2025 година ще е година, в която много от българските земеделски стопанства ще навършат повече от 30 години на пазара. В бизнеса вече навлизат второто и третото поколение на легендарните български земеделци, поставили основите и създали модерното българско земеделие. През 2025 г. 30 години ще навърши и медията „Гласът на земеделеца“, днес земеделеца.бг. Пораснахме заедно, извървяхме дълъг и труден път. Учихме се, бъркахме, падахме, ставахме, но вървяхме заедно. Въпреки трудностите, българското земеделие има с какво да се гордее. Предлагаме части от разговорите ни с някои от знаковите български лица в сектора.
Недко Митев, Овчарово: В земеделието няма емоции, има работа и знания
Големият добруджански агробизнесмен Недко Митев, както и много други от водещите български фермери, е приятел на „Гласът на земеделеца“ още от самото му създаване. И няма как да е иначе – заедно сме правили първите си стъпки, заедно пораснахме … Оттогава и досега тези топли чувства продължават, а ние, в редакцията, имаме удоволствието редовно да консумираме висококачествените и много вкусни млечни и месни продукти с марката „Добротица“. Те са направени само от естествени суровини, произведени в стопанството на Недко Митев. Добруджанецът, собственик на една от най-големите ферми в страната, отдавна е надхърлил мащабите на повечето европейски и световни стопанства. Вече два пъти е избиран за Агробизнесмен на България, а храните, които произвежда, нееднократно печелят медали на международни изложения. Признанието идва заради неговия модел на работа – да инвестира в модерни и добре подбрани технологии, да използва генетика на световно ниво, но всичко това в името на чистата и качествена храна.
Към животновъдството Недко Митев, натрупал близо 20 години стаж като агроном в ТКЗС-то в с. Овчарово, се насочва от 2008 г. Тогава купува животни от Добруджанския земеделски институт в Генерал Тошево. „Стегнах две помещения и започнахме да ги гледаме, но стана ясно, че животните не са достатъчно здрави. Минаха 5-6 години и разбрахме, че са нископродуктивни и даватне повече от 18-20 литра мляко на ден. При това вече нямаше никакво ветеринарно обслужване, няма къде да пуснеш една проба. Ветеринарите отидоха в частния сектор. Започнал бе истинският упадък на животновъдството в България“ спомня си Недко Митев. Точно тогава решава – или ще ликвидира животните си, или ще се опита да направи модерно животновъдство и да внесе от Европа класни животни.
„През 2010 г почнахме да внасяме животни и да строим нови помещения. Тук няма една тухла от стария обор на ТКЗС-то. Внесохме 900 животни от Холандия и следващата година още 600 животни от Дания. Купихме технологии, почнахме да строим и вече резултатите са много по-различни“, казва добруджанският фермер, който с размах възражда земеделието в родния си край. Отглежда и около 2 хил. бройки овце от породата Ил дьо франс, кокошки, патици и дори чистокръвни коне. „Хората забравиха истинския вкус на храната и затова искам да правя най-доброто, което се ражда тук“, казва Недко Митев. 350 човека се хранят в стопанството и нищо не се купува от пазара. Всичко се произвежда тук от месо, през пресни зеленчуци и плодове, млечни продукти до прясно изпечен ръчен хляб и дори мед.
Гордее се, че заедно с дъщерите и зетьовете гради бизнеса си. Но край него са и работниците на фермата, за които е построил специални жилища, както и служителите в месната, и млечната компании под названието „Добротица“.
А често вечер остава насаме с родословното дърво и се опитва да запомни всички имена на прародители, защото „добруджанецът е тънка работа – живял е в нямане и с много труд. Сговорчиви хора бяха нашите, обичаха се помежду си, тачеха се. Затова сме добри хора, защото помним рода си, обичаме семейството си, обичаме живота, защото сме добруджанци“, казва Недко Митев. Затова с еднаква обич и грижа се държи както към земята и животните във фермите си, така и към хората, с които работи или си партнира. „Ние сме от стария тип ръководители и знаем как се формира заплата, норми и разценки“, казва той и обяснява, че има служители които получават по 7 – 6.8 хил. лв. заплата при него. А механизаторите вземат средно 4500 лв. всеки месец в годината, независимо дали са в кампания или е дълбока зима. Общо 500 хил. лв. на месец отиват за заплати и осигуровки и хората във фермите отдавна са забравили старите, нископроизводителни машини, студът или жегата, неизменно съпътствали труда в селското стопанство.
Вижда проблемът в това, че няма наука, както е било преди. „Имаше 20 научно-изследователски института и 200 опитни станции, където се изпитваха сортовете. Сега нищо няма. Как да се ориентират хората? Купуват се сортове, които не са изпитани в българските условия. Те не са за България, не са районирани. Те са за ония страни, където валят по 1000 литра дъжд. Тези сортове са с много големи изисквания, те са с различна структура, различна коренова система, различна вегетация. Като ги докараш тука, и като паднат 300 литра дъжд и дават по 40 кг. Това е честа практика в България.
Нашите сортове бяха адаптирани за нашите райони. И като студоустойчивост, и като изисквания за влага, към климат, към топлина, към слънчева светлина. Всичко беше съобразено с конкретния район. Вярно е, че в Германия и във Великобритания има определени марки коли. И в Добрич има от тези коли, ама карат по нашите шосета.
Лошото е, че много бързо се завъртя рулетката и никой не разбра какво стана. А съм сигурен, че не е нормално това нещо. Когато дойдох в Овчарово, преди 50 години, тук имаше 700 деца ученици, сега няма 7. Четириетажно училище стои затворено. Имаше завод, в който работеха 700 души. Не произвеждаха части за совалки, а филтри за Лада. Но хората работеха. Разбутаха го за една нощ и така и си остана. За каква държава говорим?
Няма производството, икономиката се сгромоляса. Като няма работа, няма и морал. Бедният човек е слаб човек. Няма перспектива в България. България е една една угасваща държава и някой се готви да я прилапа с всичко в нея. С реките, с планините и т.н. Това е положението. Кой са големите работодатели в България? Няколко вериги, които не са български. Последни сме в Европа по БВП на глава от населението. Защото няма производство. Трябва да е ясно, че интересите на България не са интересите на Европа, и интересите на Европа не са интересите на България. 30 години минаха. 30 години на едно бродене из дебрите. Имаше и умни хора, имаше и грамотни хора, приказваха, даваха някакви препоръки. Никой не се съобрази с тях. И тези хора си заминаха.
Добре, че сме жилав народ. Ние сме като троскота. Може би това дава някаква надежда. Но се съмнявам, че някога България ще стане просперираща държава. Не е просперитет да гледаш лъскави витрини, просперитет е когато имаш стабилна икономика, земеделие и производство“.
Димитър Катранджиев: И още един живот да имам, пак ще бъда земеделец
Две неща са характерни за българското земеделие – възходът и падението. Най-голямата трагедия на българите е, че се отчуждиха от земята и я продадоха на безценица. Така резюмира нещата пред екипът ни легендата на Добруджа, един от първите арендатори в България – Димитър Катранджиев. Самият той не обича да го наричат арендатор, предпочита думата земеделец. Защото за него земеделието е любов, а не просто бизнес. Обработва земя в землището на добричкото село Спасово.
През 1998 г. е избран за „Фермер на годината” в България. Димитър Катранджиев е живата история на българското земеделие. Той е извървял всяка една стъпка по своя път, преминавайки през добри и лоши периоди. Днес, в началото на своите 80 години, той има какво да разкаже, и със сигурност е човекът, който най-добре може да направи равносметка за изминатия път. С Димитър Катранджиев разговаряме в неговата гордост – хотелски комплекс „Яница“ в с. Крапец. Благодарение на огромното гостоприемство на успелият български земеделец, след двата дни, прекарани в комплекса, с чисто сърце мога да твърдя, че това е един уютен оазис на брега на Северното Черноморие, в който ти се иска да се върнеш отново.
– Господин Катранджиев, Вашият живот е посветен на земеделието! Вие сте легенда на Добруджа, това е което казват всички за Вас...
Не казвам легенда, но един от първите и най-дългогодишните – да. Вече съм почти на 80 години и моят живот наистина е земеделието. От 1965 г. съм започнал да работя в селското стопанство. След промените през 90-е години на миналия век, вече започнахме и като земеделци. Аз винаги съм казвал, че съм мечтал да бъда земеделец, а не арендатор. За мен хората, които се занимават със земята са земеделци. Има повече сърце и душа в тази дума. Земята трябва да се работи с любов, тя не е само бизнес. Трябва да се грижиш за нея, а не само да я експлоатираш.
Когато започнах да работя вече в частната форма след промените, тогава разбрах какво значение е имало земеделието за българина преди 9 септември 1944 г., след това и в днешно време. И едно мога да кажа. Две неща са характерни за българското земеделие – възход и падение. Имало е възходи, когато българите са демонстрирали своите превъзходни умения в земеделието, времената, когато с помощта на земеделието България е преодолявала всякакви политически и икономически сътресения. Възход имаше и по времето на социализма. Но този възход продължи до към 70-е години.
Проблемът, които донесоха годините на социализма, е че се прекъсна връзката между българина и земята. И това е падението.
После земята я върнаха, но хората вече нямаха връзка с нея и не си я взеха. Те вече се бяха отчуждили от земята. Не знаеха какво да правят с тази земя. А земята е най-голямото богатство на един човек. Но първите години, след като върнаха земята, хората я продаваха за жълти стотинки. Земя се намираше по 30 – 40 лв/дка. За съжаление, българинът е много силно отчужден от земята. И това се отрази много негативно върху икономическото ни развитие.
Как тогава Вие решихте да рискувате и да започнете да се занимавате със земеделие в онези години?
Аз бях третият човек в България, който започна да се занимава със земеделие по този начин, с арендуване на земеделска земя. Винаги съм обичал земята. И винаги съм мечтал да бъда земеделец. Бях ходил в чужбина и бях виждал какво значи частното фермерство. За мен това беше повод на гордост, да бъда земеделец. Земеделците са отговорни хора. Те хранят нацията. Въпреки несгодите и въпреки трудностите, които имаме днес, най-вече с климатичните предизвикателства, земеделците някак успяват да оцелеят. Те не се отказват. Това са смели хора. И отговорни в това, което правят. Земеделците продължават въпреки всичко.
Правилен ли беше пътят, който извървя българското земеделие през тези 30 години или някъде сбъркахме?
Мога да кажа само моето мнение. Ние, като арендатори, бяхме необходимост в държавата. Някой трябваше да поеме тази земя. Нямаше кой да я обработва и да произвежда хляба. Аз винаги съм бил на мнението, че българските арендатори трябва да обработват 5000-10 000 дка земя. Но с времето това се промени. Днес гледам само около 10 000 дка земя в района на Спасово. В Спасово вече имаме около 15 души земеделци, на които аз помогнах да започнат в земеделието. Повечето от тях в началото работеха при мен. И аз им показах пътя, по който трябва да вървят.
Затова на въпроса дали пътят е правилен, ще отговоря така – през първите години – да. Но впоследствие държавата абдикира от регулативните си функции. Вече се интересуваме само какви пари ще получим от ЕС за земеделието, а какви форми на стопанисване на земята и в какви размери, никой не регулира. Създадоха се т.нар. латифундии. Стопанства от порядъка на 1 млн. дка за мен са крайно неприемливи. Там отива и основната част от субсидиите в земеделието. В Добруджа такива стопанства няма.
Защо Северозападна България винаги ще бъде най-бедната част на България? Парадокс. Това е една богата земя. Но там хората си дадоха земята без пари на 1-2 големи арендатора. И да иска някое от техните деца днес да се върне по селата там, няма къде. Вече нямат земя. И да имат по някоя къща в селото, земя, която да ги храни, вече нямат.
Има и още един проблем – българинът не иска да се сдружава. Това е най-лошата ни национална черта – всеки да гледа само за себе си. И тук именно държавата трябваше да подскаже да се направят сдружения. Защото ние, първите земеделци, не знаехме какво да правим. Тръгнахме на сляпо. Всеки гледаше само за себе си. Земеделието всеки го развиваше, както можеше. Но това не беше в полза на държавата. И се стигна до това пълно обезлюдяване на селата, което имаме сега. Хората вече не искат да се връщат в земеделието. Според мен, това е най-голямата беда в България и това се отрази най-негативно върху икономиката ни.
Защото земеделието е основен отрасъл във всяка една държава. Но вече българските селскостопански продукти ги няма. Въпреки намесата, която се опитват да правят напоследък управляващите. Казват – ще сложим щандове за български продукти във веригите. Това няма да стане никога. Трябва да се измисли напълно нова форма на производство. И тя трябва да бъде измислена именно от държавата.
Всички знаят, че вие самият сте помогнали на много хора да станат земеделци. Даже сте им давали и земя. Защо го правите?
Пак по същата причина. Защото вярвам, че стопанствата в България трябва да са с размер до 10 000 дка. В района на моето родно село Спасово има около 200 000 дка земя. Можех да взема цялата тази земя и да се превърна в една голяма латифундия. Даже и на околните села земята можех да взема съвсем спокойно. Но аз не исках да бъда сам. Исках да бъда заобиколен от успешни хора. Затова събирах младите момчета и им казвах – момчета, недейте да стоите, вземете, сдружете се, аз ще ви помагам с каквото мога. И днес вече в моя район има 15-20 души, които се занимават пряко със земеделие. Те се чувстват свободни и силни, авторитетни. Техните семейства вече разсъждават по друг начин. Децата им също поеха по пътя на земеделието. Аз се радвам на тези хора.
Защо се насочихте към туризма?
Знам едно. Така съм възпитан. В България има два отрасъла, които са силни. Земеделие и туризъм. Затова след като успях да се оправя със земеделието, на петата година реших да направя хотел на морето. Имам две деца. Синът пое земеделието, дъщерята – хотела. Това е, което исках да направя в живота си. Надявам се, след време и внуците да продължат делото ми.
Можете ли все пак да кажете кое ви носи по-голямо удовлетворение земеделието или туризма?
Земеделието. То е голямата ми любов. Ако имах още един живот, пак бих го посветил на земеделието.
Божидар Митов, Агроелит: Зърнопроизводство без големи площи и сериозни инвестиции няма как да е рентабилно, но твърде много стана бюрокрацията
Агроелит е компания с 30-годишен опит в областта на земеделието. Компанията развива дейността си в следните направления: зърнопроизводство, семепроизводство, производство на комбинирани фуражни смески, свиневъдство, кланица и собствена марка месарски магазини. Още от началото, през 1990 година и до днес, колеги, приятели и партньори на Божидар Митов, собственик на компанията говорят за него и неговото семейство с уважение и възхищение. И още от началото семейство Митови вярват, че с много работа, с любов към земята, със съвременни и високопроизводителни машини, с вяра, амбиция, доверие, отговорност и екипност ще постигнат мечтите си. В годините дейността се разширява, регистрират се и нови дружества, с управлението на които заемат синът Борислав, дъщерите Милена и Ивияна.
Благодарение на професионализма и новаторския си дух компанията се превърна в един от големите земеделски производители в страната и предпочитан бизнес партньор за редица български и международни компании. Известно е, че дори големите арендатори се съобразяват с Божидар Митов. С неговият начин на работа, с това каква техника купува. Той е като законодател в това отношение. На какво се дължи това мнение? За това и за още много актуални теми разговаряме с Божидар Митов на полето край Търговище.
„Субсидиите са хубаво нещо, но има едно изкривено мислене, че те едва ли не решават всичко. А това съвсем не е така. Особено със зелените изисквания, които трябва да спазваме, за да получим изобщо някакви субсидии. Голяма част от получените средства отиват, за да спазим тези изисквания. Това са допълнителни разходи“, смята Божидар Митов. Притеснява го, че бюрокрацията става твърде голяма, а време и средства за работа на полето не остават.
“ Зърнопроизводството е едно от нещата, които в България сме доказали, че можем да правим и една от малкото борсови стоки, с които участваме на световния пазар. Изнасяме зърно, пък ще внесем нещо друго, дори и това да са зеленчуци и месо, казва Божидар Митов. Не са само държавите от Черноморския регион, които са ни конкуренти, но те са непосредствените, понеже с тях транспортът ни е един и същ. А транспортът е друго сериозно перо на разходи. Но и в Съединените щати, и в Южна Америка и в Австралия нямат подобни екологични изисквания. Така че трябва по някакъв начин да се компенсират тези разходи на зърнопроизводителите. Иначе зелените мерки са хубави, аз не съм против тях. Но за да се приложат, производителите трябва да бъдат подпомогнати по някакъв начин, за да останат конкурентноспособни на международния пазар“.
Вие сте един от първите, които започнаха да се занимават със земеделие в България още в годините, когато никой не виждаше земеделието като успешен бизнес. Какъв е пътят, които измина българското земеделие и в правилна посока ли беше той?
Земеделието е съществувало винаги. Преди беше под друга форма. Тогава беше още по-непривлекателно. Нямаше машини. Нямаше интерес към земята. Основният проблем беше липсата на пари, с които да се купят машини. Сега вече нещата са съвсем различни. Минахме през много перипетии. От страни може да изглежда лесно. Обикновено, когато се говори за развитието на зърнопроизводството се казват или лоши работи, или че много лесно става. Определено не беше лесно. Но имаме доста добри постижения. Особено в зърнопроизводството в Северна България. А в България обикновено като върви нещо и няма проблеми се нарочва за виновно за проблемите на другите.
Аз съм ходил на много места по света и твърдя, че нивото, което е постигнало българското зърнопроизводство е много високо. Не мога да кажа, че надскачаме световните производители, но и не им отстъпваме. Особено по рентабилност. Най-рентабилните зърнопроизводителни стопанства, според статистиката, са в Черноморския регион. И, разбира се, Русия, където за около 20 години се направиха много неща и от нетен вносител на зърно страната вече е един от големите износители. Украйна също не отстъпва. Там има много хубави и големи площи. И съответно – много голяма възможност да постигнат още повече. Разбира се, войната направи нещата изключително непредсказуеми за пазара.
Какъв е пътят за рентабилно земеделие? Намаляване на разходите ли?
Експериментираме. Опитваме по-намалените обработки. Пробваме с тях да постигнем почти същите резултати. Не е реалистично да се вярва, че с тях може да се постигнат по-високи добиви. Тези технологии не са предназначени за големи добиви. Целта е да намалим разходите. Работим основно в тази посока.
Другата посока, в която работим сериозно е да облекчим труда на механизаторите. Това изисква много пари за техника. За един комбайн вече половин милион лева не стигат. А да намерим хора, които да могат да управляват тези скъпи машини с толкова високо ниво на оборудване е трудно. Работата с тази техника изисква познания. Затова трябват млади хора, но това е още по-трудно. И съответно – добро заплащане. При нас заплатите на механизаторите никак не са ниски на фона на останалите производства. Това е един от начините, по които можем да задържим хората. Основната ни конкуренция е транспорта и особено международния транспорт.
Знам, че вие непрекъснато експериментиране и сте пробвали най-различни технологии за почвообработка, намерихте ли нещо, което да е по-добро от другите или всяко нещо си има конкретно място и време?
Не става дума за по-добро. При нас и класическата почвообработка е без оран, а с някакъв вид разрохкване или продълбочаване. В нашето стопанство оранта е сведена до изключително малки площи. Да намалим още и тази обработка ще бъде успех. Правим опити и то на няколко хиляди декара и постепенно навлизаме в детайлите. Особено при слънчогледа вече имаме някаква концепция, която е относително сполучлива. Но всичко зависи дали през пролетта има достатъчно влага да тръгнат растенията, да поникнат, да се развият. Това е решаващо.
Винаги сте казвали, че земеделие без добра техника не става. Продължавате ли да го твърдите?
Няма как да стане. Това е едно от нещата, без които не може. Много е хубава идеята за фамилното фермерство. Въпреки, че и нашето стопанство е фамилно, но на по-големи площи и с наемен труд. Няма как да се купува техника, която е скъпа, в малки стопанства. А без техника не става. Който каквото иска да говори земеделие без добри машини не става. Не е възможно вече да се върнем към малките тракторчета или конете.
Вече говорим за цифровизация, нови технологии. А всичко това иска пари. Аз прогнозирам съвсем скорошно развитие и навлизане на полята на автоматизираните машини без водач в кабината. Дори и преди това да се случи в автомобилния транспорт. Това ще помогне да се реши проблемът с кадрите, но отново дебело подчертавам, че това иска пари. И няма как да стане с малко декари в зърнопроизводството. Техниката за максимум 10 години и морално, и физически остарява и трябва да се купуват нови машини. Колкото са по-малки площите, толкова производството е по-нерентабилно спрямо машините. А без тези машини няма как да стане.
Зърнопроизводството изисква много инвестиции и то не може да стане с 1000 или 2000 декара. В такива стопанства трябва да карат само на машини втора уотреба, а едно семейство да работи само повече от 3000-4000 дка е много трудна работа. Около 200 лв е прихода на декар, от което 20-30 лв да останат като печалба в стопанството. А колко пари трябва да се отделят, за да се купи техника, която за едно стопанство от 3000-5000 дка не е под няколко милиона?
Ангел Вукодинов, зърнопроизводител: Най-важното нещо, което трябва да имаш, за да си земеделец, е любовта към земята
Ангел Вукодинов е зърнопроизводител от Съединение, Пловдивско. Семейната фирма „Вуки“ ООД е започнала историята си преди 30 години с търговия на малки трактори, по-късно със земеделие върху 300 декара, увеличени до днес 57 пъти. Ангел Вукодинов е бивш председател на УС на НАЗ. Днес по стъпките му върви и второто поколение – синът Димитър.
– Господин Вукодинов, какво е за Вас земеделието?
– Един живот. Когато започнах, бях на 29 години, а вече минах 60. По-голямата част от живота ми е минала в земеделието.
– 31 години едва ли е било лесно, но имало ли по-голяма криза от сегашната?
– Лесно и трудно са относителни неща. Когато посетих Израел, и като видях там хората какво земеделие при какви условия правят, разбрах, че в България е хубаво. Почвата ни е хубава, дори тази, от която се оплакваме в необлагодетелстваните райони – 7-а, 8-а и 9-а категория.
Условията не са били лесни, но на фона на това, което става днес, особено на войната, може би са били поносими. Имало е възходи, имало е спадове.
– Това означава ли, че смятате, че сегашната криза ще надмине всичко, което е било досега?
– На този етап – да. В момента има съчетание от няколко кризи в света. А в България, мисля, че трябва да добавим още 1-2.
– Зърнопроизводство в условията на най-голямата криза от 30 години насам?
– Не знам дали ще е най-голямата криза, но предизвикателствата са големи. Знаем, че кризите са и възможности. В момента имаме големи предизвикателства в международен и финансов план, цените на консумативите, за войната да не говорим. Борсите са доста волатилни, както казват модерните икономисти. От друга страна, имаме отворени пазари. Ние работим с борсови стоки, които също реагират на тези предизвикателства.
Да, предизвикателствата са големи, но може би сме работили и в още по-трудни и непредсказуеми условия, но просто не сме го знаели. И е било някак не толкова нервно. Докато в момента цялата информация, която има всеки човек и всеки земеделски производител, икономическата култура, която имаме, практиката, която е натрупал земеделецът за тези 30 години, му дават един доста по-голям кръгозор. И този кръгозор понякога плаши повече. Защото очаква, че от всякъде могат да дойдат още по-големи предизвикателства.
Наистина, кръгозорът на един земеделец трябва да е огромен, земеделците трябва да са много образовани. Колко неща трябва да знае и колко професии трябва да владее един земеделец всъщност?
Опитът за тези 60 житейски години, от които 31 в земеделието, много пъти ме е карал да се питам какво трябва да знае и умее един човек, за да е добър земеделец. И аз не мога да изброя списъка със знания и умения, които трябва да притежаваш, за да бъдеш един наистина добър земеделец.
Трябва да бъдеш механик, техническо лице, агроном, финансист, счетоводител, да разбираш от макро- и микроикономика, за да можеш да предвидиш и условията, в които работиш, как ще се развива макроикономиката, как ще се развива световната конкуренция, за да знаеш какви култури да сееш, какви приходи да очакваш.
Трябва да разбираш от управление и мениджмънт, трябва да разбираш от психология, защото работиш с хора – и работници, и партньори, и арендодатели. И това не е всичко.
Но най-важното нещо, което трябва да имаш, за да си земеделец, е любовта към това, което правиш, и земята.
За тези 30 години в земеделието минаха какви ли не неща, но в голямата си част хората, които останаха да се занимават със земеделие, са именно хората, които притежават това – любов към земята и земеделието.
– Вашият син пое по Вашия път и ще продължи семейното земеделие. Това радва ли Ви?
– Ние сме семейна фирма. Независимо че медиите ни насаждат образ на някакви латифундисти, земеделието е семеен бизнес. В нашата фирма работят 20 човека, но от тези 20, осем сме от семейството. Синът ми Димитър работи в семейната фирма още от гимназията. Вече почти 20 години. Беше ученик, после студент, но през цялото време работеше и в земеделието. Занимаваше се и с търговската дейност, не е тайна, че ние сме започнали като търговци. Със земеделие започнахме да се занимаваме като хоби, но днес това хоби се е превърнало в основната ни дейност. Синът ми също избра да се насочи основно към земеделието. Вярвам, че ще овладее знанията и опита, да може да наследи това, което сме създали, и да го надгради.
Иван Иванов, „Агротайм“: Българските земеделци не са равноправни участници в европейския пазар
Съвременно земеделие без наука и иновации, не става. Нашата страна все още остава износител на суровини, а трябва да инвестираме в преработката – убеден е младият, трето поколение земеделец- Да прекараш един ден в „Агротайм“ – Исперих, не е достатъчно, за да видиш всичко, което се прави тук. Не е достатъчно да видиш сигурно и една трета от дейностите. Но е достатъчно да усетиш духа на съвременното модерно земеделие, изградено върху основите на здравата българска традиция.
Какво отличава „Агротайм“? Това е въпрос, на който нейният собственик и управител Иван Иванов отговаря така: „ Най-вече подходът и това, че и дядо ми, и баща ми са вградили едни неотклонни ценности и морал за работа в компанията и дъщерните й дружества. Ние никога не сме продавали дори един килограм продукция без ДДС. Никога не сме си позволявали да осигуряваме служителите си на заплата, различна от реалната. Никога не сме правили схеми с европрограми“.
„Агротайм“ е една от най-големите фирми производителки и износителки на семена и заедно с дъщерната „Аннона грейн“ обработва около 80000 декара в районите на Разград и Исперих. Компанията разполага с модерни съоръжения за почистване, сушене и съхранение на семената и зърното. Изнася зърно в Германия, Швеция, Испания, Италия, Гърция, Йордания, Ливан, Египет, Тунис, Мароко и Мадагаскар.
„Агротайм“ произвежда и плодове под фирмената марка „Бориса“. Общата площ на черешовите градини е около 700 декара. През 2017 година в сътрудничество с израелската компания „Бен Дор“ исперихското дружество създаде експериментална овощна градина за нови сортове кайсии, сини сливи, праскови, ябълки и круши.
Наскоро „Агротайм“ започна производство на плодови ликьори, съвместно с партньори от Великобритания. Първите им продукти са ликьор трънков джин – приготвен от диви трънки от околностите на Исперих, и ликьор дренков джин – приготвен от дренки, култивирани в овощните градини на фирмата.
„Агротайм“ притежава един от най-големите свинекомплекси в България, с най-модерните системи в сектора. Капацитетът на фермата е 80 000 свине годишно, който през 2020 година ще бъде увеличен на 85 000. Екипът на свинекомплекса е изключително висококвалифициран и се ръководи от управител от Дания. От 2014 година „Агротайм“ е инвестирала около 12 000 000 лева за нововъведения в свинекомплекса, който е превърнат в първокласна европейска компания.
През 2017 година фирмата се разширява с още едно звено – „Агротайм техник“, която предлага земеделска техника, поддържащо сервизно обслужване и консултации на земеделците. „Агротайм“ е и единствен официален представител за България на листните торове Фолик.
“Агротайм“ е сред най-големите работодатели в региона и осигурява постоянна заетост на 370 души, като всяка година наема и около 120 сезонни работници.
Иван Иванов, управител на „Агротайм“ е трето поколение земеделец. Семейната фирма „Агротайм“ е създадена през 1992 година от дядо му Иван Крачунов, който през 1996 година бе избран за Агробизнесмен на България. Девет години по-късно бащата на Иван Иванов – Теодор Крачунов, също бе удостоен с престижната награда.
Иван Иванов е бакалавър по „Международни финанси и търговия“ от University of Portsmouth – Англия, и магистър по „Хранително-вкусова промишленост“ от Heriot-Watt University – Единбург, Шотландия, и по „Мениджмънт“ от London School of Economics and Political Science. Връща се в България, за да поеме семейния бизнес и да го изведе на ново ниво. А именно – на равнището на съвременното земеделие на младите и иновативните.
Със земеделеца трето поколение разговаряме в черешова градина „Регина“ в град Исперих. Това е изцяло ново насаждение от 12 сорта, които са северноамерикански разработки, главно канадски и американски. Прави впечатление колко поддържана е градината, колко добре са оформени дърветата, вече натежали от плод. Изградено е капково напояване, поставени са кошери за опрашване. Красиво е, но разбира се, това са огромни инвестиции в един рисков бранш – овощарството. Оттук тръгва и моят разговор с Иван Иванов.
– Защо заложихте на черешите?
На първо място защото черешите са много вкусен плод. На второ – защото вече имахме няколко започнати такива проекта. Инвестирахме в 2 овощни градини и в предприятие за заготовка, калибриране, сортиране, опаковане на плодове и череши. Ние се утвърдихме като предпочитан доставчик на череши не само в България, но и в още две европейски страни. Това беше естествено продължение на вече установения бизнес.
Общо имаме 700 дка черешови градини и 100 дка експериментални овощни градини от най-различни видове. Но основният бизнес са черешите. Използваме най-модерните сортове в света, които човек може да засади в България. Дърветата в градина „Регина“ са в своята четвърта година в момента. Благодарение на плодородните почви в нашия район на Лудогорието, имаме един много силен растеж и за първи път тази година ще имаме и значимо количество плод от тази градина, който да реализираме на пазара.
Пазар за български череши има. Ние успяхме да се утвърдим като надежден доставчик на качествени череши във Великобритания в две големи търговски вериги. В резултат на 18-месечни преговори станахме първият производител, който успя да регистрира България като страна на произход в две от основните вериги супермаркети във Великобритания – Marks & Spencer и Waitrose. Дотогава България не стоеше на картата на одобрените страни на произход, така че ние отворихме пътя на много други производители от страната. Оттам заявиха след приключването на сезона през миналата година, че българските череши са били номер едно на техния пазар. Така че вече имаме запитвания и от няколко седмици текат преговори да реализираме през настоящия сезон плодовете отново там.
Към производството на плодове добавихме и търговията с плодове. Търгуваме и с продукция на други производители на плодове, но това се оказва много самарянска и трудна работа поради факта, че нашите производители са изключително изостанали със стандартизирането на продукцията, с управлението на качеството, с готовността им да работят на едни развити пазари. Изградихме един плодов център в Исперих, който е най-големият в Североизточна България, и имаме възможност да приемаме, сортираме и пакетираме различни видове плодове.
Защо овощни градини? Не е ли много трудно в България?
Това е особено интересен въпрос за България. Имаме огромни площи със зърнопроизводство. Включително и ние, в нашите дружества, гледаме огромни площи със зърнени култури. При овощарството и зеленчукарството доходът от единица площ е много по-голям. Тоест площите, заети със зърнени култури, не са най-добре оползотворени откъм приходи не само за стопаните, но и за държавата.
Вярно е, че в овощарството трябва много повече работна ръка и инвестиции, но с развитието на модерните технологии като роботизация дори в брането на ягоди и малини, това се променя. Вярвам, че такива разработки ще се появят и за дърветата – череши, сливи, праскови, кайсии. Така че овощарството ще става все по-актуално, особено с по-високия приход от декар. Тези войни, които ги има в зърнопроизводството за по-високи ренти, изстискват и последните сили на зърнопроизводителите и те няма да имат избор, освен да се развиват в по-интензивни производства.
Знам, че имаш възражения срещу неравенството на европейските субсидии. Какво мислиш в тази посока днес?
Мисля, че Европейският съюз трябва на нова основа да докаже, че е справедлив и еднакво щедър с всички страни членки и техните земеделски производители. Това ще бъде и много сериозен политически сигнал за ценностите и морала и свободния пазар, като основополагащ в ЕС. Няма как да градим устойчиво бизнеса си, ако на теория сме в положение на отворен общ пазар, а всъщност той не е съвсем справедлив и еднакъв за всички. Не може ние, българските земеделци, да бъдем дискриминирани и да получаваме по-ниски ставки на единица площ от западните страни членки. Ще дам пример – Германия е най-сериозният нарушител на свободния пазар в Европа. 67 пъти от основаването на общия пазар в ЕС страната е санкционирана за нарушаване на практиките на свободния пазар и то за нерегламентирана държавна помощ за различни отрасли. ЕС трябва да изгради наново пазара като една отворена система, в която младите хора да видят справедливост, и да се развиват всички заедно на еднаква основа.
Струва ли си да се прави земеделие в България, или това е любов?
При тази природа определено си струва да се прави земеделие. Винаги при такъв въпрос давам за пример Израел. Може и да звучи изтъркано вече, но израелците направиха чудеса от техните песъкливи почви и пустиня. А ние, с нашите дадености, много вяло стоим зад това, което би могло да се направи. Трябва да се даде много по-мощен сигнал, че в България може да се гради устойчиво и модерно земеделие.
Какви са конкретните ти предложения?
Те са в няколко посоки. На първо място трябва да се отдаде много сериозно значение на науката – разработването на сортове, на породи и всякакви разработки за нашите условия, нашия климат, нашите почви, нашите култури. За съжаление, както знаем, институтите почти не работят. Дори и да работят, нещата не са това, което трябва да бъде. Работещата наука ще постави основа за взаимодействие с бизнеса, който да добавя по-голяма стойност към своята продукция, така че тя да се продава на по-добри цени, на по-конкурентни пазари, на пазари с по-висока платежоспособност.
За другото, което трябва да се направи, вече споменах – еднакви условия за всички участници в общия европейски пазар, за да можем ние да инвестираме парите си във все по-скъпите техника и технологии, в иновациите, които ще ни направят наистина модерни земеделци.
Досега всички европрограми бяха ориентирани към това ние да догоним западните страни. И ние все ги гоним, обаче кога ще стане така, че да сме на едни нива с тях и да започнем да ги конкурираме? Докато си накупим техника, въведем нови технологии, докато направим силозни стопанства, капково напояване, все не можем да напреднем.
И като споменах напояване – това е една друга отворена и много значима за земеделието тема, на която не се отделя необходимото значение. А поливното земеделие е бъдещето. Климатичните промени, сушата вече сериозно застрашават земеделието у нас. България е много слънчева и сравнително суха страна и според мен в новия програмен период има нужда от специална програма за поливно земеделие.
Другото, на което трябва да се даде много сериозен тласък, е последващата преработка. България все още остава износител на суровини. Това се отнася за всяко едно наше производство, което е в необходимите количества, за да има износ. Ние сме износител на зърно. По оперативните програми трябва да се предостави по-широк достъп до по-големи средства за инвестиране в преработка. Преработката само ще добави стойност към производството и ще се намали частта на износ на суровини.
А какво правим досега? Експлоатираме почвите, отглеждаме едно зърно, голяма част от него отива за износ с най-ниската възможно добавена стойност и в страната ни остават жълти стотинки. А тези плодородни почви могат да се ползват за много по-смислени неща. Но за да стане това, трябва да работи науката, да се създават нови продукти и да се намират иновативни решения, трябва да се добави съпътстваща инфраструктура, преработвателни и заготвящи предприятия.
Ще дам пример със свиневъдството. В България няма нито една значима, модерна, голяма кланица от западен модел, която да даде възможност за износ на продуктите ни на азиатските пазари. Такива кланици има в Дания, в Германия, в Испания, но в България няма. Тоест българският сектор „Свиневъдство“ е ограничен от неефективността на местните кланици да повишава себестойността на нашата първична продукция. Една модерна кланица е абсолютно роботизирана, в нея почти не работят хора, всичко е много стерилно и много хуманно. Но такава кланица струва 40-50 млн. евро. А досега оперативните програми за преработка бяха до 4 млн. лв. Кой и какво може да направи за 4 млн. лв?
Драскаме по повърхността, без реално да правим значими ходове. А в животновъдството категорично имаме шанс. Да се върнем на това, което вече казах, че сме огромен нетен износител на зърно. А това зърно може да се преработи в последващи продукти по веригата, например за производство на месо, вместо да се изнася като суровина. Храната е тука, тя е до нас. Винаги животновъдните комплекси се правят там, където е храната.
АЧС-то не е проблем. Има начини да се контролира заболяването. Ние сме се опазили, предприели сме необходимите мерки. Дори мерките, които прилагаме, са много над официалните задължителни изисквания. Има как да се оцелее.
– Това ли е моделът на едно устойчиво стопанство? Затварянето на цикъла?
За да стигне нашето стопанство дотук, то е създавано от три поколения земеделци. И това, което споделям, са вижданията на три поколения, събрани в едно.
Ще останеш ли в България?
Засега оставам. Борим се, градим това, което зависи от нас. С трудности, естествено, но и с модерни решения. Ако докажем, че сме успешни, това ще е една победа за българското земеделие и за младото поколение.
Петър Байчев, Агробизнесмен: Всичко се гради бавно и с къртовски труд
Земеделец, собственик на една от най-модерните свинеферми в България, на верига от 12 магазина за хранителни стоки в Сливен, на ресторант, производител на колбаси и дарител в родното си село Мечкарево и Сливен. Това е собственикът на фирма „Еко асорти“ Петър Байчев. Легендарен български агробизнесмен, който вярва, че българското земеделие винаги ще го има. Човекът, който работи без почивка от 1989 г, още от началото е вярвал, че само затварянето на производствения цикъл е пътят за успех в земеделието. Човек, който винаги е гледал с оптимизъм в бъдещето. Тръгнал от нулата и стигнал да днешното положение – 17 000 дка земя, поддържа 2000 прасета и 150 телета целогодишно. Годишно произвежда общо 500 тона свинско и телешко месо. То се преработват в собствена кланица и колбасарски цех. Ето и неговият разказ.
„Нас ни обвиняват за всичко, все едно кой знае колко сме забогатяли. Поддържаме едно ниво на производството. Аз обработвам 17 000 дка. Ако нямам положителен финансов резултат и не мога да подменям машините, те остаряват, издръжката им става скъпа, фалираш и толкова.
Аз за 30 години трети път сменям изцяло машинния парк. Добре, че миналата година беше благоприятна. Но тази година няма да бъде. Приходите може и да са повече, но и разходите са много повече. За първите 8 месеца на тази година имам разходи, колкото миналата за цяла година. 4 месеца са една трета от разходите. В моя случай това са 1 млн. лв разходи повече от 2021 г.
Това, което го говорят сега „От нивата до трапезата“, съм го направил точно преди 27 години. Колбасарският ни цех е построен през 1995 г. През цялото време оттогава разширявам производството – животновъдство, фуражопроизводство. Храним животните само със собствен фураж.
Винаги съм бил наясно, че затвореният цикъл няма алтернатива. Само субсидиите не са достатъчни. Има години, в който субсидиите стават неадекватни. Както е сега в момента. И ако нямаш други източници на средства, е много трудно. Тази година много трудно ще се справим, годината е ужасяваща. А е имало и други тежки години. Такава беше 1998 г., 2007 г. също беше много тежка. Веднъж причината беше икономическа, друг път суша, трети път – киша. Тази година са цените, които не отговарят на пазарните реалности. Не може торът да се вдигне 5 пъти и да си на печалба.
При мен цялостно разходите само в зърнопроизводството ще бъдат увеличени с 1 млн. лв. От гориво, от тор, от препарати, и от електроенергия за сушене. Няма как да не вдигнем и заплатите на работниците. Рентите тази година също са по-високи.
Хубавото при нас е, че сами си произвеждаме и продаваме месото, и не сме зависими от търговците. Но и там не говорим за надценка от повече от 10% върху себестойност. Но тъй като имаме много голяма диверсификация, успяваме да тушираме драстичните спадове в цената, докато се стабилизират нещата. Чакаме нещата да се уталожат и да се балансира системата, за да заработим както трябва, защото в момента има пълен дисбаланс.
Ако се върнем в началото, защо решихте да се занимавате със земеделие?
През 1990 г. бях главен инженер и заместник председател на Обединено трудово-кооперативно земеделско стопанство в с. Самуилово. Обединяваше 5 села и обработваше 44 000 дка. Познавах земеделието из основи. Това можех да правя.
Тогава вярвахте, че земеделието има перспектива?
Абсолютно. След като още на 23 май 1990 г. закупих земеделски машини за 50 000 лв и ги докарах в двора, значи съм имал много голям кураж. Тогава тръгнах да обработвам 2000 дка земя и дори не съм сънувал, че ще обработвам сегашните мащаби.
А от днешна гледна точка как смятате, правилен избор ли е било? Има ли преспектива в земеделието? Все по-трудно става.
Има перспектива. Хората винаги ще трябва да ядат. Аз правя зърното на фураж, фуражът го правя на месо, месото го правя на колбаси, отива в магазините и стига до клиента. 50 % от приходите ни идват от пребработката. И това ни дава сигурност.
Но сега казват, че такова производство не е добро? Трябва да се дава път на малките?
Дори и държавата денонощно да ти налива пари с 5-10 дка не може да съществуваш. При нас работниците се осигуряват на 1500 лв заплата. Парите в държавата идват от нас. Нека да подкрепят малките. Ето ще вземат пари от нас и ще ги дават на малките. Какво ще направи някой с 60 000-70 000 лв? Нищо.
Не трябва да има такова противопоставяне. Който иска да стане голям и да се развива, може да го прави. Аз, когато тръгнах, си заложих къщата, за да купя техника.
Всеки може да почне от малкото и с бавни стъпки да върви напред. Аз имам 300 дка градина с праскови. Но питам – защо нашата стока излиза по-скъпа от вносната? Там трудът е по-скъп? А тяхната стока е по-евтина. Колко по-високи да са им субсидиите?
Как виждате бъдещето на земеделието в България?
Същото. Който може да работи, работи. Малките трябва да се събират заедно, да купуват заедно консумативи, да търгуват заедно. Цикълът трябва да се затваря, за да си независим от пазара и стабилен.
Защо в България не успя да се развие животновъдството?
Не мисля, че не се е развило. Не е по-лошо отколкото е било. Свиневъдството се запази, птицефермите се разраснаха, има много хубави птицеферми. Имаме големи фирми за производство на мляко. Да вземем Недко Митев. 6000 крави гледа. В нашия район има стопанства с по 1000-1500 крави. В Мечкарево има птицеферма за 400 000 кошоки-носачки. Защо някой може, а някой не може?
Едно нещо, когато го правиш, трябва да го разбираш. Да не се хвърляш на сляпо и да искаш много. Започваш с малки стъпки. Аз съм започнал с малки кредити. Навремето купих 1 магазин за 1 млн. и 500 лв от девалвираните пари през 1993 г. заложих къщата и земеделските машини. Първият ден след като го пуснах да работи, изкарах 17 лв. оборот. Вече е на печалба. След 30 години обаче. Почва се от нулата и става бавно. Не се става богат за седмица, нито за година. Не и с работа.
Аз съм в земеделието 31 години. Започнах през 1991 г., тогава засях за първи път 2200 дка. Разширявахме се бавно, после почнахме да купуваме и земя. След 30 години постигнахме стабилност.
Йосиф Делгянски: Земеделието трябва да се излекува
Защо у нас въобще не се говори за стратегическо мислене, за планиране, за анализи, а всички искат пари на парче?
Стратегия е изключително необходима. Но трябва да се напише от специалисти и да бъде съгласувана с легитимни представители на браншовете. И когато се напише тази стратегия от браншовете, тогава вече няма как да протестираш – има стратегия и тя трябва да се спазва и изпълнява от всички. Не е въпроса да вземеш някаква пара за момента. Догодина пак трябва да вдигаш шум някъде. Трябва да залагаш на нещо трайно. Неслучайно колегата Васил Петров каза – ние искаме правила! Ако има Стратегия, ако има правила, ние можем да се развиваме. Трябва да има Стратегия за развитието на сектора. Написана от браншовете и приета от държавата. Тогава всеки ще има яснота, хоризонт на планиране и всеки ще си знае и ще е длъжен да спазва задълженията си.
Аз например, от няколко години имам желание да направя овцеферма. Но виждам, че няма бъдеще и не си заслужава инвестицията. Трябва да има приета Стратегия, написана от отраслите и ясна работа с дългосрочни правила. А ако се върнем назад, ще видим, че наистина, както казва Недко Митев, огромни пари се наляха в земеделието, но почти нищо не се направи.
Да вземем младите фермери. Нека някой да даде информация – колко пари са дадени за младите фермери и колко от тях са останали в сектора да се развиват. Не повече от 10%. Трябва да се стимулират младите. А младите са нашите деца. Аз никога не съм си позволил да си раздробя стопанството заради субсидия. Но младите трябва да се поощряват да тръгват по пътя си.
Сега всеки ви брои субсидиите. Може ли да се прави земеделие, разчитайки на тези субсидии?
През последните 2-3 години аз съм загубил почти 3 млн. лв. от разликата в цените. Високи цени на производство и ниски цени на реализация. Ако нямах натрупани резерви? Как щяхме да тръгнем да правим ново производство? В момента голяма част от малките зърнопроизводители не го разбират този протест, защото те наистина очакваха пари от някъде. И те ще изпаднат в много затруднено положение, защото нямат този резерв, който имахме ние. И ако нещата продължат така с високи разходи и ниски цени, наистина ще има проблем. Но това не означава, че трябва да се взима от големите, за да се дава на друг. Говорят за джипове и скъпи коли. Моят джип е на 12 години. Парите, които се взимат не трябва да се харчат за странични неща. Те трябва да се инвестират обратно в производството. Иначе се губи конкурентоспособността.
Преработвателите на слънчоглед са 5-6 на брой. Виждаме какви са печалбите им за миналата година. Никой няма да тръгне да си споделя печалбата с нас. Сочат нашата субсидия от 2 млрд. лв, която се дели на 60 000 стопанства, а печалбата на 6 преработвателя на слънчоглед от 1 млрд. лв никой не я споменава.
Каква е Вашата прогноза за следващите 2-3 години? Как очаквате да се развие пазара на зърното?
Пазарът на зърното ще бъде такъв, какъвто е в момента. Зърно се произвежда в цял свят. Цената е борсова. В момента има излишъци на пазара. Не Украйна, а Русия прави дъмпинг. Ако някой очаква високи цени в следващите 2-3 години, се лъже. Цените ще са такива, каквито са в момента и на слънчогледа, и на пшеницата. И който може да се вмести в тези разходи, ще остане. Който не може – ще фалира. И ако искаме тези 28 млн. дка да бъдат засети, то държавата или ЕС трябва да помислят за адекватен начин на подпомагане. Тези земи няма с какво друго да се насеят. Така поне зърното ни излиза на световните пазари и носи валутни приходи в държавата. Тези земи иначе ще пустеят, на тях няма да се произвежда въобще нищо. Но никой не мисли за това. Лошото е, че никой политик не разбира от земеделие. И само виждат субсидиите. А какво остава накрая от тези субсидии – нищо.
Наистина, направиха се едни модерни стопанства. Складове за съхранение. Купи се високопроизводителна техника. И тези неща ни позволиха да бъдем конкурентни на световните пазари на зърно.
Ще завърша това интервю с една лична история. През 1997 г. много се мъчих да взема кредит. Ставаше въпрос за 1 млн. лв. Тогава беше най-големият хаос в държавата. Имаше огромно недоверие към земеделието. И не можах да го взема. Тогава си казах – стягай се, и каквото можеш да си помогнеш сам, помогни си. Сега горе-долу сме пак на същия етап. Опитвам се да направя така, че ако се наложи един ден да можем да работим и без субсидии. Оправяй се сам и ако дойде нещо отгоре – добре дошло, ако не дойде, трябва да можем и без него.
Но е за яд, че така или иначе тези пари ще идват. Но ще потъват по веригата и до истинския земеделски производител няма да стига почти нищо. И земеделието ни ще продължи да върви назад.
