“Среща ме вчера в селото един пчелар и ме пита – Ти кога ще пръскаш?” Казвам му – “Виж в системата”. “Абе не ме занимавай с глупости, не работи тази система, кога ще пръскаш, кажи”. “А, викам не ме занимавай, аз съм длъжен през системата да ти съобщя, че после ще ме глобят“.
Така на майтап, но и с болка, описва ситуацията зърнопроизводител, обработващ 2000 дка в Радомирско, който се обади в „Гласът на земеделеца“ със следните думи – понеделник е, вали, а мен ме стяга душата. Само на вашия вестник вярвам, поне да се оплача, да ми олекне. Записахме думите му и ги публикуваме. Едва ли казваме нещо ново, но е понеделник и вали…
„Отглеждам слънчоглед и пшеница. Много ми се иска да се изясни процедурата с пчеларите. Предишните години пусках писма до кмета на селото, който трябваше да уведомява пчеларите. После се разбирах поединично с пчеларите. Сега вече не е ясно. Понеже държавата не може да си оправи проблема с вноса на фалшиви препарати от Турция и прехвърля цялата вина на нас, зърнопроизводителите. Ние, които работим с фирмите дистрибутори на официално регистрирани препарати за растителна защита, и можем да го докажем с фактури, сме потърпевши. Вярно е, че и фиктивна фактура винаги можеш да вземеш. Но тези, които сме отговорни и толкова години работим в земеделието, никога не бихме си позволили да ползваме препарати, които вредят на пчелите. Всички пчелари в района са ми приятели. Аз ако им отровя пчелите, после на мен кой ще ми свърши работа?
А сега искат нови регистрации, курсове за всеки земеделски производител, независимо дали работи 10 или 100 дка, искат паспорти, такси. Аз имам сертификат за работа с препарати за растителна защита. Но това какво ми помага? Защо е всичко това? Защо аз като един обикновен земеделски производител да не мога да се обадя на шефа на пчеларите в нашия район и да му кажа, че утре ще пръскам с фунгициди, например? Какъв земеделски производител ще съм, ако не ги познавам?
Но и пчеларите не винаги действат почтено спрямо нас. Посочили са, че развиват 200 кошера, например, ама като не могат да ги развият, най-лесно е да кажат, че са умрели. Ние, земеделците на такива неща сме се нагледали. И при нас е така – кандидатстват, че са насадили 200 дка картофи, ама като дойдат на проверка показват и моите 50 дка, защото моите не са регистрирани.
А причината е, че както пише в един коментар на „Гласът на земеделеца“, абсолютни лаици работят в МЗХГ и ДФЗ. Хора, които не са стъпвали на полето и хал хабер си нямат как се случват там нещата. От този техен непрофесионализъм идват всичките наказания за нас, земеделците. Наредбите се пишат от хора, които не различават пшеница от ечемик. А ние на полето си го отнасяме. И за всяко едно нарушение идват и ни глобяват по 1000 лв. А по тия наредби нищо не е ясно, защото хората, които ги пишат са некомпетентни. Никога не са били в практиката, нямат никакъв опит на полето. Нещата в тези наредби трябва винаги да се синхронизират със земеделците. Прекомерно се усложнява администрацията, усложнява ни се работата и на нас. Да не говорим, че за всеки документ, който ти трябва, плащаш такси.
Аз с политика не се занимавам и не ме интересува кой партия е на власт. За мен е важно те да си свършат работата, за да можем да си свършим и ние нашата работа на полето.
Още една болна тема са поземлените комисии. Те са оставени на произвола на събдата. Работят по 4-5 човека, а през тях минават всички договори. А земеделците не винаги са достатъчно грамотни юридически, за да могат да си оправят документите правилно. Всеки си предава някакви документи, а тези хора в комисиите, трябва да се погрижат за всичко за минимални заплати. Пълен хаос е.
На 62 години съм, но това, което сега се случва направо е непоносимо. Писал съм много пъти до МЗХГ, но там нямаш ли човек, никой не ти обръща внимание. На писма от обикновени земеделци внимание не обръщат. Направихме опит да направим земеделско сдружение в Радомирския район. Даже имаме регистрация. Но така и не можахме да се организираме да работим на практика. Българинът обединение трудно прави. И да го направи, бързо го разваля. Пак опряхме до това, че няма свои човек, които да ти обърне внимание.
Аз от държавата, освен субсидиите, една стотинка не съм взел. Всичко, което сме купили е финансирано през банка. През програмите не участвам. Преди 2-3 години един колега опита, 4 декара не му стигнаха да си купи трактора. Само, ако си платиш, става работата. Преди седмица 2 момчета дойдоха, казаха ми, че са консултанти и ако им платя, щели да ми изкарат проекта. Така е нагласено, че всички по веригата да ядат, а за земеделците – ако нещо остане. По мерките консултантите обират парите, завишават цените, далаверите си вървят.
Нас, земеделците, сега никой не ни зачита за хора. Само наесен, когато трябва да се прибере хляба от полето, по медиите се сещат за нас. Почват да пишат колко зърно има, има ли нямали, а те не го и различават зърното, кое какво е…“
