Земята помни. Тя не забравя ръцете, които я орат, стъпките, които я тъпчат, гласовете, които я наричат своя. Българската земя е видяла и величие, и разруха. Била е корен и плод, но и кал в чужди ботуши.
И днес стои – очакваща. Готова да даде, но само на онези, които знаят как да поискат.
Земеделието ни е като стара къща на края на селото. Не я е съборил вятърът, не я е изтрило времето, но стените й носят белезите на всеки, който е влизал без покана. От нея са крали, лъгали, обещавали, че ще я изградят наново. Но тя стои, защото основите й са от онези, които мълчаливо се връщат при изгрев, за да строят с голи ръце.
Корените: От Освобождението до колективизацията
След Освобождението българското земеделие бе основата на държавата. Като дете, което прохожда, народът се вкопчи в земята си, превръщайки всяка шепа почва в надежда. Малките стопанства растяха, селото бе пълно, ръцете – корави, а земята – плодовита. България хранеше себе си и света.
Но колелото на историята се завъртя. Дойде колективизацията. Земята, която бе лична, стана ничия. Орачи станаха работници, а стопани – наемници на собствените си ниви. Лозята се превърнаха в планове, житата – в квоти, а ритъмът на земята – в бюрокрация.
Преходът: Разруха под маската на промяната
После дойде голямото събаряне. Държавата се отдръпна, но не за да даде свобода, а за да изостави. Кооперациите рухнаха, селата се изпразниха, а земята – вековният наш дом – остана без стопанин. Полетата се превърнаха в буренясали свидетели на прехода. И тогава, в хаоса на разпределението, някои взеха, други се отказаха, трети просто заминаха.
Днес: Между надеждата и празните дворове
Сега стоим на кръстопът. Имаме земя, но не и хора. Имаме продукция, но не и пазари. Имаме история, но не и уроците й. Гледаме към Европа, но не и към себе си.
Българското земеделие е като дом, който чака своите стопани. То може да храни, но не само със субсидии. Може да расте, но не върху лъжи. Може да бъде силно, но само ако тези, които орат, не бъдат изоставени от онези, които решават.
Кой ще нарече земята своя?
Земеделието не търпи слабите. То не чака чиновнически решения, не се храни с предизборни речи. То иска работа. То иска ясни правила, честен път, справедливост. И най-вече – хора, които разбират, че земята не е нито дар, нито даденост. Тя е договор. Написан с пот, подписан с време.
А който не го спазва – остава без корен. А земята, която няма кой да я брани, става просто пръст под нечии чужди нокти.
Българското земеделие ще оцелее. Въпросът е – ще го има ли този, който да нарече земята си своя?
Ася Василева
