Ако гладът е резултат от липсата на храна, защо цените не растат? Ако свръхпредлагането е проблем, защо в някои части на света хората умират от недохранване? Това пазарен механизъм ли е, или нещо друго?
Ще стигне ли храната за 9 милиарда души? Истинският въпрос е друг
Темата за бъдещата продоволствена сигурност периодично се превръща в основен мотив в глобалния дебат. Очакванията за нарастване на световното население до 9 милиарда души през следващите десетилетия провокират въпроси за това дали земеделието ще може да осигури достатъчно храна. Въпреки че на пръв поглед това изглежда като логичен проблем – повече хора означава повече нужда от производство – реалността е далеч по-сложна.
Произвеждаме ли достатъчно храна?
Глобалното земеделие в момента произвежда повече от достатъчно калории, за да изхрани цялото население на Земята. Според данни на Организацията по прехрана и земеделие към ООН (FAO) светът произвежда около 2.5 пъти повече храна, отколкото е необходимо за изхранване на цялото човечество. Проблемът не е в обема на производството, а в разпределението и достъпа.
- Около 30-40% от произведената храна се губи или изхвърля на различни етапи от веригата за доставка.
- Има региони със свръхпроизводство (ЕС, Русия, САЩ, Бразилия), където излишъците потискат цените, и такива с хроничен недостиг (Африка, части от Азия), където хората остават гладни не заради липса на храна, а заради липса на икономически достъп до нея.
- Глобалните пазари не са напълно свързани – субсидии, търговски ограничения и протекционизъм създават бариери за разпределението на хранителните ресурси.
Трябва ли да увеличаваме производството на пшеница?
В момента пшеницата е в свръхпроизводство в много региони. Големите износители като Русия, Украйна, ЕС и САЩ произвеждат огромни излишъци, които държат цените ниски. България също е част от този пазарен натиск – през последните години българските производители страдат от свръхпредлагане и ниски изкупни цени.
Вместо драстично увеличаване на добивите, по-големият въпрос е качеството на продукцията, адаптацията към климатичните условия и диверсификацията на културите. Нарастващото търсене на белтъчни източници, алтернативни култури и по-устойчиви технологии ще има по-голямо значение от просто увеличение на добивите.
Брой население ≠ хранителна криза
Макар че населението расте, търсенето на храна не се увеличава пропорционално. Три ключови фактора оформят бъдещото потребление:
Промяна в диетите – Развитите икономики все повече намаляват консумацията на месо и преминават към алтернативни храни. Секторът на растителните протеини се разраства, което измества традиционното зърнопроизводство.
Технологии и ефективност – Генетично подобрени култури, вертикално земеделие, агророботика и алтернативни храни намаляват нуждата от екстензивно производство.
Икономически цикли и геополитика – Войни, санкции и търговски бариери имат по-силен ефект върху достъпа до храна, отколкото реалното количество произведени култури.
Истинският проблем: климат, политика, икономика
Докато светът е фокусиран върху количеството произведена храна, три основни фактора ще определят бъдещето на земеделието:
- Климатичните промени – Намаляване на плодородните зони, водни кризи и промяна в схемите на валежите ще наложат сериозна адаптация.
- Политиките за субсидии и регулации – Дали държавите ще продължат да субсидират масовото производство или ще насочат ресурсите към устойчиви практики?
- Глобалното разпределение на ресурси – Възможността за достъп до торове, горива и работна ръка ще има по-голямо значение от броя декари засети с пшеница.
Къде е България в тази картина?
България е сред страните, които изнасят повече зърно, отколкото консумират. Въпреки това:
- Силната зависимост от цените на международните пазари прави сектора уязвим. Ниските изкупни цени на пшеницата през последните години вече създадоха криза за производителите.
- Монокултурното земеделие може да стане по-рисково – ако климатичните условия продължат да се променят, нуждата от диверсификация на производството ще нараства.
- Технологиите и адаптацията ще бъдат решаващи – преходът към прецизно земеделие, по-устойчиви сортове и по-интелигентно управление на ресурсите ще бъде ключов фактор за конкурентоспособността на сектора.
Няма глобална хранителна криза, но има криза на достъпа и разпределението
Вместо да мислим за „недостиг на храна“, по-правилният въпрос е как земеделието ще се адаптира към новите реалности. Увеличаването на производството само по себе си няма да реши проблемите на сектора. Истинският дебат е как да направим производството по-гъвкаво, устойчиво и икономически ефективно. В следващите десетилетия успехът в земеделието няма да бъде въпрос на повече добиви, а на по-интелигентно управление на ресурсите, пазарите и климатичните рискове.
