Българското земеделие – такова, каквото е и защо не можеше да е друго Избрана
Бизнес 28 Октомври 2021Коментирайте първи!
По темата за българското земеделие, неговото актуално състояние и това, което е било и е можело да бъде, е писал кой ли не. Обикновено, хора, които много-много от земеделие не разбират, защото на поле са ходили най-много някой да им разкаже нещо. Земеделците, естествено, време да пишат много нямат. А и не това им е работата.
Затова пък много време да пишат и говорят имат градските журналисти и кандидати за политици. За тях темата професионално земеделие е изключително далечна и неразбираема. Свежда се до несъществени теми като умиляване пред някоя баба или спасението на пчеличките. Които впрочем, съвсем не са загинали, а дотолкова се се увеличили с програмите, че често пчеларите ще се избият помежду си за паша, а тъй като няма достатъчно, за да изхранят пчелите, много често за виновни се сочат земеделците, като дойде проверка. Където има програма с пари, хората винаги ще намерят начин да се възползват. Не само в България, впрочем.
Друга често експлоатирана тема е спасението на малките и животновъдите. Разбира се, това е една болна за всички тема. Но и една дълбока и трудна за разбиране тема в един умилителен репортаж. Както винаги, реалността е далеч по-сурова и безмилостна от красивите идеалистични приказки на опитващите се да влязат в политиката. Така се подменя историята. А всичко, което ни се случи в земеделието, ние сами си го поискахме…
Началото на това, което е …
Първо, разбира се, е насилственото колективизиране на земята и откъсването на българина от земеделието. Историите са хиляди. Една ми разказа Тодор Джиков, председател на НАК: В Самоков е имало един овчар с 13 000 овце, които са му прибрали в ТКЗС-то с бой. След промените го питали защо децата му не се върнат да станат овчари. „Вие ги научихте да бъдат чейнчаджии в Боровец, вече никога няма да ги върнете при овцете“. Така им отговорил каракачанинът. И е бил прав.
Но в съвременната история разрухата в българското земеделие тръгна от връщането на земята в реални граници и ликвидационните съвети. Защото българите пак не бяха далновидни да преобразуват АПК-тата в акционерни дружества, както направиха в другите бивши социалистически страни. И продължиха със създадените научни центрове и складови бази.
Тръгна от онези неразбиращи, които крещяха по площадите „искаме си нивичките на дедо“, а после ги продаваха без пари на някои, които бяха по-умни от тях. Но не насила, доброволно. Защото не знаеха какво да я правят тази земя, а искаха пари за лъскава кола втора употреба. Сега вече е късно.
В България вече почти няма хора, които да разбират и да искат да правят земеделие. За да правиш земеделие и да издържиш на непосилните условия на работа в него, трябва да обичаш земята. Нищо друго не може да те задържи в земеделието. Дори парите. А в България вече има цели 2 поколения, които не разбират от земеделие и нямат връзка със земята.
В нито една бивша социалистическа държава не си позволиха да върнат земята в реални граници. Сега по същия начин убихме и напояването. А без напояване нещата в земеделието са обречени. Ако ще всички политици да се снимат и да говорят от сутрин до вечер колко са им важни малките производители. Без напояване няма земеделие. Зърно най-много да остане.
Някои от тези, които влязоха тогава земеделието бяха посъветвани от такива, които знаеха какво ще се случи в бъдеще. Други перяха пари. Но най-много бяха тези, които заложиха стария москвич, например, и тръгнаха с един стар руски трактор втора употреба. Много преди да ги има субсидиите. Това бяха хората, които наистина обичаха земята. Мислиха, мислиха, блъскаха се, и разбраха, че с друго, освен със зърнопроизводство в България няма да успеят. Пазарът ги научи. А пазарът винаги е най-добрият учител. Защото гладен не се седи. Хората по обективни причини стигнаха до уедрено зърнопроизводство. Сам друго не можеш да правиш. Човек, като работи нещо, все пак иска и да му остане нещо накрая. С 40 години тежък труд стигнаха да днешното си положение и научиха децата си да обичат земята.
Дали вече не е късно да се върнем обратно? Дори и да приемем най-добрите закони и да създадем условия, каквито в нашите села определено няма, има ли вече кой да се върне в земеделието? Земеделието вече страда от липса на кадри. Както каза Андрей Мачуганов от АЖД Агро, липсата на млади кадри в земеделието е основният лимитиращ фактор пред развитието му. А земеделецът Красимир Кумчев, призна, че наемат всеки по един признак – да е жив. И това при положение, че заплати от 3000 лв вече не са рядкост, а масово тази есен овошки в България останаха необрани, тъй като и за 80 лв на ден, земеделците не намираха работници. Земеделието е тежка работа. Лятото си на полето, а не на морето. А в селото често няма магазин, за МОЛ и училище се ходи надалеч. И това не е българските феномен.
Само 2% от населението на Германия работи в земеделието, като 70 на сто от фермерите приближават пенсионна възраст и не могат да намерят млади, които да ги сменят. В земеделието работата винаги е много, не е като на бюрата в София, където вече за компютърните специалисти по 4 – 5000 лв заплати дават. Че и отпуски, че и на бюро. Кой земеделец може да си го позволи? То в цели райони на страната хора няма. Кой е виновен за това вече е без значение. Не, не са зърнопроизводителите. Деиндустриализацията е. Но е факт, че никой вече не иска да работи земеделска работа.
Спасението на малките животновъди е занимание самотно
Аз не знам какво може да спаси малките животновъди в България. Лично познавам румънски фермер, който всяка седмица изнася 11 000 тона прясно мляко за България. Да, ЕС е свободен пазар и стоките минават свободно. Протекционизмът е забранен. Но сигурно има начини. Гръцката фета е регистрирана да се прави само от гръцко мляко. Като хванат мандра да я прави с вносно глобата е 80 000 евро и се плаща. Никой не предлага реални решения за животновъдството. Въпреки, че всяка година в него се наливат 250 милиона лева, които са много пари, то не се развива. А причината е една – няма пазар за продукцията. Не са зърнопроизводителите. Удобно е да се противопоставят сектори. Да се настройват зърнопроизводители срещу животновъди, малки срещу големи. Но нито зърнопроизводителите са виновни за състоянието на животновъдството, нито големите за състоянието на малките.
Секторът ще е добре само ако браншовете са единни
Големи в града наричат семейни зърнопроизводствени стопанства с площ около 10 – 15 000 дка. Не това не е голямо. Сигурно съответства на зеленчукопроизводство с площ 2-3000 дка като доходи. Но ако сега цените на енергията оскъпят непоносимо българското оранжерийно производство и то загине поради вноса на евтини зеленчуци от Турция, пак ли зърнопроизводителите ще са виновни?
Спомням си един семинар, преди да ни приемат в ЕС. Датчанин бе дошъл да ни учи на земеделие. Разказваше за млекопроизводството, хората питаха, аз като млада журналистка, съвестно пишех. След семинара, вече в кръчмата, на чашка-две родни ракии, датчанинът с учудване ме попита – тия хора наистина ли вярват, че ще произвеждат мляко, че ние имаме мляко да ви удавим. Горе-долу по това време бе планирано кацането на самолети-млекоцистерни на софийското летище. Не помня защо не се осъществи, но сигурно е било случайно.
Животновъдство без земя и пазар не се прави. Земята много често обаче е заета от виртуални животновъди. Колкото и да ги преследва държавата, тя не може да огрее навсякъде. Корупцията е присъща на хората. Но ако имаше една реална браншова организация, която да си познава членовете и членството в нея да е условие за получаването на пасище, например, щеше да е различно.
Само че ние имаме 103 асоциации с по трима члена. Без пазар и без собствено производство на фуражи животновъдството е обречено, каквото и да правим. Да, много земеделци и инвеститори вече диверсифицират и залагат на месодайно животновъдство предимно. Но за да излезе сметката, трябва да можеш да затвориш цикъла с месарница и ресторант. Или собствено производство на сирене и кашкавал. А това изисква средства.
В земеделието маржовете на печалба са наистина изключително ниски и не стигат за инвестиране в изискващи работна ръка производства. Аз не знам как може да се промени това. Единственият път вероятно е да се направят кооперации на дребните производители. Но в България това не се случва и не се случва. Увеличават се само асоциациите. А точно те трябва да намаляват, да са истински и сами да контролират членовете си да са реални производители, а не просто усвоители на субсидии.
А ако животновъдството в България се възроди, всички ще са доволни. Всички от всички сектори. Зърнопроизводство е единственото земеделие, което е позволено на България, уви. Хиляди пъти сме писали за животновъдството, но докато държавата не иска да се погрижи за пазара, няма да стане, колкото и сърцераздирателни статии да напишем. А държавата не иска да се погрижи, защото от Европа не й позволяват, на тях не им трябва животновъдство у нас, имат си достатъчно тяхно. Не случайно всички нови зелени мерки са насочени към съкращаване на животните.
Младите вече се насочват към други специалности. Да върнеш младите в земеделието е един процес, който евентуално ще отнеме много време. Обезлюдяването на една държава при нас се случи за 25-30 години. А създаването на генерации с образование и желание да работят в земеделието е процес, който трае минимум 50-60 години. Затова не трябва да рушим вече създаденото, а да продължим да надграждаме.
Надежда няма и в политиците. Непрекъснато разговарям с хора от провинцията, масово посетени от политици от всякакви окраски. Това, което казват всички мога да резюмирам в две изречения: „Тези хора са изключително далеч от реалните ни проблеми. Не им разбираме приоритетите, те не ни разбират“. Толкова. Те са толкова далеч от земеделието, че дори обещават субсидии на литър и реална продукция. Без да знаят, че това противоречи на правилата на ЕС и никога няма да бъде изпълнено. Няма да дочакат от тях спасение реалните производители.
Вече не можем да рушим. Няма какво друго да построим. Нямаме по 3 завода до всяко село, както е в Германия или Франция.
Половин България живее от ренти. А те далеч надхвърлят субсидиите. Тази година се устремиха към 100 лв/дка. Както написа във Фейсбук Веселин Иванов: „Замислете се за от другата страна на рентата. Колко хора я чакат с нетърпение и трепет, за да си покрият разходите за зимата, да си купят най-необходимото. Колко хора са живи благодарение на нея? Нека бизнесът работи, да печели, ще има за всички по веригата – арендатори, арендодатели, доставчици на всички материали, ще има данъци за бюджета. Не разбирам защо е това недоволство!“ Всяка година от ренти в българската икономика влизат милиард и половина лева. От износ на зърно в българската икономика влизат още милиард и половина. Зърнопроизводителите са най-големият инвеститор в България. Освен, че не се налага да купуваме и хляба си от чужбина. Пазете ги! Защото не им е лесно.
Един американски сенатор вече написа в Туитър – гответе се, новите Зелени правила на ЕС отварят за американските производители милиарден пазар на земеделски продукти в Европа. Много ще е страшно за България, ако и зърнопроизводителите ни последват съдбата на животновъдите ни. Има една прогноза на едно разузнаване, че към 2030 г. в България ще има 3-4 големи града и между тях хората ще се придвижват с полиция. Засега натам отиват нещата.
Темата защо се отказахме от огромните руски пазари на плодове и зеленчуци доброволно, и останахме верни на ЕС, на който те въобще не са необходими, и който ни наложи субсидии, много по-ниски от тези на собствените си производители, което автоматично направи българската продукция неконкурентноспособна на всички европейски пазари, оставям за отговор на политиците.
Ася Василева
