Когато процентите растат, сближава ли се реалността? България е достигнала 85% от нивото на субсидиите в старите държави членки на Европейския съюз. Официалната риторика приема това за успех, за знак, че разстоянията се скъсяват. Но ако цифрите растат, без да променят условията на труда, достъпа до пазари и способността да се създава стойност, може ли да се говори за истинско сближаване? Съществува риск да объркаме уеднаквяването на финансовите трансфери с реално изравняване на възможностите.
Какво казват процентите и какво премълчават? Процентното нарастване е лесно за показване в отчети. По-сложно е да се види дали абсолютната разлика е намаляла. В бедните региони растежът може да е по-бърз в процентно отношение, но ако базата е ниска, реалната пропаст може дори да се е разширила. За последните години доходите на земеделците в новите държави членки са нараснали по-бързо в процент, но достъпът до финансиране, инфраструктура, пазари и технологии продължава да изостава. Например, български фермер, дори със субсидия, сравнима с тази на френския му колега, работи в условия на по-високи производствени разходи, по-ниска пазарна цена и по-малък достъп до кредитиране.
Във Франция, например, производителите на мляко могат да разчитат на дългосрочни договори с кооперативи, които им осигуряват не само стабилна изкупна цена, но и логистична подкрепа и пазарен достъп. В България, дори при съпоставима субсидия, същият производител често продава мляко на цени, близки до себестойността, с риск да остане с непродадена продукция в пикови моменти.
Защо еднаквите субсидии не водят до еднакъв резултат? Когато механизмите за разпределение на ресурси не отчитат реалните изходни позиции, те формално намаляват разликите, но на практика ги запечатват. Ако една субсидия се отпуска по еднакви правила за различни терени, тя не намалява различията, а ги подрежда по нов начин. Базовата инфраструктура, достъпът до пазари, историческото натрупване на капитали не се компенсират с процентно увеличение. Френски фермер, който има достъп до развит вътрешен пазар, модерна логистика и подкрепяща кооперативна структура, може да направи от субсидията си лост за растеж. Български фермер често я използва за покриване на минимални разходи, без възможност да се интегрира устойчиво в пазара.
Типичен пример са производителите на плодове – в Нидерландия и Белгия те оперират в клъстери с автоматизирана преработка, хладилни бази и търговски представителства. В България фермерите в същия сектор нерядко нямат достъп дори до пункт за охлаждане, което прави дори логистиката икономически неизгодна. Субсидията не компенсира тази пропаст – тя просто я прави по-малко видима.
Подобна е ситуацията и в животновъдството. Докато Румъния развива индустриално овцевъдство с мащабни износни договори, България остава встрани – не поради липса на животни, а поради липса на организация. Пристанищата във Варна и Бургас не са адаптирани за износ на живи животни, липсват ветеринарни лаборатории със стандарти за износ, липсват кланици с проследимост, липсва мрежа от пътища с логистичен капацитет. Резултатът: фрагментирано производство, ниска проследяемост и невъзможност да се отговори на мащабни поръчки.
Какво още липсва, освен логистика? Инфраструктурата не се изчерпва с транспорт и пристанища. Големите кланици с пълна преработвателна функция – включително транжорни, лаборатории и оползотворяване на странични продукти – ги няма. В повечето случаи се продава суров кланичен труп, а не месо, готово за пазара. Липсата на възможности за усвояване на странични продукти повишава разходите и ограничава мащаба. В международен мащаб, кланиците работят с капацитет от стотици животни на час, а у нас – със стотици на ден. Това директно влияе върху конкурентоспособността и пазарната устойчивост на сектора.
Какво всъщност трябва да измерваме? Истинското измерване на сближаване не е в процента на растеж, а в това колко по-близки са станали реалните възможности. Ако измерваме само проценти, премълчаваме пропастта. Ако гледаме само броя на подпомогнатите проекти, без да видим кой може да ги реализира пълноценно, описваме фасадата, не същността.
Много често в публичните отчети за изпълнение на ПРСР фигурират стотици одобрени проекти за инвестиции, но реалното им изпълнение се концентрира в райони с вече изградена инфраструктура и административен капацитет. Малките стопанства в отдалечени региони формално са допустими, но реално отпадат поради липса на ресурси за съфинансиране, достъп до консултантска помощ или възможност да отговорят на изискванията.
Истинското сближаване би трябвало да намалява нуждата от оцеляване и да увеличава шансовете за устойчиво развитие.
Какво остава, когато приключи преброяването? Разликите не се скриват с проценти. Те остават в това, което можеш – или не можеш – да направиш с живота си на дадено място. Сближаването на хартия е различно от сближаването в живота. Ако политиките не засягат реалните механизми на създаване на стойност и участие в пазара, те остават подредени статистики върху несъизмерими реалности.
В България има стопанства, които по мащаб и ефективност надхвърлят средното за много западни страни. Има фермери, които работят по-добре от колегите си в утвърдени икономики. Но те са острови сред разрушени пътища, липсваща логистика и отсъстваща инфраструктура – напояване, кланици, транспорт, лаборатории. А това не е устойчиво. Колкото и да се сближават числата, усещането, че „нещо не е като там“, не е илюзия – то е отражение на реалността.
Ася Василева
