Онзи ден на Комитета за наблюдение на Стратегическия план и третата му промяна, никой не спомена за тях. Никой не говори за фермерите, които орат земята върху стръмни склонове, за тези, чийто ден започва по тъмно и завършва със сметки, които не излизат. Никой не попита как оцелява стопанство, където снегът през юни не е аномалия, а реалност. Но и никой не повдигна въпроса за тях. Дебатът мина, решения се взеха, но те останаха извън масата. Както винаги.
Колко струва да бъдеш фермер в планината?
Планините не прощават. Земеделие на такъв терен означава битка – със склона, който се руши след дъжд, с машините, които отказват да работят върху наклон, с пътищата, които се превръщат в капан при първия сняг. В равнината един трактор обработва стотици декари. В планината един фермер често прекопава с мотика. Понякога ръчно. Понякога сам.
Докато в равнинните райони добивите растат, тук природата диктува условията. Ако градушката удари, няма „втори шанс“. Ако снегът падне през май, реколтата приключва, преди да е започнала. А след това? След това остава само въпросът: „Струва ли си?“
Струва ли си?
Ако питате статистиката, отговорът е „не“. Доходите на фермерите в планинските райони са с 20-26% по-ниски от тези на стопаните в равнините. Те работят повече и печелят по-малко. Официално признато. Но какво се прави по въпроса? Нищо. Или почти нищо.
Европа е заделила 18,7 милиарда евро за подпомагане на тези райони, но какво означава това на практика? Че някой някъде е сметнал, че планинските фермери имат нужда от помощ. Че този тип земеделие не може да се мери с равнинното. Еврокомисарят по земеделие Хансен дори ги постави като приоритет в своята визия за бъдещето на сектора. България – не. Тук дебатът дори не започва. Тук „подпомагането“ често идва със закъснение, в намален размер или с толкова бюрокрация, че фермерите се отказват преди да го получат.
Но нека не говорим само в цифри. Нека говорим за хора.
В едно малко село в Родопите живее Петър. На 62 години е. Баща му е обработвал същите земи, дядо му – също. Отглежда кози и картофи, защото друго не оцелява на тази надморска височина. Всяка зима селото му остава откъснато за дни. Всяка пролет гледа как младите заминават и не се връщат. Всяко лято си казва, че може би това е последната година, в която ще остане. Но остава.
В Троянския Балкан една жена – Мария – гледа пчели. Преди 10 години фермата ѝ е била два пъти по-голяма. Сега едва свързва двата края. Разходите растат, цените не. Държавата казва, че трябва да се модернизира. С какви пари? С каква сигурност, че утре няма да се наложи да продава кошерите?
В Гоце Делчевско една семейна ферма е изправена пред избор – да продължи или да се продаде. Децата не искат да наследят бизнеса. Прекалено е трудно. Прекалено несигурно. „Планинско земеделие? Никой не мисли за нас.“ Това са думите на бащата. И вероятно ще бъдат последните, които някой ще чуе от него като фермер.
Сега си представете две реалности.
В едната държава планинските фермери получават адекватна подкрепа. Там местните производители оцеляват, продават продукцията си на пазара, задържат младите хора в региона. Земята се обработва, селата живеят.
В другата държава фермерите получават толкова малка подкрепа, че дори не могат да покрият разходите си. Продават машините. Напускат селата. Земята се превръща в буренясала пустош. Местните продукти изчезват, защото стават нерентабилни.
Познайте в коя държава живеем?
Ако те изчезнат?
Фермерите в планините не просто произвеждат храна. Те държат живота в тези места. Те поддържат почвите, пазарите, икономиката на цели региони. Ако си тръгнат, след тях не идва нищо. Само пустееща земя и спомени за някогашни села.
Но днес все още има време. Днес все още има хора, които са там, които се борят. Колко време ще мине, преди последният фермер изключи лампата?
И когато това се случи, когато някой ден погледнете планините и видите само бурени и изоставени къщи, тогава ще разберете. Но ще бъде късно. В планините никой не идва доброволно. Тук животът е само за смелите.
Ася Василева
