Милена Горанова е зърнопроизводител от Кнежа с над 30 години опит в земеделието. Агроном по образование, тя и съпругът ѝ Борислав Горанов – член на Управителния съвет на Асоциацията на земеделските производители в България – са сред дългогодишните активни участници в сектора. Разговаряме с нея за натрупания опит, трудностите на терен, липсата на предвидимост в политиките и посоката, в която се развива българското зърнопроизводство.
Какво ви тежи най-много като земеделски производител днес?
Поземлените отношения – винаги са били това, което ни тежи най-силно. Тази година ще жънем 33-тата си реколта и не виждам никаква светлина в тунела. Ситуацията няма да се подобри, ако не се вземат радикални решения на държавно ниво. За комасация не се говори, а без нея предвидимостта и устойчивостта, които всички търсим, просто не могат да се случат.
Имам парцел от 11 декара с 82-ма съсобственици – един от тях притежава 2 квадратни метра. Това е абсурд.
Тоест, всичко започва от собствеността?
Да. Ако зависеше от мен, бих забранила със закон делбата на земеделска земя. Във Франция, например – страна, която често даваме за пример – земеделската земя се наследява само от един наследник. Там окрупняването е насърчено законодателно. А ние се опитваме помежду си да правим замени, да договаряме. Но това е сизифов труд. И не решава проблема.
Системата с едногодишните договори също не помага. Всяко лято, когато другите хора отиват на почивка, ние подписваме споразумения, като всеки път рискуваме да останем с недоволни. Последните промени облекчиха процеса донякъде, но не предлагат трайно решение. Несигурността ни се отразява. Без предвидимост няма планиране.
Трудно ли е да се планира в сегашната среда?
Да. Например – в последния момент научаваме за нова интервенция за регенеративно земеделие. Може би някои са знаели по-рано, но за нас информацията дойде, когато трябваше да даваме становища за Комитета по наблюдение на Стратегическия план. Няма яснота кога ще бъде качена наредбата за обществено обсъждане, кога ще влезе в сила. А вече тече кампанията по заявяване.
Надявах се тази година процесът да е по-спокоен, особено след две кошмарни години с удължаване на срокове и резки нормативни промени. Вместо това – нов „екшън“, както го наричам.
Какво мислите за самата интервенция?
Тя е нужна. Трябваше да е заложена в самия Стратегически план. Ние практикуваме консервационно земеделие вече 10 години. Тази технология работи – защитава почвата, повишава нейното плодородие. Дали ефектът ще е доказуем и измерим емпирично – не знам. Но той съществува.
Въпросът е, че все още нямаме проект на наредбата. Ако се спази Законът за нормативните актове, при 30-дневно обществено обсъждане, може би ще има яснота около Гергьовден.
Имам и конкретно възражение – по темата с почвените проби и тяхната честота. Ние вече сме засели пшеница и ечемик, вече сме торили. Какво ще покаже пробата? Как като агроном да направя план за управление на хранителните вещества върху база, която вече е променена?
Всички учебници казват едно: почвени проби се взимат след прибиране на реколтата – това е изходната точка за планиране на следващата година. Ние сме в противоречие със самата агрономическа логика.
Интервенцията не е задължителна, може да се пропусне. Това не е ли решение?
Така е – но не е реалистично. По предходната програма за агроекология не кандидатствахме именно заради нестабилността в земеползването. Сега ангажиментът отново е четиригодишен, а възможностите за намаляване на площите – минимални.
Ние сме в изключително конкурентен район. Работим при еднакви климатични условия и на един пазар. Не можем да си позволим да се откажем от помощ – всеки лев е от значение за конкурентоспособността на стопанството. Особено когато ние вече реално прилагаме технологиите.
Как започна всичко преди 33 години?
Със съпруга ми бяхме студенти в Аграрния университет в Пловдив, специалност „Полевъдство“. През 1991 г., когато върнаха земята, той беше категоричен: „Връщаме се и ще я обработваме.“ Започнахме с 42 декара наследствена земя. Учихме задочно и оттогава работим само това. Сега обработваме около 10 000 декара.
Кога беше по-трудно – тогава или сега?
Никога не е било лесно. Преживели сме много. Затова днес, дори когато има търкания с администрацията, аз запазвам спокойствие. Вътрешният ми глас казва: „Много преди вас сме преживели, и вас ще преживеем.“
Вие сте част от АЗПБ още от създаването ѝ. Какво означава за вас браншовата работа?
Ние сме сред основателите на АЗПБ. Когато я създадохме, други браншови организации още нямаше. Винаги сме се стремели да бъдем и партньор, и коректив на Министерството на земеделието.
В Управителния съвет има представители на всички сектори. Четем внимателно проектонаредбите, даваме предложения. В много случаи те са били приети. Никога не сме дърпали чергата към един или друг сектор. Спомням си първите национални стандарти за добри земеделски практики – имаше преводни абсурди, които ние коригирахме. Така работим и до днес.
Какво е важно за вас в браншовата солидарност?
Когато имаше протести миналата година, в Кнежа – ние ги организирахме. Бяхме заедно. Когато става дума за кауза, не се мерим кой е по-голям или кой е по-заслужил. Не постигаме резултати само за своите членове и не си пазим информацията. Земеделците сме едно. Така виждам браншовата работа.
Тръгна ли българското земеделие в някаква посока?
В зърнопроизводството – да. Всички сме ходили в чужбина, можем да направим сравнение. Помощта по САПАРД и по инвестиционните мерки наистина ни даде тласък. Модернизирахме се. Подобрихме качеството. При нас – две трети от площите са семепроизводство – винаги сме държали високо ниво.
Климатичните промени са предизвикателство. Много от малките и средни стопанства не издържат. Това е факт. Някои се отказват. Особено при животновъдите, където липсва модернизация.
Ние гледаме напред. Искаме да произвеждаме повече, по-качествено. Да свалим себестойността. Пазарът е пред нас – и трябва да се съобразим с него. И аз искам слънчогледът да е 2 лв., но не е. Печалбите се свиват. През 2023 г. за първи път излязохме на загуба – финансова, счетоводна и реална.
Разговорът с Милена Горанова продължава.
В следващата част: актуалната картина на полето, технологичните решения в тежки климатични условия и как изглежда устойчивостта в практиката на едно реално стопанство.
Интервю на Ася Василева
