loader image

В земеделието икономиката трябва да бъде преди емоциите

Земеделието в Добруджа изостава много по отношение на иновации и технологии в сравнение с другите части на страната. Високите ренти принудиха добруджанци да не инвестират в стопанствата си.

Радостина Жекова, председател на Добруджанския съюз на зърнопроизводителите пред „Гласът на земеделеца“

Интервю на Ася Василева

–  Госпожо Жекова, повод за нашето интервю е ваш коментар във Фейсбук страницата на „Гласът на земеделеца“, че земеделието в Добруджа безнадеждно изостава по отношение на технологии и иновации в сравнение с останалите части на страната. Като председател на Добруджанския съюз на зърнопроизводителите, вие имате поглед върху нещата. Каква е ситуацията в момента и защо се получи този омагьосан кръг в Житницата на България?

– Тази година имаме повече надежда от миналата. Дано да продължи така, защото в земеделието нищо не може да се прогнозира. Много рисков бизнес е земеделието, но ние, земеделците, не се плашим от предизвикателства.

Истината е, че рентите в Добруджа изпреварват значително тези в останалата част от страната. Тук влязохме в „битката“ за земя преди много години. Ние от много години финансираме ренти, без да финансираме кой знае колко стопанствата си. Последно машини масово се купуваха от зърнопроизводителите по програма САПАРД и двата последващи периода. През последните 7 години единственото, на което разчитаме и то не всички, е преотстъпеният данък. Това е единственият начин, по който можем да реинвестираме в зърнопроизводството. Но когато изпразниш банковата сметка, за да платиш ренти, а точно това се случва в момента, какво да реинвестираш?

Ако приемем, че правим среден приход от 200 лв/дка и даваме рента 120 лв/дка, то парите, с които можеш да се развиваш са 30 лв/дка. А това е смешно, като се има предвид колко струва съвременната земеделска техника, например. В останалата част на страната няма такива ренти и там земеделците са в много по-изгодна позиция за инвестиции.

– Има ли начин да се излезе от тази „битка“ за земя?

Според мен, не. Трябва да си научим уроците. А ние не ги учим. Включително днес чух реклама на фирма, която наема земя на твърда рента от 120 лв/дка.

ТВЪРДИТЕ РЕНТИ СА УБИЙСТВО В ЗЕМЕДЕЛИЕТО

В земеделската година не можеш да знаеш какво ще се случи. Това е истината. 2020 г. ни показа, че нямаме никаква представа за бъдещето и нямаме никаква възможност да реагираме при една такава година. Каквото и да си научил за 30 години земеделие, това което прави природата, ти няма как да го регулираш по никакъв начин.

Рентата е производна на добива и на прихода, който имаш. Това е икономическият начин да оцелееш. Не говоря за себедоказване или емоции, които влагаш при даването на ренти. А за някои земеделци е въпрос на криворазбрани емоции да дадат рента 5 лв повече от колегите. Това не е здрав разум и когато наемаш земя на всяка цена, а има колеги с договори за твърда рента от 120 и дори 150 лв/дка, това за мен е икономическо самоубийство.

– Тогава няма ли да е по-печеливш подходът – по-малко земя, но по-качествено производство?

– Да, разбира се. Но това трябва да е осъзнато икономическо решение. Но ние не сме стигнали до него. Движим се още на принципа на емоцията. Не бива да се иска земята да се работи на всяка цена.

Смятам, че през 2020 г. се раздадоха реални ренти в Добруджа – 30 процента от произведената продукция. Това е реалната рента. И това е реалната икономическа теория – 30 процента е това, което се полага на арендодателя, 60 процента са производствените разходи, които трябва да се вложат, за да можеш следващата година отново да си на полето и да правиш нормално земеделие. И останалите 10 процента са за реинвестиция в стопанството – складова база, нови технологии, нови машини. А 10 процента не стигат.

– Какво е в момента състоянието на машинно-тракторния парк на добруджанските зърнопроизводители? Казвате, че като инвестиции то е изостанало?

– Да, и то много. Колегите от другите части на България ни изпревариха технологично и по отношение на иновациите. Но икономическите реалности са такива и разходите за рента, които правим в Добруджа, ни доведоха до това положение. В стремежа си да платиш рента, правиш осъзнатия избор да не влагаш в развитието си. Но това се отразява на крайния резултат. Когато спестиш от правилни торове, когато спестиш от иновации, няма как да вървиш напред. Като раздадеш рентата, която не можеш да си позволиш, единственият начин е да изпразниш банковата сметка и да раздадеш всичко, което си получил като приход. А единственият начин да регулираш това е като спестиш от разходите в производството – закупуването на нова техника, на иновации. А земеделието се развива с изключително бързи темпове. Ежегодно влизат нови технологии. И ние не успяваме да следваме тези тенденции.

Машинно-тракторният парк на добруджанските зърнопроизводители просто остаря. Виждам го и по нашите машини. Почваме да правим скъпи ремонти на машини, които са купувани преди 5-6 години. А такава машина вече се е амортизирала. Тя има нужда или да бъде ремонтирана основно или да бъде сменена с нова.

– Зърнопроизводството обаче отново не е сред приоритети в инвестиционните мярки…

Няма нищо лошо, че в държавата има приоритети. Ние самите имаме овощарство в нашето стопанство, и знам колко е трудно в този сектор. Но зърнопроизводството също има нужда от подкрепа. Като казвам подкрепа, нямам предвид в смисъл „дайте да дадем субсидии“. А именно по този принцип се финансира в момента овощарството и останалите приоритетни сектори. 

Има и други начини да подкрепиш бизнеса, освен субсидиите. Във Франция рентите се регулират на общинско ниво. Там няма вариант сам да си определиш рентата. В държавата се мисли – тази година приходите на един земеделец са толкова, разходите му са толкова, рентата за годината за тази област трябва да бъде толкова. И тогава няма надцакване, няма битки, няма излишни сътресения.

А в момента аз познавам колеги, които са на ръба на фалита, познавам доставчици, които с нетърпение чакат влизането на субсидиите, за да вземат някакви пари от длъжниците си. И не говорим за двама човека, а за списъци с хора. И тези хора съзнателно са избрали да раздадат рента и да не платят на доставчиците си.

Субсидията не е най-важното в бизнеса, който правим. Да, тя е помощ, благодарни сме за нея. Но има хиляди други неща, които могат да се направят, за да се помогне на земеделците.

Факт е, и че в Добруджа социалната роля на земеделието, раздавайки толкова много пари под формата на рента, е изключително важна. 3 млн. дка по 70 лв на декар рента са много пари в икономиката на региона. Но не е този начинът, защото тези ренти ще доведат до фалити. А в същото време и се оскъпява производството, защото когато плащаш на доставчиците разсрочено, то цената е различна. И се влиза в един омагьосан кръг.

– А ще помогне ли ако годината е добра?

– Ако тази година жънем добра реколта, рентите ще отидат отново на максимума. И отново няма да инвестираме в технологии, а в ренти. Тази година аз вече присъствах на търгове на общинска земя, на които се даваха по 110 лв/дка ренти. И това е в година, в която ние още ближем раните от 2020 г., когато стиснахме зъби, изтеглихме кредити, платихме по 30-40-50 лв/дка ренти и в същото време отново някои дават по 110 лв/дка. Това за мен е напълно непонятно. Да не говорим, че за по-малките арендатори това е убийствено. Те не могат да изкарат такива ренти.

– Защо се стигна дотук?

– Защото сме икономически неграмотни, когато говорим за управление на бизнеса. На практика в момента управлява първото поколение частни собственици в България. Сега вече навлиза и второто поколение. Но ще трябва много време преди да се научим, че икономиката е по-важна от това да направиш производство.

Защото производството повечето ще го направят, земеделците имат много години опит на полето зад гърба си. Има и достатъчно добри агрономи. Производството не е проблем, но трябва да можеш и да смяташ. Трябва да знаеш кое е актив, кое е пасив, кое е печалба и кое е приходът ти. А тия двете П-та много ги бъркаме.

– Защо тогава зърнопроизводство?

Защото за другото няма пазар и работна ръка. В предните 7 години и в следващите 7, тоест общо 14 години, държавата се грижи за чувствителните сектори като овощарството и т.н. Това което държавата, респективно ЕС, дава за тези сектори е огромна помощ. Факт е че в момента субсидиите, които се дават в тях ти покриват напълно разходите за един декар овощна градина. И всяка стока, която реализираш оттам нататък е възможност да инвестираш в овощарството. А там също е необходима много техника.

Никой не бива да има илюзии, че с голи ръце ставаш овощар. В овощарството също има много трудни години. Но проблемът на овощарството, зеленчукопроизводството, а и на животновъдството е друг – липсата на работна ръка. Да не говорим за обучена работна ръка, каквато е необходима, за да правиш качествено производство. В тези отрасли факторът „човек“ е изключително голям. А хора няма. Затова и голяма част от нас правят зърнопроизводство. Да, печалбата в зърнопроизводството е много по-ниска отколкото в другите сектори, но при липса на работна ръка, нямаш друг избор.

Голям проблем в овощарството е и реализацията. В България, въпреки всички заводи за преработка, които се направиха през програмните периоди, няма реализация. Българският потребител не е финансово готов да плати стоката, която произвеждаме. 1 литър сок от нашата черешова градина излиза на себестойност от 5 лева за литър. Кой ще си го позволи в магазина? Пием си го в къщи.

Същото е положението и с биоземеделието, което ни чака. Няма нищо по-хубаво от биоземеделието. Само че то носи изключително голяма финансова тежест върху потребителя. Добре, ние ще станем био, няма да пръскаме, ще се сертифицираме. Но това ще оскъпи ужасно производството ни. Цената на биопрепаратите на пазара е космическа. Няма лошо в това, но крайният потребител не е готов за тази цена. А в България е направо абсурдно.

Няма лошо – ще станем биопроизводители, овощари и зеленчукари. Но го няма потребителя. А една стока се произвежда единствено и само, когато има търсене. Това е основен и безусловен икономически принцип. И злато да имаш, ако никой не го търси, голяма работа, че го имаш. Биото е нишово производство. Но в България тази ниша, е изключително малка. Да не говорим, че при биопроизводството добивите в ЕС ще паднат драстично. Тогава вероятно някой друг ще трябва да произвежда, това което ние няма да произведем. А ние ще станем биопроизводители. Но за какъв пазар? За Африка ли? Европа едва ли е опряла до нашето био, има си достатъчно, а те твърдо отказват да купуват от нас и сега. Едва ли Франция и Германия ги интересува в България ще произведем ли биоябълки или няма. ..

Оставете коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here

Агротехника

Последни новини

X
X