Февруари още не е свършил, но вече се чува добре познатото искане: „Държавата да компенсира загубите на производителите на кайсии, които пострадаха от ниските температури.“ Изненада? Не особено. Това искане идва с редовността на сезоните – всяка година, без изключение. Независимо какви са температурите през февруари, който исторически си е хладен месец. Сигурно следващата крачка е да обявим кайсията за защитен вид, защото очевидно сама не оцелява.
Но не е ли време да се запитаме: Ако реколтата от кайсии измръзва всяка година, защо тези насаждения все още съществуват? И защо държавата трябва да покрива този риск година след година, без ясен план за дългосрочно решение? Или пък просто да приемем, че кайсията е нещо като национален бюджетен паразит – колкото и да замръзва, все ще се намерят пари за нея.
Държавата като застраховател? Или спонсор?
В нормални пазарни условия, когато даден сектор е изложен на високи климатични рискове, производителите имат два избора:
- Да адаптират технологията на отглеждане – чрез по-устойчиви сортове, защита от измръзване или други агротехнически мерки.
- Да застраховат продукцията си, така че загубите да бъдат покрити от застрахователите, а не от държавния бюджет.
Но в България изглежда има и трета опция – да се разчита на държавата като на вечен финансов буфер. Вместо да се насърчава устойчиво управление на риска, компенсациите са се превърнали в очакван механизъм за стабилност. Защо да се инвестира в устойчивост, когато е по-лесно да се чака новата порция бюджетна инжекция?
Защо не се застраховат?
Ако всяка година има риск от измръзване, логично би било производителите да застраховат насажденията си. Но защо това не се случва?
- Застраховките са скъпи, защото застрахователите знаят, че рискът от измръзване е висок.
- Производителите предпочитат държавна помощ, защото е безплатна и не изисква предварителни разходи.
- Системата не стимулира устойчивост, а напротив – оставя всичко на държавния бюджет.
Е, кой би избрал да плаща за застраховка, когато държавата щедро раздава „безплатни“ компенсации? Безплатни, разбира се, само за онези, които ги получават – защото сметката я плащат всички останали.
Какъв е резултатът?
- Всяка година се възпроизвежда същата загуба.
- Няма дългосрочна стратегия за адаптация.
- Данъкоплатците поемат риска, вместо самите производители.
Въпросът вече не е дали кайсиите ще измръзнат – това изглежда е толкова сигурно, колкото изгрева на слънцето. Въпросът е докога ще продължим да финансираме този цикъл на предизвестени загуби?
Какви са алтернативите?
Този модел може да се промени. Държавата може и трябва: Да обвърже помощите с реални агротехнически мерки – подпомагането да бъде насочено към устойчиви решения, а не към ежегодно компенсиране на загуби. Да въведе стимули за застраховане, вместо директни плащания при измръзване. Това вече се прави. Да насърчи преход към по-устойчиви култури в рисковите райони.
Време е за решение, а не за плащане
Въпросът не е дали държавата трябва да помага на земеделците – а как да го прави така, че този проблем да не се повтаря всяка година. Ако рискът от измръзване е неизбежен, защо моделът на подпомагане го насърчава, вместо да го ограничи?
Сега е моментът държавата да избере – ще продължи ли да плаща за същите загуби всяка година, или ще постави ясни правила, които водят към устойчивост? Или просто да включи кайсията в бюджета като постоянен разход – както правим със сезонните разходи за почистване на сняг?
