Венцислав Петков от известното с плодородната си земя тракийско село Мало Конаре е един от емблематичните фермери в Пазарджишко. Четвърто поколение земеделец, той запазва и надгражда постигнатото от своите баща, дядо и прадядо, модернизира домашното стопанство, а тази година го е разширил с нови съвременни оранжерии на пътя Пазарджик-Пловдив. Грижи се за тях с безрезервната помощ на съпругата си Галя и дъщеря си Василена. Известен е с прозвището Царят на розовия домат, след като успява да създаде свой сорт с доказани качества и да го популяризира не само в страната но и на много места по света. Със съпругата му Галя многократно са печелили престижни награди и грамоти за постиженията си.
Осъзнал, че бъдещето е в крупното земеделие, създава сдружение на агропредприемачи в родното си село, както и Националното обединение на младите фермери в България. Името му се завъртя в публичното пространство и след като няколко пъти участва в изложението „Зелена седмица“ в Берлин, където предизвика фурор с розовите домати. Прави го с цел повече търговци по света да научат за родното производство и да оценят преимуществата му.
Историята му не е само красива приказка. Преди 2 години силно разочарование го кара да зареже всичко и да емигрира. В чужбина обаче се случва така, че е принуден да се върне в родината. Днес е убеден, че земеделието е съдбата му. Поводът да го потърсим е именно това завръщане към корените и поредното изпитание, което не го убива, а го прави по-силен.
– Г-н Петков, да припомним откъде идва тази Ваша голяма страст към земеделието.
– Всъщност, аз съм четвърто поколение оранжериен производител. Земеделието е част от живота на семейството още от прадядо ми. Той е гледал домати, залагал е на известни сортове. Но по стария начин – на колове, превързани със сизал, на тел. Оттам прави първите оранжерии с циментови колове и извити тръби. После идва времето на дядо ми и баща ми с по-модерни оранжерии, с парно отопление. За да се стигне до мен и моите оранжерии, пригодени изцяло за отглеждане на розови домати, със странични проветрители и създаващи оптимални условия за тази култура.
Започнах от 2007 година по програмата за млади фермери, с финансиране по мярка 112. Тогава се запалих да си направя мои оранжерии, на втората година имах вече две, малко по-късно ги разширих с декар и половина. После изнесох производството на полето, където имах общо 40 декара площи. 25 от тях бяха с храстовидни розови домати, дини, пъпеши. Така разбрах, че с едно средно стопанство човек може да живее добре, да си позволи приличен стандарт. И реших, че от млад фермер е време да стана по-голям фермер. Накупихме всякаква техника, трактори, инвентар.
Последният парцел, купен от нас, е сбъдната моя голяма мечта – да се покажем на главен път, и то точно на пътя Пазарджик-Пловдив. Успяхме – с наши пари, с малко кредити. Шест декара и половина е стопанството ни, съвременно, модерно, нещата потръгнаха.
– С европейско финансиране ли е изградено?
– Не. Само със собствени средства и кредити. Живи и здрави да сме, мисля, че няма да мине много време и ще си върнем парите, ще си върнем заемите. Бизнесът, с който се занимаваме вече толкова време, е една утъпкана пътека. Винаги може да се появят и изненади, но урокът ни е научен и по-трудно може да се стигне до тежки проблеми. Оранжериите са производство на фирма в Русе, изцяло пригодени за отглеждане на този тип розови домати, които ние произвеждаме. Покрити са с израелски полиетилен, който издържа 10 години и е устойчив на всякакви природни капризи, включително на градушка. За зимния период, ако решим да отглеждаме зеленчуци в тях, ще мислим тепърва на каква култура да заложим, както и за отоплението. Най-вероятно то ще е с топъл въздух на газ.
– От Ваши колеги съм чувала, че Вашето стопанство е едно от най-модерните в Мало Конаре. Така ли е?
– Не мога да кажа дали е най-модерното. Това на колегата Иван Кабуров е с по-съвременни съоръжения, но много по-скъпо струващи. Аз не се реших да вложа толкова много пари, понеже трябваше да си ги възвръщам най-малко 10 години. Докато това, което ние сме направили, очаквам да се възвърне за максимум 3 години. Предпочитам по-умерения риск.
– През 2019 година имахте едно много тежко разочарование, което едва не Ви направи невъзвращенец. Какво се случи тогава и защо така изведнъж се отказахте от земеделието след толкова години труд?
– Много ми е трудно да се връщам към тази тема и винаги ми е тежко да си спомням тези събития. Човек трудно изпада в отчаяние, но тогава точно се бях отчаял. С колегите от Националното обединение на младите фермери имахме една платформа, която бяхме очертали – за това как да се развиваме, с планове за модернизация на стопанствата. Повярвайте ми, хвърлихме страшно много усилия за подготовката на такъв голям проект за модернизация, с предпроектни проучвания, това беше една много сериозна инвестиция. И се оказа, че след всичко, което сме направили, за да популяризираме не само нашата дейност, но и държавата като производител на розови домати, след всички тези изложения в Германия и още ред страни, се оказа, че всичко е било фалш, усилията ни се обезсмислиха. Това, което сме направили, не е оценено и по никакъв начин няма да бъди оценено. Десет дни първата година в Берлин на собствени разноски, втората – пак, в Москва, в Босна и Херцеговина, в Италия… Винаги съм вярвал, че ще срещнем подкрепа, че ще ни финансират, че ще започнем износ за чужбина, но в един момент с лека ръка отхвърлиха проектите ни. Ходил съм на крак да се моля да ги одобрят и – нищо! Наистина бях много разочарован. Бях споделил с Ваши колеги, че се отказвам от всичко, а те бяха смаяни: как така, ти си толкова амбициозен, толкова добре вървеше, защо? Не можеха да повярват, че аз мога толкова да падна духом.
– Какво не е било наред в проектите, за да не ги одобрят?
– Проектите бяха по мярка 4.1 – за модернизиране на земеделските стопанства и закупуване на нови съоръжения, за създаване на база за сортиране, пакетиране и етикетиране на продукцията, с хладилен камион и всичко необходимо за едно голямо стопанство, за да може да прави износ в Европейския съюз. Бяхме направили 8 групи на производители от различни краища на България в рамките на Националното обединение на младите фермери, като всяка от групите беше подготвила проект и кандидатствахме като сдружения. Идеята беше за всяко от производствата да се затвори веригата – с оранжерии за отглеждане на разсад, с оранжерии за основното производство, с база за съхранение, обработка и подготовка за пазар, с хладилни камиони за транспорт. И всички бяхме готови в момента, когато това се осъществи, да организираме експорт. При положение, че имаме семена, ноу-хау, хъс за работа, шансовете ни бяха големи. Но и осемте проекта бяха отхвърлени по една и съща причина – строително-монтажните работи. Беше предвидено всяка от оранжериите да бъде оградена с ажурна ограда. Според един тогавашен шеф на фонд „Земеделие“ обаче това било асфалтиране, а не вертикална планировка. Посъветваха ни да си търсим правата по съдебен ред, но не мисля, че ако бяхме тръгнали в тази посока, можехме да осъдим държавата. И реших, че приключвам. Това беше голям удар за нас! Всички тези хора и досега си спомнят какви големи планове имахме за съвместно развитие и са убедени, че ако това се беше случило, щяхме да сме много напред. В една нормална държава така трябваше да стане – да ни дадат шанс да работим. Бъдещето е в производството, а историята е доказала, че България от всяка криза е излизала именно със селското стопанство.
– Тези хора отказаха ли се от дейността си след отхвърлянето на проектите?
– Не, не, не! Даже това ги направи още по-силни. Със собствени средства си разшириха стопанствата. Някои вече имат по 20-25 декара оранжерии. Всеки си е намерил по един по-мащабен търговец – било във веригите, било другаде, и си работят. И ние сме така. Разширихме си стопанството, намерихме си начин, поддържаме си пазарите в Бургас и в Пловдив, не ми трябват проекти, не искам да се занимавам с нищо такова! Не търся вече никаква помощ от фонд „Земеделие“, не кандидатствам нито по КОВИД-мерките, нито за чертаене на оранжериите – нищо!
– А какво Ви накара да се откажете от идеята да се изнесете със семейството си в Англия?
– Ние всъщност емигрирахме в Англия. Там обаче пострадах със здравето, за което може би роля изиграха и всички притеснения около проектите, за които Ви разказах. Образува се тромб в десния ми крак и самите ми работодатели ме посъветваха да се върна в България и да си намеря подходящо за състоянието ми препитание, да се пазя. А там се работи много интензивно и с този здравословен проблем нямаше как да продължа, щеше да стане по-голяма беля. Явно така е трябвало да стане. Явно земеделието е моята съдба.
– Имате прекрасна дъщеричка. Тя иска ли да бъде петото поколение оранжериен производител на розови домати в семейството?
– Естествено! Василена е европейска шампионка на кикбокс, дългогодишна състезателка, от две години е в Националния отбор по кикбокс, много е амбициозна. Заредена е с много, много енергия! Отдал съм се да подкрепям развитието й в спорта. Като порасне, ще помага и тя в оранжериите.
– Защо в бъдеще време? От Ваши снимки във Фейсбук се вижда, че тя вече помага.
– Е, да включва се в работата, но все още по детски. Иска да се включи и по-интензивно в бизнеса. Но да е жива и здрава, ще дойде времето и за това.
– Само с розови домати ли се занимавате? Мислили ли сте да разнообразите, за да увеличите шансовете си за успех?
– Само с розови домати. Не, че нямаме възможност да отглеждаме и краставици, примерно. Но доматите са културата, с която сме свикнали, която обичаме и отглеждаме с удоволствие. Неслучайно всеки свързва моето име с розовия домат. Неслучайно си имаме и „титла“ – Царят на розовия домат. Знаете – създали сме си наш сорт – „Розова мечта“, още преди години при опрашване на традиционния малоконарски домат с един холандски хибрид. Поддържаме го, хората го харесват, уникално вкусен е! Това ни носи удовлетворение. Колко му трябва на един човек, за да е щастлив?
– Патентовахте ли Вашия сорт?
– Имахме такива намерения, бяхме направили постъпки в Изпълнителната агенция по сортоизпитване, апробация и семеконтрол. Стигнахме до финала и се отказахме. Замислихме се, че този наш легендарен розов домат привлича прекалено много внимание и в един момент може да се окаже, че вече не е наш – разбирате за какво говоря. Затова решихме да си го запазим и да си го поддържаме като едно наше семейно богатство, но да не го патентоваме.
– Участвате ли още в изложения в Берлин, където розовият домат предизвика истински фурор?
– Ходил съм няколко пъти, не само по повод на земеделието. Поддържам създадените контакти с хора от посолството ни в Берлин. Не съм се отказал още от мечтата за нещо по-голямо и за това да покоряваме европейските пазари. И сега наши домати са продават в български магазини в Германия. Но това е една много слаба ниша. Чужденците ни оценяват, а родината ни отряза крилете. Хора като мен обаче трудно падат духом. Рано или късно си мисля, че ще осъществя и тази своя мечта – да излезем на международните пазари.
Стоимена Младенова
