Климатът вече не е тема на бъдещето. Геополитиката вече не е въпрос на дипломация. Икономическата несигурност вече не е цикъл. Всичко това е реалност в теренната икономика на земеделието. И земеделецът е оставен сам да го поема.
Когато говорим за климатичен преход, се цитират международни цели. Когато говорим за геополитика, се мислят договори. Когато говорим за продоволствена сигурност, се споменават стратегии. Но когато студ убие овощна градина в Кюстендил, или когато за два дни се вдигне цената на торовете с 40% заради международни доставки, няма кой да го формулира като системен риск. Това е оставено на фермера.
Секторът понася последиците от системни процеси, в които няма участие, но има сметка. Климатът става все по-нестабилен – априлски слани унищожиха много декари овощни насаждения в Южна България. Геополитическите пренареждания – включително митата, промените в енергийните потоци и регионалните блокади – влияят на веригите за доставки, цените на ресурсите и изкупните пазари. Пазарната логика, с която се обяснява всичко, не важи, когато фермерът няма нито реална предвидимост, нито алтернатива. Заради войната в Украйна и ограничения достъп до амониев нитрат, разходите за азотни торове в някои стопанства скочиха с над 60% спрямо предходни години.
На политическо ниво се говори за адаптация. На терен няма с какво да се адаптираш, когато влагата не стига, реколтата е на ръба и дори застрахователите вече не покриват част от щетите. Българският модел на застраховане в земеделието обхваща под 10% от площите, а в много случаи покрива само градушка, не суша или измръзване. В Нидерландия този обхват е над 50%, а във Франция – над 60%, с отделни фондове за компенсации при суша и климатични бедствия, подкрепени от държавата.
Кой носи риска?
Кой точно носи отговорност, когато фермерът понася последствия от климатични и политически решения, които не е взимал? Ако климатичният риск е структурен, защо се поема индивидуално? И ако геополитиката се случва в Брюксел, Вашингтон или Москва, защо последствията й се плащат в село Гавраилово, България?
Това не е търсене на привилегия. Това е търсене на дефиниция: земеделецът като носител на системна експозиция, който трябва да бъде разпознат в политиката не само като бенефициент, а като структурен участник.
Променяща се среда, непроменена рамка
Отчитаме климатичните аномалии, колебанията в цените на горива и суровини, глобалните напрежения и спадащото доверие в пазарните прогнози. Но продължаваме да работим с рамка, в която фермерът е икономически субект, от когото се очаква адаптация, без да му се гарантира защитна логика.
Реалната експозиция към риск не е термин в стратегическите документи. Няма механизъм, който измерва до каква степен земеделецът поема системна нестабилност, за да я неутрализира за обществото. В Националния стратегически план няма индикатор, който оценява риска върху производствения капацитет при кумулативни външни шокове. Политиките продължават да работят с понятието „устойчивост“, но не дефинират кой я носи в момент на сътресение.
Липсваща дефиниция = липсваща защита
Фермерът не е представен в законодателството като критичен субект в управлението на риск. Няма дефиниция за това как се споделят последиците от глобални процеси, когато единият участник няма никакви инструменти за контрол. Това го поставя не просто в уязвима позиция, а в ролята на буфер – без компенсация и без реален избор.
Няма яснота как ще се реагира на комплексни, комбинирани рискове в бъдеще. Единствената посочена мярка в комуникацията досега е възможното разширяване на достъпа до напояване – но без конкретика по механизмите за защита при шоково изместване на цени, метеорологични бедствия или срив в пазарите. А е сигурно, че такива рискове ни очакват много.
Какво би означавало политиката да го дефинира ?
Да включи критерий за експозиция към външен риск в разпределението на публична подкрепа; Да разработи гаранционен механизъм, който се задейства при климатични и геополитически шокове; Да оцени теренната несигурност като системен фактор при стратегическо планиране, а не като частен проблем на отделни стопанства.
Международен контекст и примери
В някои европейски страни вече се работи с концепцията за системен риск в земеделието. Франция въведе публично-частен фонд за климатични щети, който се задейства при определени прагове на загуба и не зависи от сключена индивидуална застраховка. В Германия съществуват целеви буфери за компенсиране на щети при суша, финансирани чрез комбинация от федерални и регионални бюджети. В Италия се обвързва достъпът до част от стратегическите мерки с т.нар. „експозиционен индекс“, който отчита кумулативното въздействие на климат и пазар върху доходността.
Тези примери показват, че не става въпрос за субсидиране, а за управление на уязвимостта чрез структурна логика. Те демонстрират, че ако политиката признае риска, създава инструмент – не милост.
Оттук нататък какво?
Ако институциите не променят рамката, фермерите ще продължат да поемат чужди последствия с лична цена. А това вече не е устойчивост. Това е политическо прехвърляне на системна нестабилност върху най-уязвимия участник в процеса.
Ако политиката иска фермерът да бъде стабилен, трябва първо да го мисли като такъв. Не като рисков профил, а като стабилизираща фигура. Не като получател, а като гарант. Не като адаптиращ се, а като участник, който носи предвидимост в непредвидимото.
Ако фермерът трябва да адаптира земята си към климатичен риск, политиката трябва да адаптира себе си към тази реалност. И ако искаме да говорим за продоволствена сигурност, не може този, който я произвежда, да поема пълната несигурност сам.
Да, фермерството по дефиниция включва природен риск – но това е вярно само до момента, в който рискът е управляем на индивидуално ниво. Когато въздействието идва от глобални процеси – климатични цикли, геополитически блокади, сривове във вериги за доставки – вече не става дума за предприемаческа смелост, а за излагане на несъразмерна несигурност без стабилна системна защита.
Да, съществуват компенсации – включително и в момента за пострадалите от измръзване насаждения. Но тези компенсации не са част от устойчива архитектура. Те не се задействат автоматично, не стъпват на ясен критерий за експозиция, и не дават сигурност за следващия сезон. Те са еднократна реакция, не структура за управление на риск.
В други сектори – енергетика, банки, здравеопазване – съществуват постоянни гаранционни механизми, които се активират по правило, не по политическа преценка. Само в земеделието системният риск се компенсира постфактум, и то ако има политическа воля и наличен бюджет.
Да, в редактирания стратегически план се предвижда създаване на гаранционен фонд за застраховане, финансиран с 1,5% от директните плащания. Това е стъпка – но не е архитектура. Фондът не осигурява автоматична защита. Не обхваща геополитически риск. Не адресира сривовете в пазарите. И се финансира от самите фермери, което означава, че по същество споделят риска със себе си.
Ася Василева
