Когато се говори за устойчивост на земеделието, у нас обикновено се има предвид устойчивостта на доходите, подпомагането по ПРСР или способността на фермерите да се справят с природни бедствия. Но в международната аграрна икономика темата за устойчивостта има друго измерение: способността на аграрната система като цяло да поема шокове, без да се разпадне. Именно това липсва в българския разговор – не просто оценка на риска, а разбиране на границите на самата система.
Какво означава аграрен шок?
Шоковете в аграрния сектор не са само климатични – суша, градушка, наводнение. Те включват сривове в търговски вериги, рязко повишение на цените на торове и горива, блокиране на износа, заболявания по животните, липса на работна ръка, дори загуба на достъп до финансиране. Всеки от тези фактори може да извади цели подсектори от равновесие. А когато няколко съвпаднат – системата губи функция.
Има ли начин да се измери капацитетът за поемане на шокове?
В международната литература се използват понятия като „resilience capacity“ (капацитет за устойчивост), „adaptive capacity“ (капацитет за адаптация), „shock responsiveness“ (реактивност спрямо шокове) – различни опити да се дефинира устойчивостта на аграрните системи. Няма универсален индекс, но има подходи, които се стремят да оценят следното:
• Диверсификация на производството (ако падне една култура, какво остава?)
• Зависимост от внос (на торове, фуражи, семена)
• Преработвателен капацитет вътре в страната
• Логистична инфраструктура
• Финансова устойчивост (застраховане, достъп до оборотни средства)
• Институционална реакция при срив
Защо е важно да има такива измерители?
Защото без тях няма управление – има само реакция. Измерителите позволяват не просто да се отчете моментното състояние, а да се моделира натиск, да се проектира какво се случва при комбинирани кризи, и да се установят праговете на системен отказ. Те дават възможност да се предвиди не просто дали ще има спад, а къде и колко дълбок ще бъде той, какво може да бъде компенсирано и какво – не. В икономика със силна външна зависимост и с фрагментирани вериги, това е единственият начин да се премине от „управление на пораженията“ към стратегическа устойчивост. Политика без измерване не е политика – тя е статистика със закъснение.
Когато няма системна оценка на уязвимостта, държавата не може да приоритизира. Ресурсите се насочват към най-гласовитите, не към най-критичните точки. Така вместо буфери се изграждат зависимости, вместо устойчивост – временна стабилизация. Секторът изглежда поддържан, но при натиск няма гръбнак.
Кои страни прилагат такъв подход?
Франция поддържа стратегически резерви от фуражи и ветеринарни продукти, както и логистични сценарии при блокиране на основни транспортни коридори. Германия оценява климатичната и енергийната експозиция на аграрния сектор като част от своята индустриална политика. Нидерландия има регистър на критични точки в агрохранителната верига – къде една фирма обслужва над 40% от доставките, и какъв е планът при отказ. Нито една от тези страни не използва единен термин, но всички работят по същество върху същото: какво задържа системата в условия на удар.
А у нас?
В България такава рамка не съществува. Няма институция, която да носи отговорност за цялостната устойчивост на сектора. Анализите по ПРСР не разглеждат системен риск. Липсва оценка какво се случва при срив в преработката, търговията, доставките на торове или при внезапна промяна в регулациите. Реакцията обикновено идва след събитието – чрез компенсации, облекчения или временни схеми. Това не е управление на система. Това е пожарна команда.
Защо е важно да мислим така?
Защото това не е въпрос на климат или география. Това е въпрос на способност да свързваш елементите: логистика, финанси, пазар, институции. В зрелите икономики се пита: какво държи системата изправена, когато всичко друго се клати? У нас още не сме задали този въпрос. И затова нямаме отговор.
Ася Василева
