Сняг покри нивите – благословия за всяко земеделско сърце. Той вдъхва надежда за по-добра реколта и за добър старт на годината. Но истината е, че дори този дар от природата не може да реши дългосрочните проблеми с напояването и с питейната вода в България.
„Язовирът остава празен, а в Брезник вече се въвежда воден режим не само през нощта, но и през деня,“ сподели днес пред земеделеца.бг Венцислав Митков, председател на УС на ОЗП. Тази тревожна новина е поредното доказателство за критичното състояние на водната инфраструктура в страната.
Проблемът е ясен – остарялата водопреносна система губи до 90% от водата, която преминава през нея. Водата, която трябва да достига до домовете на хората и до нивите, за да гарантира нормалното качество на живот, добивите и да поддържа селскостопанското производство, буквално се „изпарява“ през пробойните на системата.
Днес повече от всякога е ясно, че спасението не може да дойде само от природата. Решението изисква ясна стратегия, модернизация на инфраструктурата и реални действия. Защото снегът, колкото и да е благотворен, трудно може да напълни празния язовир, и въобще не може да осигури канална инфраструктура за пътя на водата, нито да осигури устойчивост за земеделските стопани в дългосрочен план.
Водата, почвата и слънцето са основата на земеделието. Липсва ли едно от тях, липсва всичко. Водата е онази връзка, която свързва нашата земя с живота – с храната, която слагаме на трапезата си, и с прехраната на хиляди български семейства. Представете си сухо лято, когато слънцето безмилостно изпива и последната капка влага от почвата, а фермерите гледат към небето с надеждата за дъжд. В такива моменти разбираме истинската стойност на напояването – не като лукс, а като жизненоважна необходимост.
Аз съм земеделски журналист вече 20 години. И всяка една от тези години завършва с една и съща констатация: „Такава суша не е имало!“ Земеделците го казват с горчивина, а числата го потвърждават. Всяка следваща година сушата става все по-жестока. Мислим си, че по-зле не може да стане, но природата постоянно ни опровергава.
Парадоксалното е, че България има вода. Реките текат, язовирите не се пълнят, а водата отива в съседни държави, които я използват за напояване и превръщат своето земеделие в печеливша индустрия. Междувременно, българската реколта буквално изгаря на полето. Ние се оказваме в ситуация „вода гази, жаден ходи“ – един язвителен, но точен образ на нашето земеделие. Просто нямаме инфраструктура, по която водата да стига до нивите.
“ Оказва се, че в момента част от водата, която тече по река Тополница и останалите реки, не може да бъде насочена към язовир „Пясъчник“, понеже липсват помпите, и тя си изтича към Турция. Тези помпи трябва бързо да бъдат възстановени. Това е начин, по който държавата може веднага да реагира и с неголеми инвестиции да осигури на земеделците достъп до вода за напояване. Помпената станция на язовир „Пясъчник“ трябва да се възстанови по най-бързия начин. Това е един резервоар, който може да осигури необходимите обеми вода за напояване не само за оризопроизводството, но и за цялата Тракийска низина. Там, където има възможност да се подава вода, тя може да достигне чак до Стара Загора и Чирпан. Язовирът е с капацитет 200 млн. куб. м, а за напояване годишно са необходими около 50 млн. куб. м за досега напояваните площи. Това е напълно реално и може да се случи бързо, като ще даде сигурност на производителите. Да, по въпроса се работи, но държавната машина е много бавна, и се очаква това да се случи най-рано след 2 години“, дава елементарен пример Людмил Работов, председател на УС на Съюза на зърнопроизводителите в Пловдив.
През 80-те години на миналия век България напояваше над 12 милиона декара земеделски площи. Днес тази цифра е спаднала до едва 3 милиона декара, което представлява само 25% от някогашния капацитет. Основните причини са разрушената инфраструктура, липсата на инвестиции и високите цени на водата.
Това, което прави ситуацията още по-тревожна, са прогнозите за климатичните промени. В следващите десетилетия сушата ще стане още по-интензивна. Средната температура в България се очаква да се повиши с до 2°C до 2050 г., което ще доведе до по-малко валежи и по-голямо изпарение. Без мащабен проект за възстановяване на напояването, нашето земеделие ще загуби конкурентоспособността си дори в традиционно силни сектори като зърнопроизводството.
От години слушаме за милиарди левове, които трябва да бъдат насочени към възстановяване на напояването. Вместо това, проекти за напояване за над 1 милиард лева бяха зачеркнати от НПВУ в резултат на политически интриги и недалновидност. Вместо да изграждаме напоителни системи, инвестираме в трактори и машини, които без вода са безсмислени.
Фермери дават примери за успешни проекти за капково напояване, които възвръщат инвестицията си още в първата година. Според тях, държавата трябва спешно да насочи всичките си ресурси към напояването. Реките трябва да бъдат „обърнати“ към българските ниви, а не да напускат страната ни.
Сметката е елементарна и всеки, който има здрав разум може да я направи. Просто трябва някой да калкулира увеличението на БВП през увеличение на производството, да калкулира увеличението на данъчните приходи, увеличението на заетостта, увеличаването на стойността на земята и да покаже с елементарна халваджийска сметка, че държавата, ако ги няма налични тези пари за напояване, трябва да се кредитира срещу облигации и да го построи. Даже може да се обясни, че и два пъти може да надпишат сметката и да я раздадат на собствени фирми да я изпълняват и пак ще излезе. Да, дори така. Но стратегия не се пише от хора, чийто опит в стратегическите игри е приключил около омръзването да играят на „Не се сърди човече.“
„В най-скъпата за всичко 2022 година изградихме цялостна инфраструктура за капково поливане на царевица, което излезе 400 лв. на декар, 100 от които консумативи и 300 за инфраструктура. Разликата между неполивна и поливна царевица с инфраструктура, строена в скъпата година и реколта, продавана в евтината 2023 г. още в първата година покрива разхода за почти целия дългосрочен актив. Говорим за царевица. През интензивни култури е още по-добра сметката“, обясни на собствен пример един от най-знаковите и големи земеделци в България.
Трябва спешно да инвестираме в напояване. Всичко останало е мързел, недалновидност и чакане на спасителя.
“ Около 2011-2012 г. ми бяха дошли на гости земеделски компании от Китай. След 5-6 дни разглеждане на стопанствата тук, основната загадка им остана защо не се полива“, коментира за земеделеца.бг известният български земеделски агробизнесмен от китайски произход Цън Цон.
Напояването е това, което ключово ще осигури на нашите земеделски производители тази конкурентноспособност, с която те биха могли да претендират за едно по-сериозно участие на световния пазар. Съседните държави го направиха, а ние оставаме в нищото.
Държавата трябва да се намеси решително. „Всеки лев, който съществува и не съществува в държавата, трябва да бъде вложен в напояване,“ каза Васил Грудев пред земеделеца.бг. Това не е преувеличение, а реалност. Инвестициите в напояване ще се отплатят стократно. Те са не просто икономическа мярка, а въпрос на оцеляване – на нашето земеделие, на селските ни райони, на нашата продоволствена сигурност. За битовите нужди даже няма нужда да обясняваме. Те са елементарно право на всеки един гражданин в 21-и век.
Инвестирането в напояването ще увеличи добивите с до 30%, ще намали себестойността на продукцията и ще превърне България в конкурентен играч на световния земеделски пазар. Това е пътят напред. Ако не тръгнем по него, ще останем в периферията – с празни ниви, фалирали фермери и залежали трактори.
Ася Василева
