Кой говори от името на фермера – и с чии думи?
Защото земеделецът няма свой разказ. Няма истинско лице – само чужди думи и определения. Представен е или като мъченик, забравен в някое село, или като човек, който „лесно взема евросредства“. И в двата случая не е той – реалният човек със своите трудности, тревоги и надежди.
Превърнат е в административен термин, статистическа категория, обект на политики – но никога в реален субект с глас, достойнство и своя истина. Когато земеделецът заговори, говори с гласа на опита си – земен, истински, понякога груб. Но няма кой да преведе този глас така, че обществото да го чуе и разбере.
Кой превежда фермера – и на кого?
Браншовите организации не успяват да направят този превод. Говорят на език, далеч от хората на полето – и още по-далеч от хората в града. Медиите – също. А без превод земеделецът не просто остава неразбран. Остава извън разговора.
Фермерът не иска помощ. Иска системата да отчита труда му като незаменим, а не като удобен за натиск. Ако няма механизъм за прогнозиране на доход, земеделецът прави бизнес план по поглед към небето. Когато един сектор зависи от климат и администрация, но няма защитна мрежа – това не е бизнес. Това е заложническа икономика.
Кой създава образа на земеделеца – и защо винаги е неточен?
Фермерите се представят или като плачещи просители, или като изискващи и викащи, или като нещастни жертви на държавата, или като заплашващи рекетьори. Или нахални браншовици, които заплашват. Това не е вярно в повечето случаи.
Истината е, че фермерът носи несигурност, която никой друг не би понесъл. И че когато говори, не се вписва в ничий удобен разказ. Затова го представят така, че да не създава проблем. А не така, че да бъде разбран.
Може ли да има разказ, без да има език?
Може би е време да създадем нов разказ – такъв, в който фермерът има глас, който обществото разбира. Защото земеделците нямат езиков суверенитет.
Всеки сектор с влияние притежава терминологична територия – речник, който се повтаря от администрацията и медиите, дори когато е частично разбран. Това е форма на власт. Думите създават реалност.
Бизнесът има: „регулаторна несигурност“, „инвестиционна среда“, „ценови шок“. Екологичният сектор има: „въглероден отпечатък“, „енергийна бедност“, „замърсителят плаща“.
Земеделието няма такъв речник. Няма устойчиво формулирана терминология, която дефинира производствения риск, административната непредвидимост или ролята на фермера като системен стабилизатор.
Няма разпознаваемо понятие, което да позиционира фермера като носител на предвидимост, от която зависи националната продоволствена сигурност. Няма институционализиран език за това, че плащането с три месеца закъснение не е закъснение, а прехвърляне на ликвиден риск върху единия участник.
Няма лексика, която превръща „почва, метеорология и срокове“ в стратегически условия, а не във фон.
Красиви метафори, които убиват
Фразата „земеделието е кауза“ не просто е клише – тя е манипулативна подмяна, която омекотява реалност, базирана не на емоция, а на производствен риск, стратегическа функция и икономическа логика.
Защо тази фраза предизвиква ужас в професионалните комуникатори? Защото е предназначена да обезоръжи. Когато кажеш „кауза“, автоматично преместваш разговора от реално към морално ниво. А моралът не създава задължение за устойчиво финансиране. Само за съчувствие. Когато една дейност бъде дефинирана като кауза, тя вече не е професия с права. Тя става саможертва, която трябва да търпи.
Това е комуникационно капсулиране: фермерът вече не може да действа като стопанин. Може само да търпи като герой. Да наречеш земеделието кауза, е все едно да наречеш електропреносната мрежа „вдъхновение“. Звучи мило. И не създава нито една отговорност. Земеделието не е кауза. То е предпоставка за системна стабилност. Когато то спре – спира доставката, цената, сигурността. То не съществува, за да вдъхновява. Съществува, за да удържа.
Можеш да имаш лична кауза. Но системата не може да работи с метафори. Земеделците се нуждаят от предвидимост на дохода, а не от мисия.
Който няма език, няма влияние
Езикът е власт. Който не дефинира реалността, участва в нея с чужди думи – и губи влияние, още преди да започне да говори.
Фермерът разполага с реален, натрупан език на производство, несигурност и риск, но този език не е институционализиран, не е медиен, и не е нормативно разпознаваем. Затова думите му не създават задължение за съобразяване – те се превеждат, омекотяват или игнорират. И докато липсва езиково валидиран суверенитет, фермерската реалност ще продължава да присъства, без да се възприема.
Докато фермерският език не бъде институционализиран и наложен като част от нормативната реч, фермерът ще присъства, ще бъде цитиран, дори уважаван – но няма да участва в определянето на правилата.
Фермерът произвежда стойност, която политиката не умее да измери. Не защото не може. А защото не разпознава езика, в който тази стойност се заявява.
Или както често чуваме от земеделците – политиците на поле ходили ли са? Не ни разбират. Разговор на различни езици без превод не става.
Фермерът и браншовите организации са длъжни да се преведат на обществото. Никой няма да ги чуе доброволно. Обществото няма време, нито желание да търси смисъла на чужд език. Ако искаш да бъдеш разбран, трябва да преведеш себе си без да загубиш значението. Това не значи да се огъваш, нито да опростяваш. Това значи да формулираш така, че смисълът да пробие през шума. Преводът не е слабост. Преводът е стратегия.
И ако системата иска да има предвидимост, производство и сигурност – не е достатъчно да разпознава фермера. Трябва да разпознава и езика му като валиден, пълен, професионален. Не адаптиран, не преработен, не преведен от трети, чужди среди. А изговорен от самия фермер, с неговите термини, логика и разбиране за време, риск и стойност. В противен случай няма съгласуване. Няма координация. И няма кой да носи отговорност за реалност, описана с чужди думи.
И тогава фермерът завинаги ще остане „административна единица“, а не „производител на сигурност“.
Ася Василева
