да имаме думата. Тогава няма да сме вече нито големи, нито малки…
Да, нито сме големи, нито сме малки, нито сме необходими. Производството и световната търговия на зърно изобщо нямат нужда от нас. Дали ни има или няма, за света няма значение. Международните пазари няма да усетят нашата липса. Виждаме, че промяната в годишните добиви на Русия не се усеща – дали е 75 млн. тона или 83 млн. тона. Нашият износ на този фон е в рамките на статистическата грешка. Но това не означава, че трябва да вдигнем ръце и да не се борим за българското земеделие. Трябва.
Затова казвам, че е много важно да има повече хора, които работят за това. Повече гласност. И някак си – по-задълбочен анализ. Дебатът в никакъв случай не трябва да е дали ще вземем 7 лв. украинска помощ или няма да вземем. И с нея, и без нея сме зле. Не че не трябва да я получим – трябва. Но това не ни решава проблемите.
Всички тези теми са огромни и няма еднозначно решение. И ние приличаме на тежко болен човек, който не иска да говори за болести.
Движим се по повърхността. Това е някакъв български симптом. Не виждам такова нещо при румънските ни колеги. А за гръцките – да не говорим. Не може тази държава, която е абсолютно съпоставима с България като територия и население да има толкова силно лоби в Европа и САЩ на всяко едно ниво. Ние нямаме лоби на нито едно ниво. Гърците имат лоби и успяват да постигнат много. И когато стане дума за гръцките интереси, всички са заедно. При нас не се получава. Манталитет ли е, друго ли е – не знам. Но се надявам, че зорът ще ни принуди и научи и нас да го правим.
Ние идваме от много по-ниска разходна норма преди години. Изградихме много бързо стопанства. Този сектор живя 10-12 години щастливо. Няма друг такъв сектор в икономиката. И сега като че ли трябва време, за да разберем, че тази епоха е приключила, и, че ако ние не сме активни, и то на високо ниво, няма да стане нищо.
Да се надяваме, че както казвате, неволята ще ни научи да отстояваме интересите на България …
Ще ни принуди. Аз виждам как реагират банките вече. Преди като кажеш, че си фермер, всяка банка искаше да работи с теб. Сега се дърпа и те гледа с опасение. Това е голям проблем.
Наистина проблемите стават все по-големи, а ние се движим по повърхността и още спорим кой има право да представлява земеделците, които скоро ще изчезнат, и кой е истински…
Да, движим се в много елементарна плоскост. Кой е истински? Този, който има 32 овце или този, който има 500 млн. лв оборот? И ако не излезем от тази елементарна плоскост и не навлезем в детайла, за да спорим за конкретна политика и конкретни мерки вместо за това кой е по-велик, ще бъде много жалко и еснафско. Трябва да говорим за конкретика и проблеми. Проблемите ще ни натиснат и то е видимо. Преди година и половина беше различно. Работата се увеличава и само една организация е безпомощна пред обема й. Още повече, че нямаме български представител в Комисията по земеделие в ЕП. Тази Комисия от неглижирана доскоро се превърна в една от най-търсените. И не случайно нямаме представител, защото всяка една от силните държави се опитва по всякакви начини да си защитава интересите.
Нека в края на това интервю да излезем от глобалните въпроси и да се върнем към текущата ситуация на пазара на зърното. Наскоро се завърнахте от Швейцария, където участвахте в голяма международна конференция за зърнените пазари. Какво очакват експертите?
Ситуацията на пазара на зърно е крайно странна. Имаме изключително нисък преходен запас. Най-нисък от много години назад. В същото време цените падат и търсенето е ниско. Намалена е консумацията, за това спор няма. Но така или иначе цените не кореспондират с реалността. Поради факта, че международното положение е много несигурно, купувачите се въздържат, цените варират значително всеки ден. В същото време фермерите се въздържат от продажби. Има задържане и от двете страни. Има несигурност при плащанията, вече има несигурност при превоза и оскъпяването му, тъй като не може да се минава през Червено море.
Всички тези проблеми правят бизнеса крайно тежък. Моят баща, който се занимава с този бизнес от 1991 г., казва, че такава тежка ситуация не е имало в неговата кариера. И това си личи по намаляването на броя на по-малките търговски фирми в Европа. Те вече не могат да издържат и да преодоляват сътресенията на пазара.
В момента участието на търгове е опасно занимание и само няколко български фирми успяват да го правят. Хем трябва да продадеш стоката и то на най-ниската цена, не на най-високата както искат фермерите, после трябва да я доставиш от някъде. А трябва и да намериш кой да застрахова кораба, което заради всички тези войни вече е трудна задача, която оскъпява значително сделката. Изключително трудно е, никой не може да каже какво ще стане.
Какви прогнози могат да се направят? Миналата седмица цената на пшеницата на борсата в Чикаго падна с 30 щатски цента без някой да знае поради каква точно причина. Тази седмица се върна само защото Байдън разреши на Украйна да обстрелва Русия с ракети. Докъде ще ескалират нещата никой не знае.
Да правиш бизнес в непредвидима среда е сигурно някакво проклятие …
Ужас е. От опит мога да кажа, че всеки кораб е едно изключително стресово преживяване. Това не е регулярната търговия, която съществува с установени правила. Правилата се променят всеки ден. Особено банките реагират изключително бързо, дори според мен, много прибързано в някои случаи. Всичко това прави бизнеса много тежък.
В България има мултинационални компании, стоката ще бъде изкупена. Но когато конкуренцията стане по-малка, проблемите стават по-големи, а цените за производителите – по-ниски.
Наистина има много работа за всички – и на национално, и на европейско ниво. България трябва да излезе от дребните спорове и да насочи усилията си към защита на своите интереси в ЕС. Проблемите пред сектора са огромни, а решенията – все още недостижими.
Интервю на Ася Василева
