Промяна в годишните планове за паша: формални критерии, неясни екологични аргументи, реални щети
През 2024 г. „Дивата ферма“ – сертифицирано биологично стопанство с 2000 месодайни говеда от автохтонни породи – не получава разрешение за паша в Национален парк „Рила“. Причината: актуализирани планове за ползване на пасищата, според които част от териториите се считат за „потенциално преизпасвани“ и биват административно ограничени. Критериите не са публично обосновани и не подлежат на обжалване. МОСВ посочва като мотив опасност от преизпасване, без да представи експертен доклад, измервания на натоварването или оценка на реалната численост на стадата на терен. Няма публикувана методика за определяне на допустимото натоварване, нито научно обоснован анализ какво се счита за екологично устойчиво пасищно ползване в конкретните зони. Така в реално ограничените зони попадат не фиктивни, а действащи фермери със стада на терен.
„Няма паша, няма сено, няма вода. Изколихме телетата, без да са стигнали възраст. Продавахме животни, които не бяха за пазар. Губиха се животни. Част от тях – откраднати. Това не беше стопанисване. Това беше ликвидация“, казва Благовеста Василиева.
Още през юни 2024 г. семейството подава петиция за спешна ревизия на плановете за паша и предлага създаване на експертен съвет с участие на зоотехници, биолози и представители на ЕК. Идеята е отхвърлена без аргументи. Междувременно фермата започва мащабно редуциране на стадото, включително преждевременно клане. Василиеви обявяват, че даряват пълния размер на субсидията си за 2024 г. – около 300 000 лв. – за покупка на линейка за новородени деца. „За да стане ясно, че не се борим за субсидии, а за възможност да упражняваме професията си“, коментира Благовеста Василиева пред земеделеца.бг.
Формално разрешение, практическа невъзможност
През същата година семейството получава разрешение да качи на паша 30 животни – при реална нужда за 1850. Не го използва – няма какво да правиш с 30 говеда в Рила. Получава акт и санкция за неизползвана административна квота. Но качването на 30 животни на паша, при реална нужда от 1850, не е технически приложимо. Това не е алтернатива. Това е административно алиби за отказ от реално решение.
„15 години даваха разрешения за виртуални животни. Не си качвал добитък – няма значение. Сега, когато имаме реална нужда, се оказваме наказани, че не сме се възползвали от нещо, което не е приложимо към нас.“
2025 г.: липса на субсидии, но проблемите остават
През 2025 г. субсидии за планинска паша няма да има. „Казват: няма субсидия – няма да има наплив. И пак сме на последно място. Защото миналата година не сме използвали разрешението за 30 животни. Само че то не беше разрешение. Беше механизъм за изключване.“, казва Благовеста.
Семейството иска да участва в новия план, независимо от условията. „Пасищата в Рила са единствената реална опора на тази ферма. Без тях ще трябва да избием още половината животни. Или всички.“
Финансов натиск и загубена възвръщаемост
През 2008 г. таксата е 1,50 лв. на крава с теле. Днес – 50 лв. за същото животно за три месеца. „Искаме да платим. Но за какво плащаме – за достъп до паша или за участие в някаква симулация на селекционен процес?“
Закупуването на сено и фуражи през 2024 г. не компенсира липсата на паша. Оцеляването на животните става въпрос на седмици, не на стратегия. А фермерите се оказват наказани не за злоупотреба, а за това, че не са се вписали в схема, която не ги признава.
Какво предстои на 9 май
На 9 май в Благоевград ще се състои обществено обсъждане по проекта за Годишен план за паша в НП „Рила“ за 2025 г. Стопаните от „Дивата ферма“ ще бъдат там. Ще бъдат там не за да молят, а за да настояват институциите най-сетне да направят разлика между реално и виртуално. Когато ферма с 1000 животни е третирана като всяка друга, включително с такива без животни, това не е администрация. Това е отказ от отговорност.
„Ние не искаме преференции. Искаме да сме равнопоставени. А за да има равнопоставеност, трябва първо да има реалност. Тази паша не е наш избор. Тя е необходимост. Ако и сега ни откажат, просто няма следващ сезон.“
Мястото на кравите е в планината – но не по документи, а по смисъл
В Швейцария това е неоспоримо. Планинската паша е разпозната като практика с висока екологична, социална и икономическа стойност. В България, в сърцето на национален парк, една биоферма с 1000 говеда се оказва изключена по критерии, които нямат връзка с производството, нито с реалността на терена. Проблемът не е само административен. Проблемът е в липсата на воля да се направи разлика между присъствие и претенция.
Когато няма такава разлика, няма и защо фермерът да бъде там. И ако фермерът изчезне, планината не става по-чиста. Става по-празна и самотна. Ако допуснем планините да останат без животновъди, ще открием твърде късно, че не сме опазили нито планината, нито хората, които могат да ѝ дадат смисъл.
