loader image

Зеленчукопроизводител: Инвестиционните мерки трябва да се променят изцяло

Подпомагането трябва да стига и до дребните земеделци, смята Венцислав Петков

По-справедливо разпределяне на финансовото подпомагане, така че то да достига в по-голяма степен до дребните земеделци и по-ефективен контрол, така че срещу него наистина да има дейност и резултати. Това е една от най-важните посоки, в които трябва да работи новата власт, смята зеленчукопроизводителят Венцислав Петков. Той е четвърто поколение земеделец. Заедно със съпругата си Галя и дъщеря им Василена отглеждат оранжерии с розови домати от уникален сорт, който са селекционирали със семейството му, в едно от най-плодородните български села – Мало Конаре, Пазарджишко.

Осъзнал, че бъдещето е в крупното земеделие, създава сдружение на агропредприемачи в родното си село, както и Националното обединение на младите фермери в България. Името му се завъртя в публичното пространство и след като няколко пъти участва в изложението „Зелена седмица“ в Берлин, където предизвика фурор с розовите домати, както и на „Златна есен“ в Русия. Тогава го прави го с цел повече търговци по света да научат за родното производство и да оценят преимуществата му. Идеята за обединяване в кооператив и за търсене на нови пазари обаче се препъва в неочаквани трудности и Венцислав се отказва.

От „Гласът на земеделеца“ потърсихме г-н Петков за коментар след преговорите по темата за агросектора и последвалите реакции на хората от бранша. Предприемачът предпочита да не е чак толкова критичен, поне засега, а вместо това да насочи вниманието към проблемите на родното селско стопанство, които досега са карали много производители да се отказват и да търсят други възможности за прехрана.

– Г-н Петков, какво научихте след първите разговори на новите хора във властта за земеделието?

– Истина е, че парите по програмите не се разпределят правилно. Субсидията на младите фермери, примерно, е 50 000 лева. Тази сума е разпределена за 5 или 6 години при изпълнението на бизнес плана. Ако дадения млад фермер е обвързан с биологично производство, всяка година дължи такса на сертифицираща фирма, отделно осигуровки, отделно данъци – тези пари не стигат само за изброените задължителни плащания, връщат се обратно в държавната администрация. Този фермер, ако му се случи една лоша година – слаба реколта, лош пазар, ниски цени на продукцията, влиза в един филм, от който излизането после е много трудно. Дългове, кредити към банки, натрупват се плащания и много трудно после може да си стъпи на краката.

Показателно е, че мнозинството от млади фермери, които аз познавам, веднага след завършването на програмата емигрират в чужбина. Задлъжнели са, вместо да са подкрепени да развият своя дейност, затова се налага да отидат и да изкарат пари, за да си връщат кредитите и борчовете.

– Излиза, че са работили на загуба само защото са подписали договорите?

– Да, да, да! Точно! След направено първо плащане, което е в началото на програмата, те до третата година вече са затънали в дългове към банки. На третата година предстои второ плащане. Дотогава на дадения фермер трябва всичко да му е наред документално, да е направил инвестицията, за която е подписал договор, за да може да кандидатства за второ плащане, за останалата сума. И ако той не устиска през това време, е изправен пред риска да връща първата сума – 33 000 лева с лихвите. И всичките му усилия отиват на вятъра! Затова предпочита да взема заеми и кредити само и само да изпълни договора.

Всичко е толкова сбъркано, тези хора, които са правили критериите за допустимост за участие по програмите, въобще не са ходили на полето, те не знаят каква е себестойността на производството на декар от дадена култура. А заради тези недомислия тежко и горко на който се е хванал на такова хоро!

– Явно имате предвид конкретни примери на млади фермери, които са си изпълнили договорите, за да избегнат по-сериозни неприятности, а после са емигрирали, за да изкарат пари да се издължат.

– Да, изпълняват си договора, за да не ги погне държавата да връщат всичко с лихвите, но попадат в улица без изход. Фалират. Аз самият бях един от тях. На петата година имах около 50 000 лева кредити, борчове и се чудех накъде да хвана! Затова тогава направихме Националното обединение на младите фермери в България – за да дадем гласност какво се случва и какво трябва да се промени. Но никой не ни чу. Даже се оказахме трън в очите на някои хора, минаха година-две и ни „занулиха“ още повече. И сега е така – това нещо продължава. Завишиха се още повече критериите за допустимост. Стопанственият и производственият обем от 8000 достигна 16 000 евро. Та ти, ако ги имаш, започваш не като млад фермер, а като стар, утвърден фермер! За мен поне едно стопанство от над 20 декара не е млад фермер, нито е по силите на тези, които тепърва започват такъв бизнес. Само себестойността на продукцията, ако я сметнем по 1000 лева, са минимум 20 000 лева. Няма зеленчукова култура обаче, която да е с под 1500 лева на декар себестойност. И тия 25 000 лева, които са му дали на фермера от първия транш, за кое по-напред – за осигуровки ли, за закупуване на дълготрайни материални активи ли, за работници ли, за производствени разходи ли? За нищо няма да стигнат. И ще потъне в дългове. Ето от това искахме да предпазим хората, писахме писма, водихме разговори, но не – никой не прие това за основателна забележка. И така си останаха нещата.

Всеки производител има нужда от подпомагане. Ние при добър късмет свързваме двата края, а при по-лош – задлъжняваме, за да работим. Една лоша като се падне, отиваш на кино, нямаш шанс да си стъпиш на краката след нея! А годината, която ни очаква сега – имам предвид предстоящата стопанска година, ще бъде фатална за много дребни и средни фермери. Найлон, торове, препарати – всичко драстично поскъпна. Работната ръка – също. Надница под 50 лева вече няма. И при настоящата несигурност, ако пак се случи да няма пазар, да продаваме на безценица, както вече се е случвало, и то неведнъж, става сложно. В такъв момент и да искаме да се изправим на крака, няма да можем.

– Пропускате горивата и тока – болезнената тема за бизнеса напоследък.

– Горивата и токът, ако трябва да съм искрен, на фермери като мен не се отразяват чак толкова много. Защото нашите оранжерии не са на ток, не са на газ, не са на твърдо гориво, не са на пелети. Ние залагаме на нещо между ранно и средно ранно производство. Така че за нас това не е фактор. Фактор е за онези колеги с по 20-30 декара оранжерии, които се отопляват. При тях горивата и тока са си сериозен проблем. Производството се оскъпява до максимум.

Ние сме се специализирали само в производството на розови домати, канализирали сме си всички етапи и процеси, работната ръка. Единственото, което ме притеснява, е да не настъпи някакъв национален срив на пазара на земеделска продукция. Тогава вече ще се отрази фатално и при нас, няма как да го избегнем.

За да не се случи такъв срив, трябва да се организира повече износ на българска продукция, да се търсят нови пазари, да се разширяват. Това е инструментът да се коригира цената на зеленчуците в България. Това обаче само държавата може да го организира, по никакъв друг начин не може да стане. Ако държавата си постави за цел такъв износ, може да го направи точно за една година – отваря се мярка 9, сформират се групи и организации на производители, да има по-голяма прозрачност при кандидатстването по мярка 4.1 – инвестиционните програми, и по мярка 4,2 – за преработка и маркетинг. Но с явно финансиране, не само говорене. И не с обещания: направете ги, пък ние така-така-така. Е, направихме ги групите и организациите на производители в цяла България преди няколко години, направихме проектите, а всичко се оказа, че е било някакъв фалш. Това е реалното – да се обединяват производителите, да се направят бази за съхранение, преработка, сортиране, пакетиране, етикетиране и оттам вече да се тръгва към износ, за да може да отговарят на всички европейски изисквания, да имаме сертификати и така нататък. Това е истината, друг изход няма. И във властта знаят много добре, че е така. Единствено държавата може да направи така, че да имаме едно добре планирано производство, да се уредят пазари, да се развиваме, да не сме застрашени от фалити.

– В предишен разговор сте споменавали, че ако в България има условия, Вие бихте възобновили дейността на едно национално обединение на фермерите. Още ли имате тази опция като едно наум? Обмисляте ли сериозно това като начин да се помогне на българското производство със споменатите схеми за износ?

– Ние всички тогава бяхме хора, които действително се занимавахме със земеделие и действително познавахме в дълбочина проблемите в този сектор. И това, което направихме – всички тези групи и организации на производители, както и Националното обединение на младите фермери – работеха заедно с Министерството на земеделието. Но явно – поне аз така го отчитам към днешна дата – в онзи момент държавата не е искала това нещо. А това е начинът да се възроди дребният и средният бизнес. И, да – естествено, че бих се заел отново с такава организация, стига да има смисъл. В момента, в който видя сериозни и читави служители в Министерството на земеделието и в Държавен фонд „Земеделие“, с които да обсъждаме проблемите в работни групи, да се допитват до нас, заедно да търсим подходящи и разумни решения, разбира се, че бих се заел отново с такава организация. Започваме отначало и действаме. Аз никога няма да стана нещо друго, освен земеделец, земеделието съм го приел като своя съдба и ще бъда земеделец, докато дишам, така че искам в страната ни да има много по-добри условия за този бизнес.

Но бих се захванал с организация само ако се убедя, че има смисъл. Тогава бяхме постигнали много! Това да убедиш осем души – само да ги убедиш! – че трябва да тръгнат по този нов и недотам познат път – малко ли е? Оттам нататък юридически да уредим нещата с адвокати, с фирми, с регистрации, всеки един да си знае дяла в тази фирма, всеки да знае какво трябва да прави – това също беше страшно много. Да подготвим после проектите, да задвижим процедурите. И накрая да се окаже, че подкрепата е само на приказки… Обидно беше. Но ако ни се даде шанс, съм готов да го направя отново. За мен това е изходът – в добре организирано производство, да се прави износ и този износ да дирижира цената и на българския пазар.

– Това ли са реформите, които трябва да се осъществят в спешен порядък от новата власт?

– По мое мнение, най-важно е да има повече прозрачност и по-голяма усвояемост. Хората от администрацията трябва да слязат при земеделците. Наскоро прочетох за спечелен проект на Националната служба за съвети в земеделието за създаване на мобилни групи, които да бъдат между хората, да правят по-добро разяснение в живи срещи. Приветствам го това – хубаво е. Но тези служители да не бъдат само за седмица или две между хората, тези служители трябва да бъдат постоянно с нас. Да са на борсата, където реализираме продукцията си, да са на полето, да са в оранжериите, да са в кметствата и да знаем къде да ги намерим, да организират повече приемни дни във всяко населено място, където се прави земеделие. Ако щете – и да се следи дали анкетните карти, с които се регистрират земеделци, дали са истински. И тогава вече ще изчезнат тези излишни прекупвачи и посредници, а производителите ще имат достъп до реални пазари. Но това е начинът – стриктен контрол на регистрациите като земеделски производители, защото не всички се регистрират, за да бъдат наистина земеделци. Знаете, че не всички засаждат културите, които са декларирали. Да се следи кой как отглежда, как продава, среща ли трудности, как да му се помогне, за да си изкарва с труда си прехраната. А не само с формални съвети – на какво ще ме научи един чиновник? Да не би да е по-добър агроном от мен, който съм се учил от практиката? Той трябва да дойде и да ми види проблемите, с които сам не успявам да се справя. И да ми помогне да ги решим – дали с пазари, дали по друг начин. От други консултантски услуги няма смисъл. Земеделците искат това – да им се решат проблемите с реализацията, стоката да не е на безценица.

– Нека припомним и какво се случва в едно село като Мало Конаре, в което на няколко метра дълбочина има обилни подземни води, което винаги е било рай за земеделието, което доскоро е сочено за еталон, в което бостаните бяха легендарни… Как му се отразиха политиките и толкова години на реформи в агросектора?

– През 2000 година в Мало Конаре се отглеждаха стотици декари дини и пъпеши, зеленчукът – отделно. Имаше обаче реализация. Камиони идваха да изкупуват както от цяла България, така и от други държави. Денонощно се товареха дини тука. Имаше едно силно земеделие, то даваше възможност да се изкарват пари и много хора с мерак се занимаваха. В цялата страна и не само в България, се знаеше, че при нас се произвеждат най-хубавите дини и пъпеши. Тогава за Любимец изобщо не се говореше. Първите присадки, първите новости в това производство са тръгнали от Мало Конаре. Земеделците бяха около 350 души, заедно с производителите на зеленчуци. През всички изминали оттогава години обаче тези хора се сблъскваха с трудностите, за които вече говорихме – изкупуване на безценица, свиване на пазари, липса на работна ръка. Една година кредит, втора година кредит – това е донякъде, после човек вижда, че няма избор, принуден е да се откаже и да стане международен шофьор или гурбетчия, за да си плаща дълговете. Така в момента сме останали не повече от 15 души, които реално произвеждаме и имаме стопанства по над 5 декара – в оранжерии или на открито. Дини и пъпеши вече почти няма. До миналата година бяха останали двама души с бостани, единият се отказа, тази година беше един. Доколкото чувам, и той обмислял да се откаже.

– Значи по отношение на градинарството има много работа да се върши. Какво трябва да направи новата власт, за да се възроди това производство, защото в една страна като България с прекрасни природни условия за селско стопанство, е грехота тези дадености да не се използват?

– Само в землището на Мало Конаре са 52 000 декара – плодородна земя, която всичко ражда. До някаква степен са окрупнени. Ползва се от арендатори. С намесата на държавата не е невъзможно да се предвидят площи за зеленчук или бостани, но и условия това да бъдат печеливши производства. На местно ниво може да се направят инициативни групи и организации на производители, които във всяко село с помощта на Министерството на земеделието за година-две с реални действия и субсидиране да възродят това производство. Но наистина с реални действия, не само с празни приказки и обещания. Ако в Мало Конаре има база, която да събира, сортира, пакетира, етикетира и подготвя продукцията на партиди за износ или дори за вътрешен пазар във веригите, много хора ще се върнат към земеделието като поминък, сигурен съм. Стига да има икономически смисъл. Но това може да стане само с обединяване, с кандидатстване по мерките 4.1 и 4.2 – единствено така може да се случат нещата, не виждам друг начин. Ако трябва всеки сам да се оправя, с кредити, заеми – при тези рискове никой няма да се върне и да работи земята.

– Обединяването, за което се говори от толкова много години и все не се случва, защото явно няма условия за него…

– Пак казвам, аз когато работех за Националното обединение на младите фермери, бях толкова вдъхновен, толкова убеден, че върша нещо наистина смислено, вярвах във всичко, което обсъждахме в министерството, в работни групи и така нататък, бях сигурен, че това нещо ще се случи. И в един момент трябваше да отида на крака пред един висш държавен служител и да го попитам ребром защо правихме всичко това – ходихме в Германия, в Русия, представяхме българска продукция на изложения, опитвахме се да популяризираме родното производство, да намерим нови търговци, които да го искат, това бяха близо три години усилия от наша страна с колегите, а Вие с лека ръка ни отрязвате. Той вдигна рамене и отвърна само: „Не мога да кажа нищо“. И толкова. Вместо да се бяха поинтересували откъде сме минали, какво сме постигнали, да ни подкрепят, за да продължим – не можел да каже нищо! Това е най-болното – изобщо не оцениха това, което тогава сами направихме. Даже ни отказаха финансиране за проектите. По всички имаше вертикална планировка – заради нея. А то няма как да направиш база без вертикална планировка, без ограда. Това беше заложено като строително-монтажни работи, тези дейности имаха превес в проектите и се оказа, че това е проблем.

– А не ви ли предложиха тогава да коригирате проектите, за да ги одобрят в друг вариант? Нали има консултанти, които помагат на земеделците да правят проекти според обявените критерии.

– Не. Точно след моето посещение в Министерството на земеделието, два дни след него, получихме писмо, че са ни отхвърлени проектите. Това беше още по-болно. Окончателен отказ, без възможност да ползваме консултанти, да разработим коригирани варианти. Без шанс! Сякаш беше решено предварително. И то в момент, когато уж организациите на производители бяха с предимство, докато беше приоритет да се създават и изведнъж се оказа, че на практика не е така. Не бяха само нашите групи, тогава отрязаха всички групи на производители в цяла България. Говоря за групи, утвърдени и признати от тогавашния министър на земеделието. Само от нашето обединение бяхме създали осем такива кооператива в различни краища на България, всички само с производство на зеленчуци.

Това беше много тежък момент, в който реших да захвърля всичко, защото не намирах смисъл. Но сега виждам някаква светлинка в тези хора, които заявяват намерения да работят за земеделието.

– Да се върнем пак на примера със заробването на младите фермери с кредити и принудителната емиграция, за да се измъкнат от тежката финансова ситуация. При Вас също имаше един гурбет в Англия. След това обаче се върнахте и се зарекохте да си останете земеделец, но да не ползвате повече подпомагане. Така ли стана?

– Точно поради тази причина тогава отказах всякакви субсидии. Като казвам всякакви, имам предвид наистина всичко. Не кандидатствам нито по ковид мерките, нито очертавам земя, нито участвам по програми или мерки. Не си струва нервите! Следват жестоки проверки от Държавен фонд „Земеделие“ по местонахождение на стопанствата. Инспекцията по труда тръгва след тях, за да ми налага колко души трябвало да работят в моето стопанство. За мен това е абсурдно – инспектори по труда да ми казват, че при четири декара площи, примерно, трябва да наема 10 души. Аз може да съм решил, че сме в състояние да се справим само с жена ми и дъщеря ми или да наемем двама-трима още, може да съм решил с машини да заменя ръчния труд. Откъде-накъде ще ме задължават да назначавам толкова хора, да внасям осигуровки. Но това е критерий по договор. Преценено е, че десет души ти трябват, за да въртиш земеделие с мащабите на нашето стопанство. Пълни абсурди!

Затова решихме, че е по-добре да се оправяме сами, без намесата на държавата и без излишни нерви. Може и по-малко да изкарваме, но сме по-спокойни. На този етап така е по-добре. Ако нещата се променят, може и да размисля, но при този натиск, който се оказваше поне тогава – не!

– Но Вие сте четвърто поколение земеделец. Имали сте база, на която да стъпите – и като знания, и като земя, и като опит, получен от предишните земеделци във фамилията Ви. Дали един млад фермер със стартиращ бизнес може като Вас да си позволи да се лиши от субсидии в името на спокойствието?

– Относително е. Мога да кажа аз как съм започнал. Първоначално – с един декар под наем – стопанството на баща ми. В момента, когато получих първия транш от програмата „Млад фермер“, 25 000 лева бяха инвестирани в земя на полето, в техника и във всичко необходимо за едно производство на зеленчук – семена, торове, препарати. До третата година стопанството ми беше вече 37 декара храстовидни розови домати, с още повече техника и вече имах собствени декар и половина оранжерии. Тогава обаче се случиха две изключително силни за нашето производство години, изкарахме добри пари и всичко инвестирахме в техника и в земя.

– Значи все пак един стартиращ бизнес не може да се развие без подпомагане.

– Подпомагането има смисъл, когато имаш подкрепата на държавата, но и условия да работиш спокойно, без натиск, без притеснения, без натоварващи ангажименти като наемането на излишни работници с всички произтичащи от това разходи. Парадоксът е, че това ни дойде до главата от хора, които хал-хабер си нямат от земеделие с фиктивни стопанства, но усвояваха едни пари. Тогава Европейската комисия тръгна по следите им – то не бяха калифорнийски червеи, то не бяха орехи, то не бяха градини-фантоми с лешници. След тези скандали администрацията тръгна да притиска всички. Само че имаше и хора, които си работеха, а после плащаха за това, че са работили. Такова нещо не биваше да се допуска.

– Нека не слагаме всички в един кюп – имаше и реално изпълнени проекти с калифорнийски червеи, орехи и лешници.

– Имаше, наистина, но в много случаи се оказаха и „кухи“ проекти. С очите си съм виждал такива площи с орехи на млад фермер – на петата година бурените бяха по три метра, а дървета вече нямаше, те бяха зарязани да изсъхнат и да загинат. Този човек също е взел 50 000 лева като мене. Само че не се е трепал 6 години на приливи и на отливи. Защото аз споменах, че първите две години бяха много силни, спечелихме, инвестирахме. Но следващите бяха катастрофални за нас. Затова казвам – одобрявам подполамагането, но да е при изпълними условия. И да не се финансират стопанства, които в следващите 5 години никой няма да ги проверява. Да има строг, но смислен контрол.

Много има да се върши по отношение на земеделието. За да го има. Ние сега какво правим – при тази плодородна земя внасяме всичко от чужбина, а можем да произвеждаме толкова много, че и да изнасяме. Господ ни е дал много! Дал ни е и уникалния розов домат – такъв няма никъде по света, просто не става при други условия. А ние да не го използваме като традиционен наш продукт, да не го наложим, да не го популяризираме, да го предлагаме по цял свят – дотук май нищо съществено не правим. Внасяме домати! Обиколили сме не само Европа, но и други страни по света – където сме занесли розови домати, давали сме на различни хора за собствена консумация, остават възхитени от качествата им и казват, че никога не са опитвали толкова вкусно нещо.

Вие си спомняте, че и в Германия на международното изложение „Зелената седмица“ предизвикахме истински фурор с розовите домати. Но и там имахме разочарование. На втората година отидохме с тон и половина домати, за да ги продадем и да си покрием разходите, които бяха за наша сметка. Имахме уверението от Министерството на земеделието, че ще имаме на разположение хладилна камера на място, до българския щанд. Отидохме и се оказа, че камера няма и няма къде да съхраняваме доматите. На четвъртия ден те започнаха да „гърмят“ при 30 градуса температура и в затворено помещение без движение на въздуха. Това не са търговските сортове, че да могат да издържат на такива условия. Но такива са реалностите – при нас нищо не е уредено както трябва. Тогава преглътнахме огромните загуби, които понесохме, като се успокоявахме, че по-важното сме постигнали – да рекламираме България с нейното зеленчукопроизводство на немския пазар. Нямаше да ме е яд, ако поне други български земеделци бяха успели да се възползват от това, дори да не сме ние. Лошото е, че и това не се случи.

Но – да сме живи и здрави! Отново съм оптимист, вярвам, че е възможно да се случат очакваните реформи и се надявам да поемем в правилната посока! При едни сериозни разговори и отчитане на мнения на хора от бранша може да се намери начин и да се намери точният подход, с които много бързо да се постигнат положителните промени. И контрол, разбира се, за да не се финансират „кухи“ проекти.

Стоимена Александрова

Оставете коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here

Агротехника

Последни новини

X
X